Определение № 106 от 22.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1740/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № I-37/ 28.02.2020 г. по гр.д. № 14/ 2020 г., с което Бургаски окръжен съд, потвърждавайки решение № 2845/ 14.11.2019 г. по гр.д. № 2114/ 2015 г. на Бургаски районен съд в обжалваната част, е осъдил Военно формирование 32890 - Бургас, като част от структурата на Министерство на отбраната, да заплати на П. А. Г. следните суми · 10 594.02 лв. – обезщетение на военнослужещ, положил труд в периода 01.01.2002 – 24.02.2015 г., повече от нормативно определения при даване на 24-часови дежурства (общо 3 264 часа), некомпенсиран с почивка, ведно със законната лихва от 01.04.2015 г. и · 103.10 лв. – обезщетение за забавено плащане на главницата в периода 25.02.2015 г. – 31.03.2015 г. Решението се обжалва от Военното формирование с искане да бъде допуснато до касационен контрол по въпроси, чието обобщаване и конкретизиране в съответствие с т. 1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/ 2009 г. ОСГТК на ВКС се свеждат до следните: В кой момент възниква вземането за заплащане на обезщетение на военнослужещ, положил труд повече от нормативно определения при даване на 24-часови дежурства, некомпенсиран с почивка; от кой момент изпада в забава работодателят по отношение на това вземане и съответно от кой момент започва да тече погасителната давност за същото, включително и в случаите на прекратено трудово правоотношение. Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване, а допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК обосновава с довод, че въззивният съд ги е решил в противоречие с конкретни решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 – 293 ГПК, които цитира. По същество се оплаква, че материалният закон е приложен неправилно, включително институтът на погасителната давност с оглед релевираното от него възражение за това. Претендира разноски, включително юрисконсултско възнаграждение. От ответника по касация П. А. Г. не е постъпил писмен отговор. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбата с допустим предмет (решението е по трудово дело с цена на лихвоносната главница над 5 000 лв.), подадена в срока по чл. 283 ГПК от процесуално легитимирана страна (касатор е осъденият ответник) и при всички останали предпоставки за нейната редовност и допустимост. Повдигнатите от касатора въпроси обуславят решението, но производство следва да се спре. Съображенията са следните: За да уважи частично иска за лихвоносната главница, а да квалифицира възражението за погасителна давност като неоснователно, въззивният съд е приел, че вземането за обезщетение е възникнало към момента на прекратяване на правоотношението между страните в размер на сумата 10 594.02 лв.; че оттогава ответникът е изпаднал в забава, а обезщетението за периода на забавата към предявяване на иска е за сумата 103.10 лв. и периодът от 24.02.2012 г., когато качеството на ищеца „военнослужещ“ е прекратено, до предявяването на исковете е недостатъчен, за да е изтекъл 3-годишният срок на погасителната давност по чл. 111, б. „а“ ЗЗД, с която главницата се ползва. При тези мотиви на въззивния съд повдигнатите от касатора въпроси обуславят решението. Противоречието в практиката на ВКС по тях и осъществената пречка по чл. 292 ГПК за допустимост бяха установени с определение № 271/09.10.2020 г. за спиране на настоящото производство до приключване на тълк.д. № 6/ 2017 г. на ОСГК на ВКС. Решение № 6/ 22.02.2022 г. по тълкувателното дело налага производството да се възобнови. Тълкувателното решение преодоля противоречивата практика на ВКС по повдигнатите въпроси. Прие се, че вземането за заплащане на обезщетение на военнослужещ, положил труд повече от нормативно определения при даване на двадесет и четири часови дежурства, некомпенсиран с почивка, възниква от датата на прекратяване на служебното правоотношение. От този момент то става изискуемо и военнослужещият може да упражни правото си на иск. От същия момент започва да тече тригодишната погасителна давност по чл. 358 ал. 1, т. 3 във връзка с ал. 2, т. 2 КТ. Зачитайки задължителното действие на тълкувателното решение, настоящият състав е длъжен да приеме, че обжалваното е съобразено с така извършеното нормативно тълкуване на разпоредбите, приложени от въззивния съд (чл. 130, ал. 2 ЗСВ). Макар да е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, касационният контрол не следва да се допуска поради липсата на допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касатора, ответник по исковете, следва да се възложат и разноските, извършени от ответника по касация (от ищеца) пред касационната инстанция. Те се изразяват в уговорения и заплатен адвокатски хонорар. При тези мотиви, съдът