Определение № 29 от 06.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 145/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Подадена е касационна жалба от С. Е. И., чрез адвокат Д. С., срещу решение № 715 от 02.08.2024 г. по в.гр.д.№ 867/2024 г. на Бургаския окръжен съд в частта, с която, след частична отмяна на решение № 605 от 26.03.2024 г. по гр.д.№ 7421/2022 г. на Бургаския районен съд, е отхвърлен предявеният от С. Е. И. срещу “Водоснабдяване и канализация” ЕАД - гр. Бургас иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, за присъждане на сумата 6442.50 лева обезщетение за имуществени вреди от лишаване на ищцата, поради неправомерно прекратяване на водоснабдяването от ответното дружество, от правото й да ползва, в периода 11.09.2018 г. - 22.08.2022 г., лично, като носител на вещно право на ползване, самостоятелно жилище на втори жилищен етаж от жилищна сграда, построена в УПИ *** в кв.***по плана на [населено място], с административен адрес [населено място], [улица], ведно с избеното помещение към жилището, и върху съответните идеални части от имота и изградени в северозападната част на същия трайни подобрения, ведно със законната лихва за забава върху посочената по-горе сума, считано от подаване на исковата молба до окончателното й изплащане. Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението. Насрещната страна “Водоснабдяване и канализация” ЕАД -гр. Бургас, в депозиран чрез юрисконсулт Н. В. отговор, излага съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършване на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: За да достигне до извод за неоснователност на предявения иск, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че ищците са били собственици на процесния имот до 1993 г., когато го дарили на дъщеря си Е. М., като си запазили пожизнено и безвъзмездно правото на ползване на имота. След сключване на прехвърлителната сделка са ползвали жилището заедно със семейството на дъщеря си. Ходели и на вилата си в [населено място], закупена след пенсионирането им, като пребивавали там от пролетта до есента, но се връщали в жилището в А. в събота и неделя, понякога и през седмицата. През зимата не посещавали вилния имот, тъй като вилата била лятна и непригодна за обитаване през зимния период. На 11.09.2018 г. водоснабдяването на имота било преустановено, а възстановяването му е станало на 23.08.2022 г., след близо четири години и водене на дела от Е. М. срещу “В и К” ЕАД – гр. Бургас. С решение № 260059/06.11.2020 г. по гр. д. № 1163/2019 г. на Районен съд-Айтос, потвърдено с решение № IV-40/21.07.2021 г. на Окръжен съд-Бургас, недопуснато до касационно обжалване с определение № 259 от 09.06.2022 г. по гр. д. № 4542/2021 г. на ВКС е осъдено “Водоснабдяване и канализация” ЕАД – гр. Бургас, на основание чл. 109 ЗС, да извърши необходимите действия за възстановяване на водоподаването по съществуващия от 1964 г. водомерен възел и вертикален водоснабдителен клон в процесната двуетажната жилищна сграда, до жилището на Е. С. М., разположено на втори етаж от сградата. През този четиригодишен период на прекъснато водоподаване имотът не е бил отчитан от инкасатори. Всички обитатели на имота били принудени да го напуснат, тъй като много трудно се живеело без вода в апартамента. Отначало носели такава отвън за питейни и битови нужди, за свое улеснение изградили външна баня, но през зимата тръбите се спукали. Ищците много се разочаровали от създаденото положение, срамували се, било им неприятно да се върнат вкъщи, останали на вилата в [населено място], където също имало воден режим. Семейството на дъщерята на ищците се принудило да наеме и обзаведе гарсониера, в която да живее. По времето, когато било прекъснато водоснабдяването на имота в А., ищците, възрастни хора на 84-85 годишна възраст, страдали и от множество заболявания – ищецът Б. се лекувал от онкологично заболяване, а ищцата И. била лежащо болна. При тези факти въззивният съд е приел от правна страна, че ищците нямат право на обезщетение за имуществени вреди, причинени им от лишаването им от ползване на имота. Посочено е, че самото описание на вредоносните последици, настъпили в имуществената сфера на ищците, съдържа твърдението, че вредите се изразяват само в лишаване на ползвателите от възможността да упражняват вещното си право на ползване, лично и в пълен обем, в продължение на четири години, заради липсата на течаща вода. Не се твърди ползвателите да са били принудени да плащат наем или да са направили други разходи във връзка с невъзможността да ползват жилището си - такива се твърди да е направило семейството на дъщеря им, но не и ищците. Не се твърди и договорено отдаване на имота под наем, което да е останало неосъществено заради спиране на водоподаването, а само осуетена хипотетичната възможност това да бъде сторено. Няма твърдения за настъпила реална вреда, изразяваща се в намаляване на имуществото на ползвателите, нито се посочва конкретен по размер пропуск за неговото увеличаване, а се претендира обезщетение в размер на среден пазарен наем за подобен имот в рамките на четиригодишния срок, в който водоснабдяването до обекта е било прекратено. Направен е извод, че след като ищците не са доказали да са претърпели имуществени щети от прекъсване на водоподаването до процесния жилищен имот в процесния период, то предявеният иск е неоснователен и подлежи на отхвърляне. В изложението към касационната жалба се поставят следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, конкретизирани от настоящата инстанция съгласно указанията, дадени с ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС: Когато се претендира присъждане на обезщетение за имуществени вреди от невъзможността лично да се упражнява притежавано вещно право на ползване на недвижим имот, причинена в резултат на деликт, налице ли подлежаща на обезщетяване имуществена вреда. В този случай обезщетението съизмеримо ли е със средномесечния пазарен наем на имота. Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с решение № 216 от 03.04.2024 г. по гр.д.№ 1536/2023 г. на ВКС, ІІІ г.о., в което е прието, че невъзможността да се ползва лично имот от неговия собственик, причинена от деликт, представлява реална вреда, която подлежи на обезщетяване, както и че размерът на вредата е съизмерим със средномесечния пазарен наем за имота в процесния период. Настоящият състав намира, че е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените въпроси. По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,