Определение № 2430 от 18.09.2024 г. на ВКС по т. д. № 2748/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. Н. А., чрез процесуалния му представител адв. О. Д. от САК против решение № 601 от 19.08.2022 г., пост. по т.д.№ 282/2022 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 82 от 3.02.2022г., пост. по т.д.№ 1076/2021г. на Софийски градски съд, т.о. в частта, с която на основание чл. 145 от ТЗ касационният жалбоподател е осъден да заплати на „Билдинг-Кар“ООД сумата от 27 000 лв., представляваща разлика между пазарната и получената цена при продажбата на лек автомобил „Мерцедес“, „Е 270 ЦДИ“, с peг. [рег.номер на МПС], извършена с договор от 22.02.2008г., сключен със С. Ц. А., заедно със законната лихва върху главницата от предявяването на иска - 16.06.2021г. до окончателното щ изплащане.

В касационната жалба са инвокирани оплаквания за недопустимост и за неправилност на въззивното решение. Твърди се, че решението е недопустимо, поради липсата на абсолютна процесуална предпоставка, а именно решение на общото събрание на съдружниците на ищцовото дружество по чл.137, ал.1, т.8 от ТЗ за предявяване на иска по чл. 145 от ТЗ. Поддържа се, че представеният по делото протокол обективира липсващо (невзето) решение на общото събрание, тъй като такова не е проведено редовно и по въпроса на дневния ред не е формирано мнозинство, предвид равенството на дяловете на двамата съдружници. Допълнително е посочено, че по отношение на това решение не намира приложение нормата на чл. 137, ал. 3, изр. второ от ТЗ, чието приложение е изрично ограничено само до случаите на изключване на съдружник и приложението щ по аналогия е недопустимо, предвид нейния рестриктивен характер, което изключва разширителното щ тълкуване. С позоваване на т. 2 от ТРОСГК № 1 от 06.12.2002 г. по тълк. д. № 1/2002 г., жалбоподателят навежда довод, че своевременно направеното възражение за нищожност на решението на общото събрание представлява инцидентен установителен иск по смисъла на чл. 212 от ГПК, чието предявяване не е ограничено от срок. Като довод за недопустимост на решението поради произнасяне plus petitum жалбоподателят сочи определянето на обезщетението въз основа на стойността на автомобила, посочена в заключението на автотехническата експертиза, вместо на претендираната сума, довело до присъждане над поисканото.

Наведен е и довод, че обжалваното въззивно решение е постановено в нарушение на задължителните указания, дадени в т. 3 на TP № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, във връзка с чл. 266, ал. 3 от ГПК, чл. 201 от ГПК, като въззивният съд не е допуснал повторна автотехническа експертиза, въпреки че заключението на допусната такава от първоинстанционния съд е било своевременно оспорена от процесуалния представител на ответника. Наведен е довод, че експертизата не е изпълнила поставената щ задача, тъй като при определяне пазарната цена на автомобила вещото лице не е съобразило установените от показанията на разпитания свидетел негови недостатъци. Поддържа се и допуснато от съда нарушение на и чл. 159, ал. 2 от ГПК, тъй като от една страна въззивният съд е отказал да допусне разпит на втория своевременно поискан с отговора на исковата молба свидетел, а от друга в мотивите на постановения от него акт е отказал да кредитира показанията на вече разпитания такъв по съображения за близката родствена връзка между ответника и купувача по процесния договор. Оспорено е становището на въззивния съд, че оплакването за разглеждане на спора по общия ред е бланкетно формулирано, с довода че специалният такъв по глава ХХХІІ от ГПК с двойна размяна на книжата осигурява по-голяма възможност за упражняване на процесуалните му права.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК допускането на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 т. 1 от ГПК е обосновано със следните въпроси, за които касаторът твърди, че въззивният съд е разрешил в противоречие със задължителната и казуална практика на Върховния касационен съд, а именно:

„1. При въведено във въззивната жалба оплакване за допуснато от първата инстанция нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна или за необоснованост на фактическите изводи, длъжен ли е въззивният съд да събере доказателствата, които се събират служебно, в частност експертиза?;

2. Длъжен ли е въззивният съд да допусне разпит на свидетел при наличие на наведени доводи и оплаквания във въззивната жалба, сочещи на неизясняване на делото от фактическа страна и необоснованост на фактическите изводи на първата инстанция, при положение, че страната е поискала този свидетел своевременно още с отговора, но първата инстанция без да излага мотиви и причини е отказала допускането на втория свидетел, а впоследствие с решението е приела, че допуснатият свидетел не е установил обстоятелствата, за които е допуснат да свидетелства, и съставлява ли това основание по чл. 266, ал. 3 от ГПК?;

3. Обстоятелството, че търговско дело е разгледано от първата инстанция като гражданско уврежда ли правата на ответника и длъжен ли е той при обжалване да посочва в какво точно се изразява увреждането му?;

4. Съставлява ли присъждане plus petitum, ако съдът намали обезщетението с определена сума, за която приема, че искът следва да се отхвърли, като е направил намалението от оценката на вещта, дадена от вещо лице и която е по-голяма от претенцията, а не от цената на иска?“.

