Определение № 136 от 15.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1994/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЗАД „Армеец“ АД срещу въззивно решение № 240 от 25.07.2025 г., постановено от Апелативен съд - Пловдив по в.гр.д. № 266 по описа на съда за 2025 г. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 260034 от 16.12.2024 г., постановено от Окръжен съд - Пловдив по търг. дело № 398 по описа на съда за 2020 г. в неговите части, с които касаторът е осъден да заплати на Н. А. П., Н. К. П. и А. К. П. разликата над сумите от по 150000 лв. до общо присъдените размери от по 200 000 лева на всеки от тях, представляващи застрахователни обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на техния съпруг и баща К. М. П., настъпила вследствие на пътнотранспортно произшествие на 12.07.2019 г. в [населено място], ведно с обезщетение за забавата върху тези суми, считано от 15.08.2019 г. до окончателното изплащане, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част във връзка с определените размери на обезщетенията за неимуществени вреди, поради наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

Твърди се нарушаване на принципа за справедливост и оттам на чл. 52 от ЗЗД, поради несъобразяване със съдържащите се в ППВС № 4/1968 г. задължителни за съдилищата разяснения относно критериите, въз основа на които следва да бъдат конкретизирани изводите на съда, за да съответстват на установения с чл. 52 от ЗЗД принцип за справедливост на дължимото на увредените обезщетение, в каквато насока се излагат подробни съображения.

Сочи се че даденото от въззивния съд разрешение по приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на справедливо обезщетение за причинените на ищците неимуществени вреди противоречи на постоянната практика на ВКС, изразена както в задължителното за съдилищата ППВС № 4/1968 год., така и в съобразеното със същото решение на Второ търговско отделение на ВКС № 749/ 05.12.2008 год., по т.д. № 387/2008 год., според което справедливо обезщетяване по смисъла на чл. 52 от ЗЗД означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на болките, страданията, неудобствата, емоционалните, житейски и психически сътресения, нанесени на конкретното увредено лице.

Твърди се отклоняване от съдебната практика, състоящо се по-конкретно в това, че въззивният състав е отдал значение на обстоятелството, че ищцата Н. А. П., вследствие на преживяната лична трагедия е отключила посттравматично стресово разстройство и е била принудена да потърси компетентна медицинска помощ, но не е придал необходимото значение на обстоятелството, че в резултат на проведеното лечение психичното състояние на ищцата значително се е подобрило, както и че към момента на изготвяне на съдебно-психиатричната експертиза по делото симптомите на скръб са стихнали. По отношение на същата ищца според касатора правилно въззивният съд е отчел близките емоционални и духовни отношения между нея и починалия, но не е отчел това, че логична и естествена последица от твърденията на ищците, че са сплотено и задружно семейство е подкрепата, на която тази ищца може да разчита в бъдеще от страна на порасналите си деца. По отношение на ищеца А. К. П., също потърсил компетентна психиатрична помощ след преживения стрес, според касатора въззивният съд не е отдал необходимото значение на констатациите на вещото лице относно обстоятелството, че в резултат на оказаната компетентна помощ състоянието му се е подобрило.

Твърди се неправилност на решението като постановено при нарушаване на материалния закон - чл. 52 от ЗЗД, тъй като определеното обезщетение за причинените на ищците неимуществени вреди е в необосновано, прекомерно завишен размер, в противоречие с т. II от ППВС № 4/ 1968 г. и решение на ВКС 149/2011 г. на III г.о. по гр.д. № 574/ 2010 г., а по отношение на съществуващите в страната конкретни икономически условия към момента на увреждането и с решение на ВКС 83/2009 по т.д. № 795/ 2008 г. на II т.о. и решение на ВКС 1/2012 по т.д. № 299/2011 г. на II т.о., в каквато насока се излагат подробни съображения, основани на конкретните размери на МРЗ и средната заплата за страната към релевантния момент.

Иска се отмяна на въззивното решение в обжалваните му части и отхвърлянето на исковете на ищците за сумите от по над 150000 лв. за всеки от тях със законните последици.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставят се въпросите:

1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 от ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?

2. Включват ли се в критериите за справедливост, прилагани от съдилищата обществено-икономическите и социални условия в страната и не следва ли размерите на присъжданите обезщетения за непозволено увреждане да отразяват тези условия?

3. Включва ли се в съдържанието на „редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди“ по смисъла на т. II от ППВС № 4/1968 г. практиката на съдилищата по близки случаи, без да има големи различия в установените обстоятелства, постановени в период, близък към момента на процесното увреждане?

4. Следва ли въззивният съд при постановяване на своето решение да вземе предвид, обсъди и разгледа целия доказателствен материал, събран по делото, и да изложи мотиви относно това кои доказателства кредитира и кои не и защо?

5. Необходимо ли е да се изложат мотиви във връзка с определения размер на обезщетението над обичайните такива в аналогични случаи, за да стане ясно какви са причините за приетото за справедливо обезщетение и липсата на такива мотиви представлява ли нарушение на процесуалния закон?

Излага се отново, че е налице неправилно приложение на чл. 52 ЗЗД, довело до неправилност на постановеното решение и противоречие с практиката на ВКС - ППВС 4/1968 г. Според касатора липсват конкретни ясни мотиви по приложението на чл. 52 ЗЗД, неясни са причините за определяне на обезщетение в значително завишени размери в сравнение с обичайните при компенсиране на вреди от този тип, което води до необоснованост на решението и до правна несигурност.

Ответниците по жалбата в писмен отговор оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване, по същество намират жалбата за неоснователна, претендират разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима.

В мотивите си към обжалваното решение, относими към оплакванията в касационната жалба и твърденията в изложението на основания за допускане на касационно обжалване /относно размера на обезщетенията за неимуществени вреди/ въззивният съд е приел, че:

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Според въззивния състав същото е и правилно, като въззивният съд е споделил изцяло мотивите на обжалваното решение, поради което и на осн. чл. 272 ГПК е препратил към фактическите установявания и правни изводи на окръжния съд.

По-натам съдът е посочил, че при прилагане на критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД следва да бъдат преценени всички конкретно установени обстоятелства, имащи значение за определяне на справедливия размер: вида и характера на увреждането, механизма на настъпване на увреждането, характера и интензитета на търпените болки и страдания, степента на засягане на нормалния живот на пострадалото лице в битов, социален, емоционален план, включително с оглед възрастта и семейните, професионални и социални задължения на лицето, продължителността на възстановителния период, наличие на трайни последици и пр.

Според въззивния съд в случая всички тези критерии са съобразени от страна на първостепенния съд в съответствие с конкретно установените изключителни обстоятелства по делото, които обосновават размера на присъдените от него неимуществени вреди.

Въззивният състав сочи, че се установява от събраните по делото гласни доказателствени средства - показанията на свидетелите Р. Г. и Т. Н., че ищцата Н. П. след загубата на нейния съпруг се е променила, затворила се е в себе си, станала е много тъжна, неуверена, потисната и не е успяла въобще и до ден днешен да преодолее тежката травма. Усетила е по изключително болезнен и трагичен начин загубата на морална подкрепа и разбиране, които не могат да бъдат получени от друг освен от нейния спътник в живота. От съда са оценени и внезапния и неочакван начин, по който Н. П. е узнала за пътнотранспортното произшествие, в което е участвал съпруга й, както и изключително угнетяващите обстоятелства, свързани с престоя му в болницата и очакванията за предстоящата му смърт, предвид неблагоприятните прогнози на лекуващите лекари за неговото възстановяване. Според съда преживяното през тези дни не може да не е било за нея неописуемо трагично и споменът за преживяното в този момент да не се отрази по един или друг начин неблагоприятно върху емоционалното й състояние до края на живота й. Взети са предвид безспорно установените от свидетелите близки емоционални и духовни отношения между ищцата и загиналия, споделянето на общ дом, общо домакинство, съвместни грижи за децата, взаимни отношения, свързани с полагане на общи и съвместни усилия за задоволяване на нуждите на четиричленното им семейство и осигуряването на неговото благополучие, споделянето на общи семейни планове и стремежи за бъдещето, взаимност и обща грижа за децата и един за друг, общото съпреживяване на различни събития от живота им.

Според съда от показанията и на двамата свидетели безспорно се установяват и проявилите се вследствие преживяваното и спомена от злополуката състояние и прояви на тревожност, безсъние, мисли за безперспективност, понижено настроение, при които състояния ищцата Н. П. се е чувствала нещастна, самотна и изоставена, както и че продължава и към сегашния момент да изпитва силна тъга и болка, непрежалима скръб и печал, чувство за непълноценност и безпомощност без подкрепата на съпруга си в справянето с препятствията в живота, а също и при отглеждането и възпитанието на децата. В стремежа си да поеме тази тежест и да бъде „силният човек“ /както я определя в показанията си свидетелката Г./ ищцата Н. П. се е затворила в себе си по начин, че не искала да показва на всички колко й е тежко, тя оставала сама у дома с децата си, като грижите за семейството и всичко останало тежало на нейния гръб.

Сочи се, че е представена по делото Етапна епикриза с дата 22.03.2021 г., издадена от д-р Б. Б. от АИСМП-Психиатрия, с която се потвърждават твърденията на ищцата и казаното от свидетелите, че вследствие на преживяната лична трагедия Н. П. и сина й А. са били принудени да потърсят съдействието на компетентна медицинска помощ. Видно от отразеното в епикризата, вследствие на злополуката със съпруга й у нея се е отключило посттравматично стресово разстройство и паническо разстройство с агорафобия. Тези състояния са били свързани с чувство за непрекъснат страх и тревожност с чести пристъпи на паника. Оплакванията й били свързани също така със загуба на желание и удоволствие от обичайните дейности. Лекуващият лекар е удостоверил, че по време на провежданото лечение пациентката е редуцирала тревожно-депресивната симптоматика и била изписана с препоръка за провеждане на последваща медикаментозна терапия. Според съда тези констатации и заключения на лекуващия лекар д-р Б. не се опровергават от експертното заключение на вещото лице д-р Р. Д., напротив - потвърждава се, че при смъртта на съпруга си ищцата Н. П. е преживяла остра стресова реакция с чувства на потиснатост, мъка, безнадеждност, объркване и дезадаптация, които освен другото потвърждават казаното от свидетелите Г. и Н.. Вещото лице потвърждава и посоченото в експертизата на д-р Б., че вследствие на предприетото медикаментозно лечение психическото състояние на ищцата значително се е подобрило, като само е допълнило и е уточнило, че обичайното протичане на психологичните процеси е довело до това, че към момента на изготвяне на експертизата симптомите на скръб са стихнали, което е и напълно естествен процес от изживяването на последиците от тежкото събитие.

Според съда при всички така отчетени факти и установявания не може да не се формира логичен извод, че смъртта на К. е нарушила цялостната структура на семейството и пълноценното му функциониране, както и че ищцата към датата на злополуката – 2019 г. е останала самотна майка на едно малолетно дете – Н., на 11 г., както и че оттук нататък само нейна ще е отговорността за неговото възпитание и развитие. Ищцата ще трябва да компенсира физическата и емоционална лишеност на двете си деца /едно от които е било малолетно/ от присъствието на техния баща във всеки следващ етап от живота им, както и да замести неговата съществена роля по време на съзряването им до постигането на емоционална и физическа зрялост. А с израстването и съзряването на децата, тя неминуемо ще среща все по-големи трудности и затруднения и ще усеща липсата на своя партньор и баща на децата си.

По отношение на неимуществените вреди, претърпени от сина А. П. въззивният състав също е намерил, че те са доказани. Посочва се, че ищецът е загубил своя баща на 19 г., установява се от свидетелските показания, че той е приел изключително тежко загубата му - не е могъл да повярва, че баща му вече не е сред живите. Отношенията им приживе са били като типичните между баща и син, основани са били на взаимно уважение, обич, разбирателство и подкрепа, като след злополуката той е останал без бащината подкрепа в изключително важен момент от своя живот, при който всеки син има нужда от такава. Прието е за установено от свидетелските показания, че след смъртта на баща си А. се е затворил в себе си, преустановил е за известно време контактуването с външния свят и заедно с майка си е потърсил компетентна психиатрична помощ, вследствие на което и състоянието му се е значително подобрило. Това състояние се потвърждава и от констативно-съобразителната част на психиатричната експертиза на вещото лице д-р Р. Д., в която подробно е обяснено какво е било психическото състояние на А., когато е узнал за случилото се с баща му - обърканост, тревожност и страх, както и депресивното състояние свързано с осмислянето и преживяваното на станалото. Според съда действително вещото лице отрича получените от А. панически атаки да са с непосредствена причина преживявания с баща му инцидент предвид това, че те са случили за първи път близо година след злополуката, но същевременно не се сочат и други фактори и причини поради които те да се случили, напр. фамилна обремененост, конкретни стресови ситуации и пр. Поради това и съдът не е кредитирал експертизата в тази й част и при липсата на друга установена обяснима причина е приел, че същите усложнения се дължат именно на спомена и натрупването на неблагоприятни усещания от случилото се с баща му.

По отношение на ищцата Н. П. съдът е отчел, че тя е изгубила баща си, когато е била едва на 11 г. Изключително трудно е било да й се обясни какво точно се е случило, като тя изобщо не е могла сама да приеме, че повече няма да види и прегърне баща си. Въпреки положените усилия от майка й, Н. е продължила да усеща загубата на баща си и вследствие на това е станала раздразнителна и изключително неспокойна с необходимост от предоставяне на психиатрична помощ с прием на успокоителни лекарства. Прието е за установено от свидетелските показания, че липсата на баща й се е отразило на емоционалността, психологическия облик и поведенческите й реакции, вкл. и по време на пубертета. Негативните последици от това ще я следват цял живот, вкл. и предвид предстоящото й навлизане в младежка и зряла възраст, при които необходимостта от материална и духовна подкрепа от страна на загиналия й родител ще се чувства още по-силно.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Третият и петият от въпросите на касатора не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Същите са основани на правни твърдения и защитни тези на касатора, без да разкриват конкретна връзка с която и да било част от мотивите на въззивния съд и обективираните в тях действителни изводи на съда, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, и изразяват всъщност само несъгласието на касатора с крайните изводи на съда относно справедливия размер на процесните обезщетения за неимуществени вреди.

На останалите въпроси на касатора може да се признае качеството на годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на същите обаче не е налице претендираният допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба – противоречие с цитираната практика на ВС и ВКС /срв. и т. 2 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1 от 2009 г./ по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Видно е от само частично възпроизведените в настоящите мотиви такива на въззивния съд към обжалваното му решение, че освен препращането на основание чл. 272 от ГПК към мотивите и на първоинстанционния съд, въззивният съд е изложил собствени такива по пренесените и пред въззивната инстанция като спорни между страните въпроси, включително досежно справедливите размери на процесните обезщетения. Отново от същественото съдържание на мотивите към въззивното решение е видно, че противно на поддържаното от касатора, въззивният съд е съобразил установените в практиката, включително цитираната от касатора критерии, които подлежат на преценка при определяне размера на обезщетения като процесните и подробно е изложил защо приема определените размери за справедливи, основавайки се и на обоснован анализ на конкретните, приети за установени по делото обстоятелства от фактическа страна.

Що става въпрос за визираните във въпросите на касатора липса на подробност и пълнотата на мотивите на въззивния съд, следва да се има предвид, че по отношение задължението на съда да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото относими към спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като на тази база обоснове крайните изводи в решението си и да изложи съответни, основани на тази преценка мотиви към същото, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда /чл. 236, ал. 2 ГПК/ е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата съдебна практика. Според същата, обективирана в т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г., доразвиващото го № 7/27. 12. 1965 година и в т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 г., както и във формирана въз основа на тях казуална практика на касационната съдебна инстанция /примерно, но не само определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр.д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г.о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о./, изискването към съда да обсъди непременно всички твърдения и възражения на страните, и подкрепящите ги доказателства, не следва да се абсолютизира. Същото следва да е изпълнено в степен, годна да установи, че съдът е взел предвид релевираните от страните техни изявления и възражения по делото и подкрепящите ги доказателства, както и да осигури възможност за проверка на изводите му по съществото на спора и в настоящия случай, с оглед действителното съдържание на мотивите на обжалваното въззивно решение, касационният състав намира, че същото не разкрива претендираното от касатора противоречие с практиката на ВС и ВКС. В мотивите на въззивното решение в достатъчна за изясняване действителната воля на въззивния състав и за проверка на изводите му по съществото на спора досежно фактите и правното им значение за съществуването на заявеното за съдебна защита спорно право, са обсъдени и отразени както твърденията и възраженията на страните, така и подкрепящите или оборващи ги доказателства, поради което и по тези въпроси на касатора касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение