Определение № 120 от 24.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 834/2020 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на Н. Г. М. чрез адвокат Н. П. от АК-Сливен срещу решение № 211/10.12.2019 г. по в.гр.д. № 535/2019 г. на Окръжен съд Сливен, с което се потвърждава решение № 1366 от 23.11.2018 г. поправено с решение от 16.08.2019 г. по гр.д. № 64/2018 г. на Районен съд Сливен и е отхвърлен като погасен по давност предявеният от Н. Г. М. срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието иск на основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. с чл.229, ал.1, т.9, вр. с чл.212, ал.5, т.2, предл. второ ЗМВР (обн. ДВ, бр.122 от 19.12.1997 г., отм. с ДВ бр.17 от 24.02.2006 г.), съответно чл.212, ал.1, т.3, вр. с чл.211, ал.5, т.2, предл. второ ЗМВР (обн. ДВ, бр.17 от 24.02.2006 г., в сила от 01.05.2006 г.), вр. с чл.19, ал.2 ЗИНЗС, да се признае за установено по отношение на ответника правото на компенсация с допълнителен отпуск за положен извънреден труд над 50 часа на тримесечие в периода 25.02.2003 г. до 30.06.2013 г. В касационната жалба се твърди, че решението е нищожно, недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, а в изложение към нея се поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроси, които се свеждат до правото на допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд от държавните служители, които осъществяват дейности по изпълнение на наказанията или на мярката за неотклонение „задържане под стража“ и възможността то да бъде погасено по давност поради неупражняването му в определен срок. Според касатора, въпросът е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, формирана с решение № 235/08.11.2016 г. по гр.д. № 2082/2016 г. на ВКС, III г.о., както и на Съда на Европейския съюз и на Конституционния съд, а също и че има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. От Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ чрез ст.юрисконсулт П. С. е подаден писмен отговор, в който се твърди, че жалбата е процесуално недопустима и не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че предявеният иск е допустим, а правният интерес на ищцата се извежда от необходимостта да бъде установено по надлежния ред по делото, че са налице предпоставките за възникване правото й да бъде компенсирана с допълнителен платен годишен отпуск за положения извънреден труд. Съдът е установил, че като държавен служител от надзорно-охранителния състав на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ през исковия период от 25.02.2003 г. до 30.06.2013 г., ищцата е заемала длъжността „надзирател“ в затвора в [населено място] и е положила извънреден труд от 1056 часа, според заключение на вещото лице. За да отхвърли установителния иск, обаче, въззивният съд е достигнал до извод, че приложимите ЗИНЗС и ЗМВР (отм.) не съдържат норми, които да регламентират давностните срокове за вземанията на държавните служители, поради което по аналогия и приложим ЗДСл., към който препраща § 1а от ДР на ЗМВР (отм., обн. ДВ бр. 17 от 24.02.2006 г. в сила от 01.05.2006 г.) и чл.19, ал.2 ЗИНЗС. Съгласно разпоредбата на чл.125 ЗДСл., имуществените спорове се предявяват в тригодишен срок по общия исков ред, а ищцата иска да бъде установено правото й на компенсация като държавен служител, за положения от нея извънреден труд в периода от 25.02.2003 г. до 30.06.2013 г.. /според уточнение с молба от 20.03.2018 г./ Искът е предявен на 05.01.2018 г., поради което според въззивния съд правото на допълнителен отпуск за извънреден труд над 50 часа за всяко тримесечие през исковия период е погасен по давност и следва да бъде отхвърлен. Производството по делото е било спряно до произнасянето на ОСГК на ВКС по тълк. дело № 6/2017 г., който с тълкувателно решение от 11.02.2022 г. приема, че вземането за обезщетение на военнослужещ за положен труд в повече от нормативно определения, некомпенсиран с почивка, възниква от датата на прекратяване на служебното правоотношение, от който момент започва да тече тригодишната погасителна давност по чл.358 ал.1, т.3 във връзка с ал.2, т.2 от КТ. Настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд намира, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по уточнения при условията на т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС материалноправен въпрос, дали правото на допълнителен платен отпуск за положен извънреден труд от държавните служители, които осъществяват дейности по изпълнение на наказанията или на мярката за неотклонение „задържане под стража“, може да се погаси по давност поради неупражняването му в определен срок. Въпросът обуславя изхода на делото, но е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, формирана с решение № 197/07.10.2019 г. по гр.д. № 786/2019 г., IV г.о. и решение № 243/05.10.2016 г. по гр.д. № 1513/2016 г., IV г.о. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.