Направено е искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Ответникът по касация „Билдинг-Кар“ООД не е изразил становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК, от надлежно легитимирана страна с правен интерес от обжалването и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване.

„Билдинг-Кар“ООД чрез своя управител и съдружник Г. В. Младенов е предявил срещу Р. Н. А. иск по чл. 145 от ТЗ за сумата от 40 000 лв., претендирана като обезщетение за вредите, които ответникът в качеството на управител е причинил на ищцовото дружество чрез сключване на договор за покупко-продажба от 22.02.2008 г. на лек автомобил „Мерцедес, Е 270 ЦДИ“, с peг. [рег.номер на МПС], на трето неучастващо в производството по делото лице, съизмерима с разликата между уговорената с него цена от 15 000 лв. и действителната пазарна такава към датата на извършване на продажбата. За да потвърди обжалваното пред него първоинстанционно решение в частта, с която искът е уважен за сумата от 27 000 лв., при липсата на въззивна жалба от страна на ищцовото дружество против същото решение в отхвърлителната му част, респ. за разликата над тази сума до пълния предявен размер от 40 000 лв., въззивният съд е приел, че искът е допустим, с оглед наличието на абсолютна процесуална предпоставка – решение по чл. 137, ал. 1, т. 8 от ТЗ за неговото предявяване. В съгласие със становището на първоинстанционния съд е изложил мотиви за неоснователност на наведения от ответника довод за нищожност на това решение на общото събрание на съдружниците, по съображения, че не е налице липсващо (невзето) решение, тъй като пороците, на които се позовава ответникът - провеждане на събранието не на вписания адрес на управление и вземането на решението само с гласовете на единия от съдружниците касаят нарушения на дружествения договор и на изискванията за мнозинство, които обуславят само незаконосъобразност, а не нищожност и липсват данни то да е било отменено по конститутивен иск на съдружника с правно основание чл. 74 от ТЗ. Допълнително е посочил, че нищожността на решението може да бъде установена само по исков ред, но не и инцидентно чрез възражение на ответника по предявен срещу него иск по чл. 145 от ТЗ за ангажиране отговорността му на управител за причинени на дружеството вреди. Изложил е мотиви, че първоинстанционният съд правилно е определил размера на сумата, за която е приел, че искът е основателен, като разлика между уговорената с договора продажна цена от 15 000 лв. и пазарната цена на автомобила от 42 000 лв., посочена в заключението на автотехническата експертиза, като е уважил иска в рамките на претендираната сума от 40 000 лв. Намерил е за неоснователно и оплакването на ответника за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, поради разглеждането на делото по общия ред, вместо по специалния такъв, регламентиран в глава ХХХІІ от ГПК за разглеждане на търговски спорове, по съображения, че то е бланкетно, доколкото въззивникът не е посочил по какъв начин е увредило правата му.

Въззивният съд е намерил за неоснователно и оплакването за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, изразяващи се в отказа му да допусне повторна автотехническа експертиза, която да даде заключение за стойността на автомобила към датата на продажбата, като съобрази недостатъците, установени от показанията на разпитания свидетел. Позовал се е на изявлението на вещото лице, че от тях не може да се установи до каква степен са били повредени двигателят и спирачната уредба, поради което в заключението си е определил стойността на автомобила като такъв в изправно техническо състояние. По отношение довода на въззивника, че първоинстанционният съд немотивирано е отказал допускането на втория поискан свидетел, въззивният съд не е изложил мотиви в решението си, но в определението си от 31.03.2022 г. е оставил без уважение както искането за повторна експертиза така и за допускане на втори свидетел, на основание чл. 266, ал. 3 от ГПК.

При горните данни, по допускането на касационно обжалване, настоящият състав намира следното:

Съгласно ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС общият селективен критерий за дос-тъп до касация във всички хипотези на чл. 280, ал. 1 от ГПК е наличието на формулиран в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил формирането на решаващата воля на съда, обективирана в решението му, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства, доколкото основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК. Този въпрос следва да кореспондира на изложените в касационната жалба доводи, предмет на проверка във фазата на произнасяне по съществото на инвокираните в нея оплаквания, определящи границите на касационния контрол за неправилност на въззивното решение (чл. 290, ал. 2 от ГПК).

Въпросът под № 3 от изложението, свързан с оплакването на касатора за разглеждането на делото по общия съдопроизводствен ред, вместо по специалния такъв и със задължението му да посочи в какво точно се изразява накърняването на правата му като последица от това, не удовлетворява общия селективен критерий за достъп до касация. Нормата на чл. 369, ал. 1 от ГПК изрично урежда само хипотезата на направено от ответника най-късно с отговора на исковата молба възражение, че спорът не подлежи на разглеждане по специалния ред на глава ХХХІІ, а в ал. 2 предвижда възможност за обжалване с частна жалба на определението, че спорът подлежи на разглеждане по общия ред. Казуалната практика на ВКС, обективирана в определение № 483 от 05.07.2013 г. по ч. т. д. № 2525/2013 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС и определение № 255 от 10.04.2013 г. по ч. т. д. № 1661/2013 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС допуска оспорване с такова възражение и на разглеждането на делото по общия ред, вместо по специалния такъв, регламентиран за търговските спорове, вкл. и обжалваемост на определението с което съдът е постановил, че спорът подлежи на разглеждане по общия ред. В случая с отговора на исковата молба ответникът не е направил възражение относно съдопроизводствения ред за разглеждане на делото, нито съдът се е произнесъл изрично по такова възражение. На следващо място, нарушаването на правилата за разглеждане на спора по реда на глава 32 от ГПК, ако има за последици накърняване упражняването на конкретни процесуални права на ищеца, подлежи на корекция по пътя на обжалване на самото решение като постановено при съществени процесуални нарушения. В случая, нито въззивната, нито касационната жалба съдържат оплаквания, че поради осъществената от съда едностранна размяна на книжата (до която по същество се свежда доводът за разглеждане на делото по общия ред), е било нарушено правото на касатора на защита по предявения срещу него иск, респ. какви конкретни процесуални права касаторът не е могъл да упражни поради нарушаване на съдопроизводствения ред и по какъв начин това е рефлектирало върху крайния резултат от решаващата дейност на съда. Общото твърдение, че специалният ред осигурява по-голяма възможност за защита на ответника не е достатъчно да обоснове обуславящия изхода на спора характер на така формулирания въпрос.

Въззивното решение следва да бъде допуснато до касация по оплакването на жалбоподателя за недопустимост на иска, предвид липсата на абсолютна процесуална предпоставка – наличието валидно решение на общото събрание по чл. 137, ал. 1, т. 8 от ТЗ, с оглед твърдяната нищожност на представеното по делото такова от 10.05.2021 г. като невзето (липсващо), по смисъла на ТРОСГК № 1/2002 г. Ирелевантно е, че по този довод не е формулиран обуславящ изхода на спора въпрос, тъй като по допустимостта на иска съдът се произнася служебно, като съобразно чл. 280, ал. 2 от ГПК, допускането до касация в тази хипотеза е безусловно.

При условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК следва да бъде допуснато касационно обжалване по първия и втория въпроси, формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, свързани със задължението на въззивния съд по чл. 266, ал. 3 от ГПК да допусне своевременно поискани от страната доказателства, които не са били събрани от първоинстанционния съд в нарушение на процесуалните правила и при въведено с въззивната жалба оплакване, че вследствие на това делото е останало неизяснено от фактическа страна. Предвид инвокираното във въззивната жалба оплакване, че от една страна първоинстанционният съд немотивирано е отказал да допусне втория свидетел, а с решението си е приел, че показанията на единствения допуснат такъв не установяват състоянието на продаваемия автомобил, в частност неговите недостатъци, които намаляват пазарната му стойност, а от друга – недопускането на повторна автотехническа и оценителска експертиза, по съображения, че показанията на разпитания свидетел не установяват достатъчно конкретно степента на увреждането на цилиндрите и спирачната система, въпросите са обусловили изхода на спора по делото. Те не са свързани с конкретната дейност на двете инстанции по преценка на събраните доказателства, а с твърдяни процесуални нарушения, препятствали събирането на допустими и относими към предмета на делото доказателства, поради което попадат в предметния обхват на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Налице и специалният селективен критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, доколкото както в т. 2 и т. 3 от ТРОСГТК № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1 ОТ 2013 г. и в посочените в изложението решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, така и в служебно известните на настоящия касационен състав решение № 72 от 09.07.2012 г. по т. д. № 398/2011 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС, решение № 18 от 04.03.2021 г. по т. д. № 454/2021 г., Т. К., І т. о. на ВКС, решение № 34 от 28.03.2017 г. по гр. д. № 2858/2016 г., Г. К., І г. о. на ВКС и решение № 135 от 16.06.2015 г. по гр. д. № 6627/2014 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС, е прието, че когато в нарушение на процесуалните правила първоинстанционният съд не е допуснал определено доказателство и във въззивната жалба има искане за допускане на същото доказателство, на основание чл. 266, ал. 3 от ГПК въззивният съд е да го събере.

По изложените съображения, настоящият състав намира, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.

Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,