Определение № 543 от 06.11.2017 г. на ВКС по т. д. № 1249/2017 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на „СВ Модулпродукшън” Г., Остермийтинг, А. и касационна жалба на Х. А. от [населено място], Германия, в качеството му на трето лице – помагач на страната на ищеца срещу решение №3 от 05.01.2017г. по гр.д.768/15г. на Пловдивски апелативен съд. Ответникът по касационните жалби – [фирма], [населено място], чрез пълномощника си – адв. К. Г. е на становище, че и в двете изложения към касационните жалби не са въведени основателни доводи по предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, поради което въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното: Подадените касационни жалби, поради еднозначното си съдържание следва да бъдат разгледани общо: Касационните жалби са постъпили в срока по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими. В приложеното към жалбата изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът „СВ М.” Г., О., А., чрез пълномощника си адв. В. К. – Б. е поддържал довод за недопустимост на съдебният акт, като в тази връзка е твърдял, че незаконосъобразно от страна на въззивният съд е било наложено по реда на чл.129 ГПК въвеждане на каузално правоотношение, вземането по което е обезпечено с процесния запис на заповед. Посочено е, че с определение на ВКС по ч.т.д. № 1439/16 г. е извършена преценка, с оглед произнасяне по съотношение на преюдициалност между разглежданото производство по чл.422 ГПК и предявен по друго дело иск за заплащане на доставени модули между същите страни, че такава връзка не съществува, тъй като предмет на настоящето производство е вземане въз основа на процесния запис на заповед, а с оглед данните по делото нито издателят, нито поемателят по менителничния ефект са въвели твърдения или възражения за наличие на каузално правоотношение, във връзка, с което да е издаден процесния запис на заповед. Освен това, липсват и релативни възражения на ответника по повод погасяване на вземане по каузално правоотношение. Чрез това определение е мотивирана от страна на касатора недопустимост на решението, изведена от неправилното очертаване на предмета на спор от въззивния съд, което съставлявало промяна в предмета на делото. Същите доводи, макар и неопределени като недопустимост са изложени и в изложението на третото лице – помагач. И в двете жалби е поставен въпросът „ Може ли съдът да разгледа възражение, въведено от ответника след изтичане на срока за отговор и служебното начало допуска ли съдът да се произнесе по незаявено възражение”. Касаторите са подържали противоречие със задължителна тълкувателна практика и практика по чл.290 ГПК, задължителна за съдилищата, като са обосновали относимостта на въпроса към спора с процесуалното поведение на въззивният съд, който не бил съобразил, според тях, заявените в исковата молба, отговора и допълнителните искова молба и отговор, възражения, свързани с каузално правоотношение между страните по повод, на което е издаден и процесният менителничен ефект. Касаторът А. е допълнил и това, че съдът е допуснал съществено процесуално нарушение, като е разгледал възражение въведено след изтичане срока за отговор.Първият касатор е обобщил така въведените в изложението оплаквания като е поставил въпросът „ Длъжен ли е въззивният съд да даде указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания…” като този въпрос е обоснован като допълнително основание с противоречие със задължителна тълкувателна практика. И в двете жалби е поставен еднозначен въпрос, относно пълномощното по делото на А. за издаване на процесния менителничен ефект, а именно – „ Какви са критериите, въз основа, на които съдът следва да изясни точния смисъл на волеизявлението за упълномощаване. Задължен ли е съдът да изясни само изявената воля в пълномощното, а не предполагаемата такава и допустимо ли е чрез тълкуване да се подменя нейното съдържание”. В същият смисъл е и поставения в жалбата на А. въпрос. И в двете изложения този въпрос е обоснован по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с противоречие със задължителна и тълкувателна практика на ВКС. И в двете жалби е поставен въпроса: „Относно преценката на доказателствата от съда при установяването на правно – релевантните факти по делото и конкретно – следва ли въззивният съд да прецени всички доказателства по делото”. Поддържано е, също така основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, чрез въведени твърдения за отклоняване от задължителна и тълкувателна практика на ВКС, от състава. С решението, предмет на обжалване, състав на Пловдивски апелативен съд е отменил решение по т.д. №935/13г. на Пловдивски окръжен съд, с което е бил уважен предявеният от „СВ М.”Г., О., А. против [фирма], [населено място], иск с правно основание чл.422 ГПК, за признаване за установено между страните, че ответникът дължи сумата 2 000 000лв. по запис на заповед от 14.02.2013г. като по същество е отхвърлил този иск. За да постанови обжалваният резултат, съставът на въззивния съд е приел, че предмета на неговото произнасяне е ограничен до направените във въззивната жалба оплаквания, доколкото по развитите от първата инстанция мотиви, свързани с наведени доводи за недействителност на менителничния ефект липсва довод за неправилност. Разгледал е правната същност на записа на заповед, като е отчел, че същият има абстрактен и едностранен характер, но неговото гаранционно предназначение не променяло този характер, и тъй като било направено „възражение за обезпечителния характер” на ценната книга, ответникът следвало да докаже това” обстоятелство като индивидуализира и каузалното правоотношение”, а от друга страна издателя ищец следвало да докаже изискуемостта на притезанието за обезпечаване, на което е издаден записа на заповед при неоспорване на тази връзка.Така съдът е очертал правните параметри на спора. Прието е в тази връзка, че след като ищецът първоначално не е счел за необходимо да посочи основанието за възникване на поетото с менителничния ефект задължение, а ответникът твърди липса на каузални правоотношения, единствената възможна защита на издателя е да направи възражения за нередовност на ценната книга- „за неговата нищожност или относителна недействителност”. Съдът е счел, че ответникът се е възползвал от тази възможност и е направил редица такива възражения. По- конкретно, съставът е разгледал възражението за нищожност, поради противоречие с добрите нрави, като е приел, че такова противоречие не е налице, разгледал е и възражението за наличие предпоставки по чл.40 ЗЗД, като е счел, че и то не е налице, но е приел за налично и установено по спора възражението за подписване на ефекта от лице без представителна власт. В тази връзка е изложено разбирането, че пълномощното било конкретно с указания да бъде издаван запис на заповед само в полза на контрагенти на дружеството – т.е. такива лица, с които то е в конкретни правоотношение – договори, които следва да съдържат изрична клауза за издаване на записи на заповед за обезпечение на поетите с договора задължения. Прието е още, че с оглед конкретното уточнено от ищеца каузално правоотношение, обективирано с договор от 29.03.2012г. между страните, такова обезпечение не било предвидено. Така е направен извод за липса на представителна власт на подписалия записа на заповед, от което е изведена и неговата недействителност, а оттам и неоснователност на предявения иск по чл.422 ГПК.Рзгледана е подробно и възможността за потвърждаване на действията на пълномощника от упълномощителя, като е направен извод, че такава не се установява от събраните доказателства. Касаторът, чрез пълномощника си е развил довод за недопустимост на обжалваният съдебен акт, който се разглежда служебно, независимо от предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК- арг. т.1 ТРОСГТК №1 /09г. В случая страната във връзка с поддържаната от нея недопустимост на решението на въззивният съд е твърдяла незаконосъобразно излизане извън предмета на спор, довел до промяна в предмета на делото, поради това, че конкретното каузално правоотношение е било въведено служебно от съда. Д. е фактически и правно необоснован. Съдът не е разглеждал каузалното правоотношение във връзка с издадения запис на заповед като основание за отхвърляне на предявения иск по чл.422 ГПК, поради погасяване на задължението, обезпечено с менителничния ефект. Същият е разглеждал сключеният между страните договор, само във връзка, с изводите си по направеното възражение за недействителност на ефекта, с оглед липса на представителна власт на пълномощника на издателя, т.е само, с оглед съдържанието на договора и очертания от пълномощно предел на предоставената представителна власт. Следователно, същият не е подменил предмета на спор- установяване на дължимостта на сумите по записа на заповед, а е разгледал правопогасяващото възражение на ответника за недействителност на ефекта, което е намерил за основателно. Или доводът не води до извод за недопустимост на съдебното решение. Касаторите не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставения / обозначен като втори/въпрос от касатора „СВ М.”Г., О., А. и разгледан и в жалбата на другия касатор въпрос.Същият не е релевантен, именно поради това, че съдът не е разглеждал каузалното правоотношение като основание за отхвърляне на иска поради установеност на обезпечителната връзка с менителничния ефект и установена недължимост по него на претендираната по ефекта сума, а е разглеждал това отношение, с оглед възражението на противната страна за недействителност на записа на заповед, поради опорочаване на волята на издателя. Освен това, въпросът е и с фактически невярно въведено съдържание тъй като и въззивният съд изрично е мотивирал, а и от данните по делото се установява, че такова правозащитно възражение е валидно въведено с отговора на исковата молба и поддържано във въззивната жалба. Материалноправният, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т.1 на ТРОСГТК на ВКС на РБ №1/2009г./. С оглед тази дефинитивност не обосновават извод за наличие на общо основание и поставените в двете изложения трети и пети въпроси. По отношение на третият въпрос, съдът е извършвал своята преценка за наличие на представителна власт като я е извел от съществуващите по спора писмени доказателства – договора между страните и представеното пълномощно. Следователно за него не е било налице основание за допълване на доклада на първата инстанция, а и освен това такова искане не се съдържа като правен довод и в оплакванията във въззивната жалба, респективно в нейният отговор. Въззивният съд, с оглед очертаният правен извод по спора е разгледал всички относими и допустими доказателства, поради което и поставения пети въпрос е изведен от оплакване за неправилност на тези изводи, а не от процесуалното поведение на съда по очертаване на установената фактическа обстановка. Поставеният четвърти въпрос, с еднакво съдържание и в двете жалби е релевантен т.е. налице е общото основание за допускане на решението до касационно обжалване. Основателни са и доводите за наличие на противоречие между даденото от въззивния съд разрешение по изясняване обема на представителни права на пълномощника и соченото от страните и решение № 215/11г. по т.д. № 196/10г. на ВКС, ІІ т.о., с което е разгледано поето обезпечение – ипотека, като по реда на чл.290 ГПК е даден отговор на въпроса за действителността на договор за ипотека върху конкретен недвижим имот, сключен от пълномощник въз основа на пълномощно, предвиждащо учредяване право на ипотека върху всички имоти на упълномощителя т.е. разгледана е сходна като правно съдържание хипотеза,касаеща обезпечаване на вземания, както и в процесния случай, а именно- действителност на запис на заповед издаден от пълномощник въз основа на пълномощно за издаване на записи на заповед до 2 000 000лв., с оглед обвързването му с конкретна каузална сделка. Така в разглежданото решение на ВКС, ІІ т.о. изрично е обобщено, че ако в самото пълномощно не са поставени ограничения на представителната власт на пълномощника, валидността на упълномощаването е обусловена единствено от изричното посочване на вида сделка, която упълномощеният има право да извърши от името на упълномощителя. В този смисъл приетото от въззивният съд, разгледано по-горе относно това, че волята на упълномощителя следва да бъде изведена не от пълномощното, а от цялостните отношения между страните, съставлява отклонение от така посочената практика, от което следва, че решението в обжалваната част следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По изложените съображения, касационните жалби попадат в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради което следва да бъдат допуснати до касационно обжалване по въпроса поставен от касатора, уточнен, с оглед правомощията на настоящата инстанция / т.1 ТРОСГТК №2/10г./, а именно - „ Какви са критериите, въз основа, на които съдът следва да изясни точния смисъл на волеизявлението за упълномощаване и неговото значение за действителността на сделката, осъществена от пълномощника в хипотеза на запис на заповед, издаден от пълномощник въз основа на пълномощно, установяващо овластяване за издаване на записи на заповед без изрично посочване на обезпечителната функция на ефекта по отношение на конкретна сделка .” На основание чл.18,ал.2,т.2 Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът„СВ М.”Г., О., А., следва да внесе държавна такса в размер на 40 000лв. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение