Определение № 974 от 26.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 1540/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ГАРАНЦИОНЕН ФОНД [населено място], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния му пълномощник, срещу решение № 161 от 18.04.2024 г. по в. т. д. № 701/2023 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, 2-ри търговски състав, в частта, с която е потвърдено решение № 273/08.08.2023 г. по т. д. № 1465/2021 г. на Старозагорския окръжен съд за осъждане на касатора да заплати на на Ю. С. С. от [населено място], ЕГН [ЕГН], обезщетение в размер на 50 000 лв. за неимуществените вреди, изразяващи се в болки и страдания вследствие на причинените му телесни увреждания при ПТП, настъпило на 06.09.2020 г., ведно със законната лихва върху горната сума, считано от 03.03.2021 г. В жалбата се поддържат доводи за недопустимост, процесуална и материална незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение в обжалваната част, довели до неправилно приложение на чл. 51, ал. 1 и чл. 52 ЗЗД и несправедливо завишаване на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, включително в резултат на допуснати нарушения на разпоредбите на чл. 266, ал. 3 и чл. 202 ГПК от страна на въззивния съд. По подробно изложени съображения се моли за обезсилване на въззивното решение в атакуваната му част (тъй като делото не е било спряно по чл. 229, ал. 1 ГПК до приключване на образуваното досъдебно производство), евентуално - за неговата отмяна. Претендират се разноски. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните въпроси, които според касатора са разрешени от апелативния съд в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с посочване на съответна практика: 1. Длъжен ли е гражданският съд да спре производството по делото до приключване на наказателното производство; 2. Длъжен ли е съдът да възприеме заключението на вещото лице, дори да не е оспорено от страните; 2.1. Следва ли заключението на експертизата да се преценява съобразно всички доказателства по делото с оглед неговата пълнота, яснота и обоснованост; 2.2. Следва ли оценката на заключението на вещото лице във всички случаи да се мотивира от съда; 3. За фактите и обстоятелствата, които съдът следва да обсъди и прецени, за да установи, налице ли е причинно-следствена връзка между вредите и противоправното поведение на деликвента; 4. Длъжен ли е съдът да допусне експертиза по негов почин (служебно), когато това е необходимо за установяване на обективната истина, още повече, когато надлежно искане за такава експертиза е направено с въззивната жалба; 5. За задълженията на съда и съдържанието на мотивите на съдебния акт при наличието на разноречиви доказателства; 6.1. За правомощията на въззивната инстанция; 6.2. Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата по делото и на установените от тях правнорелевантни факти, да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства, оплаквания и възражения на страните; 6.3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства и данни по делото; 6.4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и да се произнесе по всички наведени с въззивната жалба оплаквания, доводи и аргументи на страната; 6.5. Длъжен ли е въззивният съд служебно да допусне експертиза, дори и без да е налице искане от някоя от страните, в случай, че по делото пред първата инстанция не е изяснен особено важен факт, какъвто е наличието на причинно-следствена връзка между вредите и деянието; 7.1. Може ли при определяне на обезщетението за неимуществени вреди съдът само формално и декларативно да изброи критериите за справедливост, без да ги е приложил, без да е обсъдил и преценил обективно съществуващите и установени по делото обстоятелства и значението им за определяне на обезщетението за неимуществени вреди; 7.2. Длъжен ли е въззивният съд да приложи общите и специфични за всеки отделен случай критерии при определяне на обезщетението за неимуществени вреди и да посочи как точно приложението на всеки един от тези критерии е обусловило преценката му за конкретно определения размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД; 7.3. Длъжен ли е въззивният съд при определяне размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, характера и тежестта на уврежданията, степента, интензитета и продължителността на преживените болки, страдания и емоционални преживявания, да отчете дали те продължават да се търпят към момента на постановяване на решението; 8. За задължението на съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди да съобрази съдебната практика по сходни казуси и икономическата конюнктура в страната; 9.1. За начина, по който съдът следва да формира вътрешното си убеждение; 9.2. Длъжен ли е съдът да обсъди и прецени поотделно и в тяхната съвкупност събраните по делото доказателства. Ответникът по касационната жалба, чрез процесуален пълномощник, в срока по чл. 287 ГПК заявява становище за неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване по съображения, подробно изложени в писмения му отговор. Претендира разноски (адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв). Третото лице – помагач на касатора - С. Я. К., не представя писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение, в срока по чл. 283 ГПК. За да постанови обжалвания краен резултат, съставът на въззивния съд е съобразил доводите и възраженията на страните по предмета на спора и след обсъждане на всички събрани доказателства е достигнал до следните изводи: По делото безспорно е установено виновното и противоправно поведение на деликвента С. Я. К., в резултат на което е настъпило ПТП и на пътувалия в автомобила Ю. С. С. са причинени телесни увреждания: конквасация на меките тъкани на дясна длан и долна трета на предмишницата, открита фрактура на втора метакарпална кост и дефект /липса/ на кожа на десния палец, зоната на първа метакарпална кост воларна повърхност на дясна китка и долната трета на предмишница. Безспорно е установено, че телесните увреждания, причинени на ищеца - пътник на предна дясна седалка в лек автомобил „Нисан Примера“ с рег. [рег.номер на МПС], се намират в пряка причинно-следствена връзка с виновното и противоправно поведение на водача на незастрахования автомобил С. К.. От представената по делото медицинска документация и заключението на СМЕ, изготвено от вещото лице д-р С., се установява, че конквасацията на меките тъкани е наложила ексцизия на некротичните и силно замърсени такива при хирургичната обработка. При извършения клиничен преглед вещото лице е констатирало, че по кожата на дясната ръка и предмишница на ищеца има много раневи цикатрикси, новоизгранулирала фиброзна кожна покривка. Тенарът на дясната ръка е нищожен и силно деформиран. По кожата се вижда белег с дължина 18 см. и широчина между 2 и 4,5 см. Такъв широкоплощен кожен дефект, лекуван хирургично и консервативно, поради замърсяване, с мазеви подхранващи превръзки, се възстановява за около 90-120 дни. Тази травма покрива критериите на медикобиологичния признак на средна телесна увреда. Откритата фрактура на втора метакарпална кост, лекувана оперативно с фиксация чрез Киршнерови игли /30 дни/ и последваща рехабилитация на движенията на втори пръст, е с период на възстановяване 60-75 дни и също покрива критериите за средна телесна увреда. Травмата е силно болезнена през първите 2 месеца от лечебния процес, а след този период - при извършване на санитарните превръзки и първите 2 дни след тях. Такъв вид травми, независимо от това, че са възстановими, спадат към тежките травматични увреждания, при които в повечето случаи остават функционални дефицити и дефекти. В случая първоначално във ФСМП - Казанлъкпод локална анестезия е извършена репозиция на фрактурираната втора метакарпална кост и е фиксирана с Киршнерова игла. След това пострадалият е транспортиран до ЦСМП – Стара Загора, където е хоспитализиран след първична хирургична обработка, поставени дренажи, поставена Киршнерова игла на втора метакарпална кост. Оформена е схема на лечение, включваща аналгетик, антикоагулант, два вида антибиотици, парацетамол. След щателна подготовка, лабораторни изследвания и консултации пострадалият е подложен на оперативно лечение на 17.09.2020 г. Поради големия оток на дланта, пръстите и предмишницата е направена фасциотомия с цел отбременяване на съдовото и мускулното напрежение. След дехоспитализацията на ищеца е предписана антибиотична терапия за дома и препоръки за стерилни, мазеви, подхранващи превръзки през 3 дни и сваляне на конците на 14-ия следоперативен ден. Състоянието на трамвираната дясна ръка не е добро. Фиброзната петниста цикатрициална новоизгранулирала кожа е по-твърда и по-нееластична; обхваща лентовидно едната страна на палеца, воларната повърхност на китката, флексорната повърхност на дисталната 1/3 на предмишницата; палецът е в положение на аддукторна контрактура, със силно отслабени, немощни движения в метакарпофалангеалната и в интерфалангеалната стави. Тенарната мускулатура е силно деформирана и намалена, част от нея е изрязана и премахната. Палецът не може да застане и да противостои в опозиция на останалите пръсти. Показалецът на дясната ръка е изправен, със силно ограничени движения в малките му стави. При опит за по-силно свиване на същия, болката става силна. Останалите пръсти са здрави и без дефекти, но са хиподинамични, поради дългия период на неизползването им. Движенията в техните стави са силно ограничени и немощни. Като цяло дясната ръка /китка, длан, пръсти/ е нефункционална, болезнена. С нея ищецът не може да си служи дори и в най-обикновените процедури и движения при самообслужването си и в ежедневието. През 2020 г., няколко месеца след процесното ПТП, когато е бил периодът за използване на методите на физиотерапия и рехабилитация при ищеца, е била в сила заповед на Министъра на здравеопазването, забраняваща функционирането на такива центрове с оглед обявената епидемична обстановка. Това била причината ищецът да не проведе рехабилитация. Към момента на прегледа малките интерфалангеални стави на пръстите, а също и гривнената става са много болезнени. Болка има и по пръстите, които не са травмирани, а също и в дясната гривнена става. Състоянието на пострадалия би се подобрило при рехабилитация и физиотерапия, но при палеца не би се получил съществен положителен ефект. Според вещото лице, след момента на процесното ПТП и през целия активен лечебно-възстановителен период (минимум 3 месеца) ищецът се е нуждаел от чужда помощ за извършването на ежедневните си битови дейности. Повторното заключение, изготвено от друго вещо лице, подкрепя и доразяснява горните констатации. При прегледа вещото лице е установило следното: добро запазено общо състояние, дясна гривнена става - воларна флексия около 5 градуса, дорзална 3-4 градуса; десен палец - тежка флексионна контрактура 90 градуса в диегална интерфалангеална става, палецът е абсолютно неподвижен и се намира вътре в дланта. От извършената рентгенография се установява зле зараснала фрактура на втора метакарпална кост с ъглова деформация, като върхът е насочен към първи лъч и дорзално. Налице са тежки артрозни изменения, граничещи с анкелоза, обхващащи първи карпален ред на костите на дясна гривнена става, засягащи карпо метакарпалните стави на дясна ръка. Към настоящия момент вещото лице посочва, че е налице осакатяване на дясната ръка със загуба на функциите на същата: липса на захват - силов, прецизен, юмручен и върхов. Ръката и към настоящия момент търпи болки. Почти около година след претърпяното ПТП ищецът се е нуждаел от чужда помощ за осъществяване на ежедневните битови дейности, като постепенно се е адаптирал към гореописаното състояние на дясната ръка. Пострадалият не е възстановен, като получените усложнения са трайни и няма да има пълно възстановяване. За да се произнесе досежно размера на справедливото обезщетение, съставът на въззивния съд е взел предвид дадените в т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. разяснения (че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението - характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване на състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на преценката им да определи справедлив размер на обезщетението за причинените неимуществеви вреди); посочил е, че следва да бъдат съобразени и данните относно тежестта на увреждането, интензитета и продължителността на претърпените физически и емоционални болки и страдания, а така също и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. Имайки предвид горното съдът се е основал на констатациите по двете СМЕ и след обсъждането им е заключил, че към настоящия момент е налице осакатяване на дясната ръка на ищеца със загуба на функциите на същата. Допълнително е обсъдил и събраните гласни доказателства относно претърпените болки, неудобства и влошено емоционално състояние на ищеца (че не можел да се храни, да спи, станал нервен, загубил веселостта и общителността си, страдал и от това, че не може да работи – преди произшествието цепел дърва, товарел, а вече не може да хваща нищо). При определяне на обезщетението съдът изрично е посочил, че съобразява възрастта на ищеца – на 44 години към момента на настъпване на ПТП; икономическата конюнктура в страната и общественото възприемане на критерия справедливост, изразено в нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите (10 420 000 лв. за всяко застрахователно събитие, независимо колко са пострадалите лица); вида и характера на полученото увреждане, периода на болки, страдания и житейски неудобства, негативното отражение на увредата върху живота на ищеца – невъзможност да работи и да е физически активен както преди произшествието; обстоятелството, че е налице осакатяване на дясната ръка със загуба на функциите й и невъзможност за какъвто и да е захват; с болки и към настоящия момент в дясната ръка и произтичащата от това неспособност да си служи с нея дори и в най-обикновените процедури и движения при самообслужването си и в ежедневието. В резултат на всичко това съдът е определил на Ю. С. обезщетение в размер на 100 000 лв., което е намалил наполовина, поради доказан принос на пострадалия по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД в размер на 50 %, съответно обоснован. Съставът на Върховния касационен съд, Второ търговско отделение намира, че решението на въззивния съд в обжалваната част не следва да бъде допускано до касационен контрол, по следните съображения: Първият формулиран от касатора процесуалноправен въпрос е твърде общо и некоректно поставен, но доколкото е свързан с допустимостта на въззивното решение, за което съдът следи служебно в производството по чл. 288 ГПК, следва да бъде отбелязано следното: Практиката на ВКС във връзка със задължението на съда да спре производството по делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 или съответно т. 4 ГПК в случаи като настоящия, респ. да уважи искането за спиране, изисква досъдебното или съдебното наказателно производство да е образувано срещу лицето, което се сочи от ищеца като делинквент и чиято гражданска отговорност се покрива от застраховател или от Гаранционния фонд. В случая по делото няма каквито и да било данни (удостоверение или други писмени доказателства), от които да е видно, дали досъдебното производство се води срещу конкретно лице, евентуално кое е това лице, влязло ли е в съдебна фаза наказателното производство и пр., като образуваното досъдебно производство само по себе си не е основание за приложение на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК. С оглед изложеното по делото не са били налице условията за спиране на настоящото производство, а съдът е имал правомощия сам да установи предпоставките на непозволеното увреждане. По тези съображения не е налице вероятност въззивното решение да е недопустимо по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Втората група въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касае преценката на експертните заключения, дадени по делото. По тях не се установява твърдяното противоречие с практиката на ВКС – в случая различията между заключенията по СМЕ са несъществени, второто е по-скоро с допълващ характер, не са налице противоречия в дадените експертни мнения – същите взаимно се подкрепят и съответстват на останалите събрани гласни и писмени доказателства; въпросът за причинените на ищеца увреждания е изяснен пълно, ясно и обосновано от двете вещи лица, включително по отношение на причинно-следствената връзка. Доколкото въпросите се поставят с оглед оплакванията, че неблагоприятните последици в състоянието на ищеца (поради „зле зараснала фрактура“) могат да се дължат евентуално и на лекарска грешка следва да се отбележи, че съобразно разпоредбата на чл. 53 ЗЗД това обстоятелство е ирелевантно за предмета на спора и за отговорността на Гаранционния фонд. По тези съображения без значение за резултата по делото е и четвъртият въпрос относно задължението на съда служебно да допусне експертиза. Пак с оглед горните оплаквания, преценени като ирелевантни за изхода от спора, е поставен и третият въпрос, касаещ способите за установяване на причинно-следствената връзка между вредите и поведението на делинквента. При изследване на горните обстоятелства от въззивния съд не се установява твърдяното противоречие с посочената практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По петия въпрос относно мотивиране на съдебния акт също липсва противоречие с цитираното от касатора ППВС № 1/53 г. (в частите, в които Постановлението е относимо с оглед промяната в обществените отношения и в нормативната уредба). Въпросите в шестата група са свързани конкретно със задълженията на въззивния съд при постановяване на съдебния му акт по съществото на спора и по тях отново не се установява поддържаното от касатора противоречие с практика на ВС и ВКС – Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ВКС по гр. д. № 1/2000 г. и отново Постановление № 1 от 13.07.1953 г., които са формално посочени. Съставът на въззивния съд е извършил самостоятелна преценка на всички доказателства и установените от тях факти, както и е обсъдил доводите и възраженията на страните, респ. и тези, релевирани с въззивната жалба, с оглед правомощията си на решаваща съдебна инстанция, ограничена от посоченото в жалбата – чл. 269, изр. 2 ГПК. Последният въпрос от тази група отново касае задължението на въззивния съд за служебно допускане на експертиза, предпоставки за каквото не са били налице по делото. Следващата група въпроси се отнася до задълженията на съда, касаеща преценката на критериите за справедливост на обезщетението съгласно чл. 52 ЗЗД, като по тях също не се доказва наличието на допълнителното селективно основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не съответства на данните по делото заявеното от касатора във въпрос 7.1., че съдът само формално и декларативно е изброил относимите критерии, без да обсъди обективно съществуващите и установени по делото обстоятелства и значението им за определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Напротив, въззивното решение е постановено при обсъждане на всички релевантни за обема на вредите общи и специфични обстоятелства, характера и тежестта на уврежданията, степента, интензитета и продължителността на търпените болки, страдания и негативни емоционални преживявания, както и е извършена преценка на състоянието на ищеца към момента на постановяване на решението, неблагоприятната прогноза за възстановяване на функцията на крайника и пр. Няма противоречие между обжалваното решение и ППВС № 4/1968 г., съответно цитираните решения на ВКС по чл. 290 ГПК. Във връзка с поставения осми въпрос следва да се посочи, че въззивният съд е съобразил икономическата конюнктура към момента на увреждането, а в касационното производство касаторът не е посочил съдебна практика за обезщетения, присъдени за осакатена водеща ръка в резултат на деликт, настъпил през 2020 г., за да обоснове несъобразяването на решаващия съдебен състав с нея. Поради това и по този въпрос липсва поддържаната допълнителна селективна предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Казаното се отнася и за формулираните въпроси в последната група, освен това същите частично приповтарят вече зададени въпроси (относно задължението на съда да обсъди и прецени поотделно и в тяхната съвкупност събраните по делото доказателства), по които вече настоящият съдебен състав се е произнесъл. По въпроса как съдът следва да формира вътрешното си убеждение – извън това, че същият касае обосноваността на решението - следва да се отбележи, че липсва противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС. В случая не се установява превратно интерпретиране на данните по делото от въззивния съд поради несъобразяването му с неюридически правила, обезпечаващи съответствието на формираните фактически изводи с действителното извънпроцесуално положение по спора. По изложените съображения искането за допускане на касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд се преценява като неоснователно. С оглед този краен извод и на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв в полза на пълномощника на ответника по касация – адв. М. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 1 500 лв., определено при спазване на принципа на чл. 36, ал. 2 ЗАдв за справедливост и обоснованост на възнаграждението, с оглед фактическата и правна сложност на спора и вида и обема на осъществената безплатна защита в касационната инстанция, съобразно спецификите на настоящото производство. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение