Определение № 4222 от 25.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2836/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Р. Л. Д. и Б. Б. Х., заедно представлявани от адв. И. Ю., срещу определение № 3764 от 18.03.2024 г. по в. ч. гр. д. № 2594/2024 г. на Софийския градски съд, с което се оставя без уважение частната им жалба против разпореждане № 11778 от 22.01.2024 г. по гр. д. № 22199/2022 г. на Софийския районен съд за връщане на исковата им молба и за прекратяване на производството по делото. Съгласно констатациите на въззивния съд, производството е образувано по искова молба на жалбоподателите против З. Ю. М.. Въз основа на справка относно съхранените данни за ответника, постъпила от район „Красно село“, Столична община, е установено, че ответникът е роден на 20.04.1877 г. в [населено място], неговата съпруга Х. З. М. е родена на 24.12.1890 г. в [населено място], а синът му Л. З. М. - на 17.10.1910 г. в [населено място]. В база данни на населението е отразено, че ответникът е напуснал страната през 1944 г. При така установените обстоятелства е формирано обосновано предположение, че ответникът, съпругата му и техният син са починали преди образуване на настоящото производство. Доколкото от ищците е посочена страна на вероятна емиграция на ответника и неговото семейство, съдът е изпратил молба за правна помощ до Съединените американски щати с искане за предоставяне на информация. В отговор е постъпило писмо от Министерството на правосъдието на САЩ с легализиран превод на български език, съгласно което компетентните органи в САЩ не могат да предоставят изисканите данни за лицата, тъй като Съединените американски щати не поддържат централен регистър на лица в държавата. Посочено е, че предоставените данни са недостатъчни, като липсва адрес, а освен това за отделните щати имало и специфични изисквания. Дадена е насока, че страните могат да наемат следовател или частен адвокат, които да извършат проучване, за да получат необходимата информация. С оглед на това, преди да прекрати производството, районният съд е предоставил възможност на ищците да предприемат необходимите действия за установяване кръга на наследници на ответника съобразно дадените насоки в писмото. С разпореждане от 12.07.2023 г. на ищците е указано в едноседмичен срок да посочат актуална информация за ответника, респективно неговите наследници, като са предупредени, че при неизпълнение на указанието исковата молба ще бъде върната. Предоставеният срок неколкократно е продължаван с по един месец /с определения от 20.09.2023 г., 06.11.2023 г. и 11.12.2023 г./ и е изтекъл на 05.01.2024 г. В този срок ищците не са отстранили констатираната нередовност на исковата молба. Съобразявайки всичко изложено, Софийският градски съд приел, че е налице точно изпълнение от първоинстанционния съд на задълженията по чл. 98-100 ГПК. Отправените до ищците указания са пълни, съответстват на установената нередовност на исковата молба и не са били изпълнени в законоустановения преклузивен срок. Това налагало връщане на исковата молба и прекратяване на производството по делото, съобразно установената процесуална санкция в чл. 100, ал. 2 ГПК. Според касаторите въззивното определение е недопустимо, респ. неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложение към жалбата се твърди, че мотивите към него разкриват признаците на очевидната неправилност, което налага допускането му до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Изтъкват, че в диспозитива на обжалвания съдебен акт липсвал диспозитив за потвърждаване на обжалваното разпореждане, което го опорочавало. Освен това излагат становище, че ГПК не установявал задължение за страните да ангажират следователи и частни адвокати на територията на други страни, поради което указанията за предприемане на подобни действия били изцяло незаконосъобразни. Нямало данни посоченият ответник да е починал, с оглед на което липсвало основание за прекратяване на делото, а следвало да бъде приложена разпоредбата на чл. 48 ГПК, към която по мнение на жалбоподателите настоящият случай се причислява, тъй като не им е известен адресът на ответника в чужбина. Що се касае до цитираните разпоредби по чл. 98-100 ГПК, то те били напълно неотносими към проблематиката на конкретния казус. Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., след като съобрази становището на касаторите и данните по делото, при произнасяне по допускане на касационното обжалване намира следното: Касационната жалба е редовна и процесуално допустима. Подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежни страни, срещу определение на въззивен съд, с което се оставя без уважение частна жалба против определение, преграждащо по-нататъшното развитие на делото по положителен установителен иск за собственост на недвижим имот, който не е изключен от обхвата на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК. По релевираните доводи за допускането ѝ до касационно обжалване настоящият съдебен състав намира следното: Не се констатира наличие на нарушения, които да обуславят вероятен извод за нищожност или недопустимост на обжалваното въззивно определение- основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 1-во и 2-ро ГПК. Същото е постановено в пределите на правораздавателната власт на съда, сезиран с частна жалба против разпореждане на първата инстанция за прекратяване на производството по делото, като има съдържание на мотивите и диспозитива, изразяващо ясно правораздавателната воля на съда. Затова следва да се приеме, че е валиден и допустим съдебен акт. Оплакването относно формулировката на диспозитива не обосновава извод за противното. Както е видно от чл. 254, ал. 2, т. 4 ГПК, определението следва да съдържа какво постановява съдът. Това изискване ще е удовлетворено както при постановяване на диспозитив за потвърждаване на обжалвания първоинстанционен съдебен акт, така и когато е посочено, че постъпилата частна жалба се оставя без уважение. И в двата случая волята на съда ще е ясно и разбираемо обективирана. Като аргумент в тази насока е и разпоредбата на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, съгласно изричния текст на която на обжалване с частна жалба пред Върховния касационен съд подлежат определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи по-нататъшното развитие на делото. Въззивното определение не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. По всеки иск, с който е сезиран, съдът преценява наличието на процесуалните условия и липсата на процесуални пречки за съществуването и надлежното упражняване правото на иск. За да възникне спрямо съда право на иск в полза на определено лице, е нужно да е възникнал подведомствен на съда граждански спор между правоспособни лица. Необходимо е също така правото да бъде надлежно упражнено чрез редовно предявяване на иска. Когато ищецът не е изпълнил изискването на чл. 127, ал. 1, т. 2 ГПК да посочи името и адреса на ответника, както и когато е посочил такъв, но същият е починал, то липсва страна по смисъла на чл. 26, ал. 1 ГПК, срещу която да бъде постановено решение, и процесът е недопустим. В този смисъл съобразяването на исковата молба с изискванията на чл. 127 - чл. 129 ГПК е една от положителните процесуални предпоставки за надлежното съществуване и упражняване на правото на иск, като при констатирани нередовности съдът е длъжен да даде точни и ясни указания до страната, както и да я предупреди, че при неотстраняването им в срок исковата молба ще бъде върната. Срокът по чл. 129, ал. 3 ГПК е преклузивен и с изтичането му се преклудират правата на ищеца да отстрани недостатъците на исковата молба и последната като нередовна се връща (определение № 453 от 17.09.2011 г. по ч. гр. д. № 395/2011 г. на ВКС, III-то г. о.). В случая обективираните в мотивите към обжалваното определение правни изводи на съда не разкриват противоречие с горепосочените основополагащи съдопроизводствени правила. След като съдът е положил усилия, в съответствие с установения в чл. 7 ГПК принцип на служебното начало, да се снабди по служебен път с информация за ответника, респективно- за неговите наследниците, чрез извършени справки до компетентните органи в Република България, включително и чрез искане за правна помощ до чужда страна, и тези опити са останали безуспешни, то за него не остава друга възможност освен да изиска от ищците да посочат надлежна страна по предмета на спора. Това е сторено, като дори е удовлетворена неколкократно молбата им за продължаване на срока по чл. 129, ал. 2 ГПК. Що се отнася до довода, че по делото няма данни ответникът да е починал, следва да се посочи, че самите жалбоподатели (ищци по делото) поставят под съмнение факта, че ответникът е жив, което е видно от заявеното в исковата молба „особено искане 1“. И след като съдът от своя страна всячески им е съдействал да представят доказателства за изясняване на този факт, което обаче не е сторено, приложими са разясненията, дадени в т. 2 на ТР № 1 от 09.07.2019 г. по тълк. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, според които исково производство, при което посоченият в исковата молба ответник е починал преди предявяването на иска, е недопустимо и подлежи на прекратяване поради начална липса на правоспособна страна, с която да се учреди валидно процесуално правоотношение. Доводите за очевидна неправилност не могат да бъдат обосновани и с оплакването, че въззивният съд се е позовал на неотносими към проблематиката на конкретния казус разпоредби, а именно на „чл. 98-100 ГПК“. Логичният анализ сочи, че съдът е цитирал съответните разпоредби на отменения ГПК (пресъздадени и в действащия ГПК), което, макар и да е неточно, не съставлява такова нарушение, което по естеството си да доведе до визирания в разпоредбата на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК порок. Ето защо не се констатират предпоставки за допускане на въззивното определение до касационен контрол по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.