Определение № 2265 от 30.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2090/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Подадена е касационна жалба от съделителя Г. Ц. С., чрез адв. Х. П. Я., срещу решение № 45 от 28. 01. 2025 г. по гр. д. № 319/2024 г. на Софийския окръжен съд в частта, с която е допусната делба на недвижим имот, находящ се в [населено място], *., м. „К.“, съставляващ поземлен имот № *с площ от 712 кв.м. по кадастралния план на селото, а по документ за собственост с площ от 1200 кв.м., ведно с построените в имота едноетажна еднофамилна жилищна сграда със застроена площ от 60 кв.м. и стопанска сграда - навес без оградни стени, със застроена площ от 78 кв.м., между съделителите П. И. А. – с дял 6/18 ид.ч., В. Ц. С., Г. Ц. С. и Н. Ц. М. – с дялове по 2/18 ид.ч. за всеки от тях, Н. С. И. и С. Ц. С. – с дялове по 3/18 ид. ч. за всеки от тях. Твърди се, че описаният имот, на основание устно споразумение между наследодателя и бъдещите му наследници, е предоставен неформално в изключителна собственост на М. С., наследодател на касатора, тъй като единствено тя е полагала грижи за възрастните си родители, и е придобит от последната по давност, поради което искът за делба на този имот подлежи на отхвърляне. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, точки 1 и 3 за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Подаден е отговор на касационната жалба от съделителката П. И. А., чрез адв. И. Н., с който се твърди, че не са налице основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваните от съделителя Г. С. части.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение в обжалваните части, съобрази следното:

Пред настоящата инстанция исковото производство е висящо само в частта, касаеща предявения от П. И. А. против В. Ц. С., Г. Ц. С., Н. Ц. М., Н. С. И. и С. Ц. С. иск с правно основание чл. 69 ЗН, за делба на процесния недвижим имот, за който се твърди да е придобит по наследство от Н. В. М., починал на 10. 07. 1992 г., и съпругата му П. Н. В., починала на 19. 10. 1980 г., и изтекла в полза на наследодателите, през време на брака им, придобивна давност.

Съделителят Г. Ц. С. е направил възражение за неоснователност на иска за делба на процесното застроено дворно място по съображения, че същият е придобит по давност от майка му М. Н. С., дъщеря на общия наследодател, която го е владяла от 10. 07. 1992 г. до смъртта си на 21. 07. 2016 г., на основание неформално споразумение между наследодателите и децата им този имот да остане в нейна изключителна собственост, тъй като само тя полагала грижи за общите наследодатели през последните години от живота им.

Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че П. К. М. е починала на 18. 10. 1980 г. и е оставила за наследници съпруга си Н. В. М. и децата си М. Н. С., В. Н. С. и И. Н. В.. Н. В. М. починал на 10. 07. 1992 г. и е оставил следните наследници: а/. дъщеря си М. Н. С. – починала на 21. 07. 2016 г. и оставила за наследници децата си В. Ц. С., Г. Ц. С. и Н. Ц. М. (ответници по иска за делба); б/. дъщеря си В. Н. С., починала на 29. 12. 2019 г. и оставила за наследници сина си Н. С. И. и внука си С. Ц. С. – по право на заместване на сина й Ц. С. И., починал 2013 г. (и двамата ответници по иска за делба); в/. И. Н. В. – син, починал на 22. 01. 2004 г. и оставил за наследници дъщеря си П. И. А. (ищца)

Не се спори между страните по делото, че процесният имот е бил придобит от общите наследодатели П. К. М. и Н. В. М., през време на брака им, в режим на СИО. С нотариален акт № 52/1979 г. на Ботевградския районен съд общият наследодател Н. В. М. е признат за собственик, на основание давност, изтекла през време на брака му с П. К. М., починала 1980г., и прекратена със смъртта на съпругата СИО, на 1/2 идеална част от процесния имот и построените в него жилищна и стопанска сграда.

За неоснователно е прието възражението на съделителя Г. Ц. С., че застроеното дворно място е било изключителна собственост на дъщерята на общите наследодатели М. Н. С., която към смъртта си през 2016 г. го е била придобила по давност.

Въз основа на събраните гласни доказателства е прието, че след смъртта на наследодателя на страните Н. В. М. никой не живее в къщата Всеки от наследниците свободно може да влезе и ползва имота, без някой да им пречи. Всички имат свободен достъп до имота и къщата. Преди да почине общия наследодател Н. В. М., родителите на ищцата П. И. А. са се грижили постоянно за него, носили му редовно храна. След смъртта на Н. В. М., синът му И. В., баща на ищцата, почти всяка седмица пътувал до бащината къща, за да почиства и поддържа имота. Съделителят Г. С. отглеждал пчели, но предимно в земеделската земя зад двора с къщата. Обстоятелството, че свидетелите П. и М. не са виждали никой друг в имота, освен ответника Г. С., не означава, че другите наследници не са го посещавали и ползвали.

При тези данни съдът е приел за недоказано възражението за придобивна давност, изтекла в полза на майката на съделителя М. С.. Приел е, че допуснатите до разпит свидетели не установяват между наследодателите на страните и техните деца да е постигната уговорка процесният имот да остане в собственост на М. С., тъй като само тя се е грижила за родителите си, и след смъртта на общия наследодател Н. М. през 1992 г. до 2016 г. М. С. да е завладяла наследствените идеални части на другите наследници, демонстрирайки намерението си за своене и отричайки наследствените им права. Съобразил е, че съгласно указанията, дадени с ТР № 1/2012 г. по т.д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, при съсобственост, произтичаща от наследяване, презумпцията на чл. 69 ЗС е неприложима. Когато един от наследниците претендира да е придобил по давност идеалните части на другите наследници, трябва да е извършил действия, с които да обективира спрямо останалите съсобственици намерението си да владее техните идеални части, като докаже извършването на действия от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да е показал преобръщане на държането на чуждите наследствени идеални части във владение. Прието е, че в периода от 1992 г. до 2016 г. М. С. е осъществявала единствено държане на идеалните части на останалите наследници и не ги е придобила по давност. След смъртта й през 2016 г. до предявяване на иска през 2022 г. е било невъзможно придобиване по давност на имота от ответника Г. С. в лично качество, а и липсват доказателства последният да е владял идеалните части на другите наследници (поставяне на пчелни кошери в процесния имот не представляват действия, сочещи на завладяване на идеалните части на другите съсобственици).

В изложение към касационната жалба се поставят следните въпроси:

1. Процесуалноправен въпрос „свързан със съдържанието на доклада по делото и допускането на относими доказателства от двете предходни инстанции“.

Твърди се разрошването му в противоречие с ТР № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, точка 2.

2. „Следва ли да се изследва наличие на изрична договорка между наследниците, ако от тяхното бездействие може да се направи извод, че те предоставят собствеността на недвижим имот само на един от тях. Как следва да се докаже знанието на съсобствениците, че един от тях владее целия наследствен имот за себе си. Необходимо ли е един наследник да е владял самостоятелно имота повече от 10 години, за да придобие собствеността, при положение, че неговият наследодател вече е придобил този имот чрез давностно владение.“

Твърди се, че обсъждането на въпроса ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия въпрос.

Въпросът е твърде общ, без да се изяснява връзката с конкретното дело, подкрепен е от множество оплаквания за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, представляващи касационни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК. Поради изложеното и с оглед указанията по прилагане на чл. 280 ГПК, дадени с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, не би могло да се приеме, че въпросът отговаря на изискванията на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, което би могло да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Съгласно ТР № 1/2010 г., т. 1, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол без да бъде посочен правен въпрос, както и на основания различни от формулираните в жалбата. Посочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело и обусловил решаващите изводи на съда е задължение на касатора. Касационният съд може само да квалифицира и конкретизира, но няма право да извежда правния въпрос от твърденията и доводите на касатора в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело е достатъчно основание за недопускане касационно обжалване на въззивното решение, без да е необходимо да се разглеждат допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, точки 1, 2 или 3 ГПК.

Независимо от изложеното, следва да се посочи, че не е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по поставения въпрос, тъй като действията на съда не противоречат на посочената от касатора задължителна практика на ВКС – ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, точка 2. Въззивният съд е приел, че за изясняване на обстоятелствата по делото не се налага извършване на повторен разпит на свидетелите Ц. П. и В. М. за опровергаване показанията на свидетеля К. А., според които със съпругата си П. А. посещавал редовно имота в събота и неделя, нито се налага извършване на очна ставка между свидетелите Ц. П. и К. А. относно обстоятелството подаван ли е сигнал от П. И. А. или К. В. А. против Г. Ц. С., евентуално – представяне на копия от сигналите и обясненията на страните. Този извод не противоречи на коментираното по-горе тълкувателно решение. За преценка основателността на възражението за придобивна давност, изтекла в полза на М. С., от значение е дали последната, с действията си, е преобърнала във владение държането на чуждите наследствени идеални части. Събраните по делото доказателства не установяват това твърдение и няма никакво значение колко често други наследници са посещавали имота, дали посещенията са били редовни, дали П. А. е подавала някакви сигнали против Г. С.. А и от приложеното към отговора на въззивната жалба, подаден от П. А., постановление за отказ да се образува наказателно производство срещу Г. С., се съдържат данни, че жалба срещу Г. С. е подадена от П. А. едва през 2023 г., както и че в обясненията си Г. С. е признал обстоятелството, че до смяната на катинара през 2023 г. останалите наследници са имали ключ от стария катинар, но твърди, че през последните 30 години не били ходили в имота. Дали останалите наследници са ходили в имота през последните 30 години няма значение за заявеното от съделителя С. възражение за придобивна давност, тъй като правото на собственост върху имот не се погасява с непосещение на имота и неполагане на грижи по поддръжката му, а само ако някой друг го придобие. В случая от значение е дали М. С. е завладяла и придобила по давност идеалните части на другите наследници. В този смисъл, правилна е преценката на въззивния съд, че обстоятелствата, за установяването на които въззивникът е искал преразпит на свидетели и събиране на писмени доказателства, са без значение при преценка на основателността на възражението за придобивна давност.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпросите по точка 2.

На първо място, въпросите са фактически, а не правни: дали бездействието на останалите наследници означава, че същите са предоставили собствеността си върху притежаваните от тях наследствени идеални части само на един от наследниците; как следва да се докаже знанието на съсобствениците, че един от тях е завладял идеалните им части; необходимо ли е един наследник да е владял самостоятелно имота повече от 10 години, за да придобие собствеността, при положение, че неговият наследодател вече е придобил този имот чрез давностно владение. Отговорите на същите зависят от установени по делото факти и изискват обсъждане на събраните по делото доказателства, което е недопустимо в производството по чл. 288 ГПК.

На следващо място, отговор на първите два подвъпроса е даден с ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. Презумпцията по чл. 69 ЗС не важи при съсобственост, произтичаща от наследяване – т.е. фактът, че само един наследник посещава наследствения имот и се грижи за него не означава, че свои чуждите наследствени идеални части. За да придобие чуждите идеални части, този наследник следва да демонстрира намерението си за своене по отношение на другите наследници, да проведе пълно и главно доказване на обстоятелството, че държането на чуждата идеална част е трансформирано във владение чрез доведени до знанието на другите наследници едностранни действия, с които по явен и недвусмислен начин се отрича владението на останалите наследници и да се демонстрира намерение за своене.

Третият подвъпрос няма връзка с фактическите и правни изводи на въззивния съд – въззивният съд не е приел, че наследодателката жалбоподателя М. С. към смъртта си е придобила собствеността върху чуждите наследствени идеални части по давност, нито събраните по делото доказателства и установените с тях факти дават основание за такъв извод.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените въпроси.

С оглед изхода на делото, жалбоподателят Г. Ц. С. следва да бъде осъден да заплати на П. И. А. сумата 766, 94 евро (равностойността на 1500 лв.) разноски за касационната инстанция, направени за заплащане на адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба и процесуално представителство на съделителката пред ВКС.

По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение