Определение № 5410 от 25.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3657/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Г. В. В., подадена чрез назначения му от съда процесуален представител адв. Б. З., срещу определение № 419 от 08.07.2024 г. по ч. гр. д. № 330/2024 г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено определение № 453/29.02.2024 г. по гр. д. № 478/2023 г. на Окръжен съд- Плевен, с което е прекратено производството по делото и същото е изпратено по подсъдност на Административен съд – Плевен. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на въззивното определение и се иска неговата отмяна. В изложението за допускане до касационно обжалване се поддържа, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следния въпрос: „носи ли физическо лице на служба надзирател в Затвор деликтна отговорност по чл. 45 ЗЗД, ако с действията си е причинило неимуществени (морални) вреди на затворник, изтърпяващ наказание лишаване от свобода?“. В допълнение излага доводи за очевидна неправилност на обжалвания акт – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Върховният касационен съд на Република България, състав на Второ г. о., като обсъди данните по делото, намира следното: Жалбата е допустима като подадена в срок, срещу подлежащ на обжалване пред касационната инстанция акт. Въззивният съд констатирал, че в подадената от жалбоподателя исковата молба били изложени твърдения, че ответникът Б. В. И. –надзирател в Затвора – гр. Плевен, при изпълнение на нощното му дежурство в Пост № 15 през м. юли 2022 г., неколкократно, на всеки половин час през нощта отключвал и нахлувал в килията му, в резултат което били нарушени правата му по чл. 84, ал. 2, т. 2 ЗИНЗС на непрекъснато време на сън не по-малко от 8 часа на денонощие, по чл. 27в, ал. 4, ал. 5 и ал. 7 ППЗИНЗС, регламентиращи начина и реда за извършване на проверки на лишените от свобода, настанени изолирано в постоянно заключени помещения. С оглед това, било направено искане за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 32 000 лв. Съдът съобразил, че наведените от жалбоподателя твърдения са за извършени от ответника действия в качеството му на надзирател в Затвора – гр. Плевен. Посочено е, че съгласно тълкувателно постановление № 2/2014 г. на ГК на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС – т. 8, делата по искове за вреди от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на органите по изпълнение на наказанията при и по повод изпълнение на наказанията лишаване от свобода, са подсъдни на административните съдилища. Посочено е още, че дейността на администрацията на затворите при или по повод изпълнение на наказание лишаване от свобода е административна и вредите от нея следва да се търсят по реда на чл. 1 ЗОДОВ. С оглед това и на основание чл. 285, ал. 1 и ал. 2 ЗИНЗС съдът приел, че искът за обезщетение се разглежда по реда на АПК, а компетентен да го разгледа е съответния административния съд по мястото на увреждането или по настоящия адрес на увредения. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Поставеният от жалбоподателя въпрос относно това носи ли физическо лице на служба надзирател в затвор деликтна отговорност по чл. 45 ЗЗД, ако с действията си е причинило неимуществени (морални) вреди на затворник, изтърпяващ наказание лишаване от свобода, не е обуславящ за изхода на спора, доколкото въззивният съд не е взел отношение по него при формиране на своите решаващи изводи. Видно от мотивите на обжалвания акт, съдът е приел, че с подадената искова молба са наведени оплаквания от извършени от ответника действия, в качеството му на надзирател в Затвор – гр. Плевен, при осъществяване на служебните му задължения във връзка с изпълнение на наказанията и е съобразено, че съгласно Тълкувателно постановление № 2/2014 г. на ГК на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС – т. 8, делата по искове за вреди от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на органите по изпълнение на наказанията при и по повод изпълнение на наказанията лишаване от свобода, са подсъдни на административните съдилища. Поставеният въпрос обаче не е обсъждан от въззивния съд, в резултат на което същият не може да обоснове допускането на касационно обжалване. Жалбоподателят се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост. В настоящия случай, изложеното от жалбоподателя основание е мотивирано с доводи, че въззивният съд е допуснал процесуално нарушение, като не е квалифицирал иска като такъв по чл. 45 ЗЗД. Тези доводи представляват оплаквания по правилността на обжалваното определение, които не може да обосноват соченото основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Само за пълнота може да се посочи, че от съдържанието на исковата молба става ясно, че са наведени оплаквания от извършени от ответника действия, в качеството му на надзирател в Затвор – гр. Плевен, т.е. в качеството му на държавен служител. Съгласно практиката на ВКС (напр. определение № 149/15.01.2024 г. по ч. гр. д. № 5363/2023 г. на ВКС, I г. о.) отговорността на държавния служител по чл. 101, ал. 1 ЗДСл за действия, в рамките на осъществяваната в това му качество дейност, е специална спрямо общата отговорност по чл. 45 ЗЗД, поради което я изключва. С оглед това са неоснователни изложените от жалбоподателя доводи, че следва да намери приложение общата разпоредба на чл. 45 ЗЗД. Предвид това, не са налице основания за допускане на касационно обжалване по подадената частна касационна жалба. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,