Определение № 2097 от 28.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1318/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от Н. Г. А. и А. Д. А., чрез адв. Д. С. от АК – В., срещу определение № 876 от 25.02.2025 г. по гр. д. № 3124/2024 г. на Върховния касационен съд, III г.о., с което е оставена без разглеждане като процесуално недопустима, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, подадената от тях касационна жалба срещу решение № 71/05.01.2024 г., постановено по в. гр. дело № 10141/2021 г. по описа на Софийски градски съд. Частната жалба съдържа доводи за нищожност, недопустимост и неправилност на атакуваното определение. Твърди се, че съставът на ВКС не е съобразил, че въззивното решение е обжалвано като нищожно, поради което разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК е неприложима. Поддържа се, че дори тази разпоредба да е приложима, то не цената на иска, а поставеният въпрос следва да бъде в основата на преценката на съда дали да прекрати образуваното пред него производство. От ответника по частната жалба не е постъпил писмен отговор. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че частната жалба е подадена от легитимирани страни, срещу определение на състав на ВКС, което подлежи на обжалване с частна жалба, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е неоснователна по следните съображения: Гр. д. № 3124/2024 г. на ВКС, III г.о., е образувано по касационна жалба срещу решение № 71/05.01.2024 г., постановено по възз. гр. д. № 10141/2021 г. по описа на Софийски градски съд. С обжалваното решение въззивният съд частично е отменил решение № 20109282/29.04.2021 г. по гр.д. № 63355/2016 г. на Софийски районен съд, с което по реда на чл. 422 ГПК е уважен иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над 81,97 лв. до присъдените 179,74 лв. и вместо това е постановил друго, с което е отхвърлил иска за посочената разлика над 81,97 лв. до 179,74 лв., обезщетение за забавено изпълнение на главница от 1 243,55 лв. за периода 31.07.2013 г. - 28.06.2016 г. Първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която по реда на чл. 422 ГПК е признато за установено спрямо Н. Г. А. и А. Д. А., че дължат солидарно на „Топлофикация София“ ЕАД, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД сумата от 1 243,55 лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия за топлоснабден имот - апартамент № 1, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] ведно със законната лихва, считано от 8.07.2016 г., и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 81,97 лв., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 37728/2016 г. на СРС. За да остави без разглеждане касационната жалба като процесуално недопустима, съдът е приел в обжалваното определение, че въззивното решение е постановено по искове с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД и по чл. 86 ЗЗД, всеки един от които е с цена под 5 000 лв., а именно: за сумата 1 243,55 лв. - главница, представляваща стойността на топлинна енергия, и за сумата 179,74 лв. - обезщетение за забава върху главницата. Посочено е, че се касае за парични вземания, при които цената на иска се определя от търсената сума. Предвид това на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК въззивното решение не подлежи на касационно обжалване. Настоящият състав на ВКС намира за неоснователно твърдението на жалбоподателя за нищожност на обжалваното определение. Съгласно приетото в установената съдебна практика нищожен съдебен акт е този, който е постановен от незаконен състав, извън пределите на правораздавателната власт на съда, не е изготвен в писмена форма, не е подписан и е неразбираем, дори чрез тълкуване. В случая съдът се е произнесъл в рамките на своята компетентност, като е направил проверка за допустимост на подадената пред него касационна жалба. Не е налице и някое от останалите основания за нищожност на обжалвания съдебен акт. Неоснователно е също твърдението за недопустимост на определението. В константната съдебна практика на ВКС се приема, че съдебните актове са недопустими, като произнесени по непредявен иск, когато съдът е излязъл извън спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с поисканото от ищеца; когато се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран в нарушение на диспозитивното начало; при участие на ненадлежна страна или при разглеждане на вече разрешен с влязло в сила решение спор между страните по същия предмет и основание. В конкретния случай, съдът се е произнесъл в рамките на предмета, с който е бил сезиран, като преди разглеждане на искането по същество е направил проверка за допустимост на жалбата, която както беше посочено, е в правомощията на касационната инстанция. Обжалваното определение е и правилно. Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. - за граждански дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. С обжалваното определение предходният състав на Върховния касационен съд е приложил правилно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. С въззивно решение Софийски градски се е произнесъл по обективно съединени искове, всеки от които с размер на цената под 5000 лв. Размерът на цената на иска за парични притезания се определя от търсената сума /чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК/. С оглед на това въззивното решение е окончателно и касационната жалба правилно е била оставена без разглеждане като процесуално недопустима. Неотносими към преценката за наличие на предпоставките за допустимост на образуваното пред ВКС касационно производство са изложените в касационната жалба твърдения за нищожност на въззивното решение. По въпросите и основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и/или ал. 2 ГПК, касационната инстанция може да се произнесе едва след сезирането ѝ с подлежаща на разглеждане касационна жалба. По изложените съображения частната жалба е неоснователна, а обжалваното пред настоящия състав на ВКС определение е правилно и следва да бъде потвърдено. Неоснователно е направеното в частната жалбата искане за сезиране на Конституционния съд на РБ за обявяване на противоконституционност на чл. 280, ал. 3 ГПК. Жалбоподателите са посочили, че селекцията на касационните жалби, предвидена с разпоредбите на чл. 280, ал. 3 ГПК, изключва възможността ВКС да изпълни конституционните си права и задължения. В определение № 2/13.03.2024 г. по к. д. № 8/2024 г. на Конституционния съд е посочено, че за да е допустимо искане за упражняване на възприетата в Конституцията специфична форма на инцидентен контрол за конституционосъобразност, следва да бъде обосновано не от съмнение за противоконституционност, а да се основава на достигнатата убеденост на съда, изразена чрез приведени доводи. Не може да бъде приета противоконституционност на разпоредбата на чл. 280, ал. 3 от ГПК като противоречаща на чл. 124 от Конституцията. Изключването на дела с малък имуществен интерес от касационно обжалване е, именно за да се даде възможност на Върховния касационен съд да изпълнява основната си функция по осъществяване на върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища. В този смисъл е относимо правото на защита по чл. 56 от Конституцията и реда за неговото ефективно упражняване (чл. 122, ал. 2). Законодателна преценка е ограничаването на възможността за касационно обжалване в определени случаи. Това ограничение не в нарушение на член 6, § 1 от КЗПЧОС относно правото на справедлив процес. Правото на достъп до съд не гарантира право на обжалване, нито това право e абсолютно. Възможно е да се наложат ограничения, тъй като достъпът до съд по своя характер изисква регулация, която може да е различна по време и място според потребностите и ресурсите на обществото и лицата. Ограничението трябва да има легитимна цел и да е в съответствие с принципа на пропорционалност, без да е нарушена самата същност на правото на достъп. Условията за допустимост на жалби по правни въпроси и на обжалване пред по-висш съд, като върховен, може да са по-строги от тези за обикновените жалби (Valchev dnd Others v B). Легитимната цел на разпоредбата на чл. 280, ал. 3 от ГПК е Върховният касационен съд да се съсредоточи върху основната си функция – унифициране на съдебната практика. Предвид изложеното липсва основание за сезиране на Конституционния съд по чл. 150, ал. 2 от Конституцията. Предвид на горното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение