Определение № 60342 от 08.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 1330/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ПАРИЖ 2013 ЕООД [населено място], представлявано от А. А. Н., чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 244 от 27.01.2020 г. по в. т. д. № 4026/2019 г. по описа на Софийския апелативен съд, Търговско отделение, 20-ти състав. С обжалваното решение е потвърдено решение № 767 от 22.04.2019 г. по т. д. № 3123/2017 г. по описа на Софийския градски съд, с което е признато за установено по реда на чл.422 ГПК, че ПАРИЖ 2013 ЕООД и А. А. Н. дължат солидарно на БЕРА РУКС СТРОЙ ООД сумата от 150 000 лв., представляваща главница по запис на заповед от 11.10.2016 г., ведно със законната лихва върху сумата от 06.04.2017 г. до погасяването, като ответниците са осъдени да заплатят солидарно и разноските на насрещната страна за исковото и заповедното производство, съответно от 8 400 лв. и 3 000 лв.; както и са присъдени разноски в размер на 4 200 лв. за въззивната инстанция. В касационната жалба се правят оплаквания за допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост при постановяване на въззивното решение, въз основа на които се претендира неговата отмяна. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се поддържат основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по следните въпроси: 1. Нищожен ли е записът на заповед, при условие, че падежът в него е уговорен неясно и по начин, който буди съмнение и дава основание за различно тълкуване волята на издателя, т.е., уговорен е по начин, различен от предвидените в чл.486 ал.1 ТЗ /твърди се, че този въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 77 от 14.08.2015 г. по т.д.№ 1156/2014 г. на І т.о./; 2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства /по въпроса се сочи противоречие с решение № 222/27.03.2018 г. на ВКС по т.д.№ 505/2017 г., ІІ т.о., ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и др. практика по чл.290 ГПК/. Релевира се и самостоятелното основание по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК за достъп до касация. Насрещната страна, чрез процесуален пълномощник, с писмен отговор оспорва основателността на жалбата, като развива доводи главно за правилността на обжалвания акт и моли да не се допуска касационно обжалване, евентуално въззивното решение да бъде оставено в сила. За да се произнесе по реда на чл.288 ГПК, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение съобрази следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл.283 ГПК и атакуваният акт подлежи на касационен контрол, поради което е допустима. За да достигне до обжалвания резултат, съставът на въззивния съд е приел, че представеният по делото запис на заповед съдържа всички предвидени в чл.535 ТЗ реквизити - наименованието "запис на заповед" в текста на самия документ, безусловно и неотменимо задължение да се плати определена парична сума, лицето на което следва да се плати, дата и място на издаване на записа на заповед и падеж на задължението по записа на заповед, съгласно чл.486 ал.1 т.4 ТЗ – на определен ден, което освобождава кредитора от задължение да го предяви за плащане на длъжника и от който момент задължението на последния за плащане на обещаната сума следва да се счита за изискуемо. За правилен е счетен изводът на първостепенния съд, че изразът, че ценната книга е платима при предявяване, респ. при представяне от поемателя, при тълкуване на волята на издателя съобразно правилото на чл. 20, изр. 2 вр. чл. 44 ЗЗД, не означава падеж на задължението, а описва характера на същата като такава на приносител /според съда, издателят изрично е упоменал кое счита за падеж - „Падежът на паричното задължение е на 31.03.2017 г.“/. Отчетено е, че забраната в закона за посочване на последователни падежи не е самоцел – нищожен е записът на заповед, когато не може да се установи ясната воля на издателя именно поради наличието на различни моменти, в които той без съмнение се задължил да плати. В настоящия случай волята относно момента на плащане е безспорна, тъй като този момент е посочен от издателя с термина „падеж“ и не се създава съмнение относно наличието и на друг момент, в който задължението става изискуемо. На следващо място въззивният съд е съобразил, че с отговора на исковата молба е направено единствено общо възражение за безпаричност на записа на заповед и за липса на каузално правоотношение. При направеното такова общо възражение не е променен предметът на делото, основан на менителничния ефект на записа на заповед от 11.10.2016 г. При редовен запис на заповед кредиторът доказва вземането си въз основа на менителничния ефект. Липсата на своевременни възражения в отговора на исковата молба, свързващи издаването на редовния запис на заповед със съществуването или погасяването на задълженията на ответника-длъжник, освобождава ищеца-кредитор от задължението да доказва фактите, от които вземането произтича. Въззивният съд не е споделил мотивите на първата инстанция, че е била валидно сезирана с направени от ответника релативни възражения за невъзникване на вземането по соченото от ответника каузално правоотношение, за обезпечаването на което според него записът бил издаден, т.к. същите са наведени извън преклузивните срокове по ГПК. Независимо от горното в обжалваното решение са изложени съображения, че дори ответникът да бе възразил своевременно, че не дължи исковата сума, тъй като записът за заповед бил издаден с оглед „уговорен“ заем между страните, по който ищецът не е предоставил на ответника посочената в записа на заповед сума, то по своята правна същност посоченото възражение на ответника отново представлява общо възражение за безпаричност на записа на заповед. Заемът е реален договор, който се сключва с предаването на сумата. Твърдението на ответника, че не е получавал сумата, изключва възражението за наличие на валидно каузално правоотношение между страните по договор за заем. При това положение следва да се приеме, че представеният по делото редовен запис на заповед като абстрактна сделка, представлява годно основание за присъждане в полза на поемателя на сумата, с която издателят се е обогатил за сметка на поемателя, без да е необходимо да се изследват евентуалните каузални правоотношения между страните. На последно място въззивният съд е посочил, че дори и да не се приеме тезата за настъпила процесуална преклузия по отношение възражението на ответника за съществуващи преддоговорни отношения по договор за заем, то същите не са доказани в хода на процеса, като в тази част изрично е препратил към мотивите на първоинстанционния съд. Извън това, съдът е формирал и самостоятелни изводи във връзка с твърдяното неосъществено обещание за заем като кауза за издаване на записа на заповед, като е посочил, че единственото доказателство за наличието на такива преддоговорни отношения са надлежно обсъдените свидетелски показания на главния счетоводител на ответника, които правилно не са били кредитирани от първоинстанционния съд, поради това, че не отразяват непосредствените възприятия на свидетеля, който освен това е заинтересован спорът да се реши в полза на неговия работодател. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основанията на чл.280 ал.1 т.1 и чл.280 ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Първият формулиран в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК въпрос не удовлетворява всички общи селективни основания на чл.280 ал.1 ГПК – да представлява въпрос по тълкуване на правна норма, включен в предмета на спора и обусловил решаващата правна воля на съда и поради – имащ значение за изхода по конкретното дело. Видно от мотивите на въззивния съд, той не е приел, че падежът е уговорен неясно и по начин, който буди съмнение и/или дава основание за различно тълкуване волята на издателя, т.е. не съответства на чл.486 ал.1 ТЗ, респективно не са налице условия касационният съд да се произнася по този въпрос. Въпросът предполага и извършване на проверка за обоснованост и правилност на изводите на съда, че падежът в случая е един – на определен ден и е ясно обозначен, а подобна проверка е извън предметните предели на производството по чл.288 ГПК. Освен това, при извършване на правната преценка съставът на въззивния съд е съобразил трайната и актуална практика на ВКС /напр. решение № 148/15.11.2017 г. по т.д.№ 61/2017 г. на І т.о. и посочената в него практика/. Вторият процесуалноправен въпрос е принципно значим за изхода на всеки спор, но не е разрешен в противоречие с цитираната в изложението съдебна практика. Съставът на въззивния съд е обсъдил всички доводи, възражения и доказателства, свързани със спорния предмет по делото, а необсъдените такива касаят възражения, които не са били надлежно релевирани пред първата инстанция /за друго каузално правоотношение/. Въззивното решение не се преценява като очевидно неправилно по смисъла на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. От съдържанието на обжалвания съдебен акт не се установява нито наличие на грубо нарушение на правилата на формалната логика, нито превратно прилагане на закона от страна на въззивния съд. Доводите за очевидна неправилност се основават на тезата, че записът на заповед е с два падежа – на предявяване и на определен ден /поради което е нищожен, предвид чл.486 ал.2 ТЗ/, но становището на съда в обратния смисъл е логично и обосновано. По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение