Определение № 1272 от 05.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 305/2026 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. В. Г. и Н. В. Г., наследници на починалия в хода на производството ищец В. К. Г., чрез процесуален представител, срещу Решение № 272 от 12.11.2025г. по в.т.д. № 328/2025г. на Апелативен съд – Варна в частта му, с която след частични отмяна и потвърждаване на Решение № 78/ 07.05.2025 г. по гр. д. № 463/2024 г. на Окръжен съд - Силистра е отхвърлен предявеният иск по чл.432, ал.1 КЗ срещу ЗД „Евроинс“АД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на съпругата на първоначалния ищец М. Т. Г. в резултат на ПТП от 04. 01. 2024г. за горницата над по 54 000 лв. до по 90 000 лв., претендирани като главници от наследствените им равни части от обезщетението, ведно със законната лихва, считано от предявяване на исковата молба – 16.10.2024г. до окончателното изплащане на сумите, както и за присъждане на горниците над по 4007.90лв. до по 6679.83лв., представляващи обезщетение за забавено плащане на дължима главница за периода от 04.04.2024г. - датата на предявяване на застрахователната претенция, до 15.10.2024г.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, водещи до недопустимост и необоснованост. За несъобразено от съда се сочи заявеното от ответното дружество признание на иска. Изложени са съображения, с които е мотивирано несъгласието на касаторите с приетия от съда размер на обезщетението, което считат за занижено, както и с установения принос от страна на пострадалата за настъпване на вредоносния резултат. С оглед на това се претендира обезсилване на решението и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд за произнасяне по предявения иск с указания за прилагане императивната норма на чл.237, ал.1 ГПК или отмяна на същото и уважаване на предявените искови претенции, както и присъждане на направените разноски.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните значими за изхода от спора, според касаторите, групи въпроси, поставени в хипотезите на чл.280, ал.1,т.1, т.2 и т.3 ГПК:

І. Процесуалноправни: „При наличието на признание на иска по смисъла на чл. 237, ал. 1 ГПК, касаещо признат размер на дължимо обезщетение, но обвързано с конкретно посочен размер (в процентно изражение) на твърдяно съпричиняване:

1. Как следва да се възприеме в светлината на чл. 237 ГПК направеното признание, като пълно такова, но направено под условие или като частично такова? Дали ответникът е признал съществуването на цялото субективно право, но намалено със съпричиняването или е признал само част от субективното право?;

2. Как следва решаващият съд да определи размера на дължимото обезщетение в двете хипотези, ако признанието се приеме, че е пълно такова, но направено под условие или респективно, ако се счете за частично такова?;

3. Как следва решаващият съд да определи размера на дължимото обезщетение при промяна на условието — липса на съпричиняване или при установено такова, но в различен от твърдения размер?;

4. Следва ли съобразно този установен или отхвърлен размер на твърдяното съпричиняване (в процентно изражение), съдът да намали, респективно да увеличи признатия размер на обезщетението със съответното процентно изражение на установеното самопричиняване?;

5. Следва ли да се възприеме, че не е налице спор до признатия размер на дължимото обезщетение, а единствено е спорен фактът относно размера на съпричиняването?;

6. Допустимо ли е с въззивната жалба ответникът да определя (признава) различен от първоначално признатия размер на иска ? Представлява ли това отменяне на признанието ? Следва ли въззивният съд да разгледа тази част на жалбата?;

7. Как направеното признание на иска е обвързало съда? Допустимо ли е, ако се приеме, че половината от субективното право е с призната стойност, то другата половина (или части) от субективното право да се оценяват с различни стойности от признатата част?“

Поддържа се, че по тази група въпроси решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС по прилагане на чл. 237 от ГПК, намерила израз в Решение № 20 от 07.04.2014г. по гр.д. № 5289/2013г. на I г.о.; Решение № 141 от 14.07.2016 г. по гр. д. № 7446/2014 г. на IV г.о. и Решение № 121 от 22.06.2018г. по гр.д. № 3450/2017г. на IV г.о.

По тези правни въпроси се сочи и, че липсва съдебна практика, с което касаторите обосновават наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, доколкото отговорът на същите ще е от значение за точното прилагане на закона.

ІІ. Материалноправни:

1. „Разпоредбите на т.54 от § 6 на ДР на ЗДвП, съответно тази на т. 17 от § 1 на ДР на ППЗДвП, императивни ли са или са алтернативно предвидени ?“;

2.„Следва ли съдът, преценявайки правния факт за наличието или липсата на пешеходна пътека на местоположението, на което пешеходецът пресича пътното платно да прилага посочените правни норми директно, при установено пресичане върху продължение на тротоара на кръстовище или е допустимо да ги съобразява с други обстоятелства, невключени в законовата норма ?“;

3. „Как следва да се прилагат критериите за справедливост при определяне обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя съобразно принципа, въведен в чл. 52 ЗЗД ?“;

4. „Какви са предпоставките за прилагане на редукция за съпричиняване по смисъла на чл. 51 ЗЗД и как следва да е установен в процеса приносът на пострадалото лице ? Констатациите на съда за нарушение на правилата за движение по пътищата от страна на увреденото лице достатъчни ли са, за да обусловят прилагане на съпричиняване или приносът следва да е установен по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване ?“.

Допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1,т.1 ГПК е релевирана по първите три въпроса и е обоснована с Решение № 50073 от 13.03.2023 г. по т. д. № 329/2021 г. на ВКС, I т. о. – по първите два от въпросите, и с Решение № 232 от 22.01.2018 г. по гр. д. № 60404/2016 г. на ВКС, IV г. о. - по третия. По всички въпроси от тази група се поддържа и основанието по чл.280, ал.1,т.3 ГПК с твърдението, че същите са от значение за точното прилагане на закона.

По отношение на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.2 ГПК се сочи, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на СЕС, касаеща недопустимостта на дискриминацията по признак възраст, а именно: Решение на СЕС от 22 ноември 2065 г. по делото Mangold; Решение на СЕС (голям състав) от 23 септември 2008 г. по дело С-427/06 Birgit Bartsch срещу Bosch und Siemens Hausger дte (BSH) Altersfьrsorge GmbH и Решение на СЕС от 19 януари 2010 по Дело С-555/07 „Kucukdeveci“, но без отнасяне към конкретни въпроси.

Очевидната неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е обоснована с твърдението, че въззивният съд не е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и не е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, както и не е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора и не е направил съответните правни изводи, като по този начин е постановил очевидно неправилен съдебен акт.

Ответникът ЗД „Евроинс“ АД, в законоустановения срок по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване. В условията на евентуалност излага доводи за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежни страни, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Производството пред първата инстанция е било образувано по предявен от В. К. Г. срещу ЗД „Евроинс“ АД иск с правно основание чл.432, ал. КЗ за присъждане на незаплатена доброволно застрахователна сума от 200 000 лв., обезщетение за причинени неимуществени вреди от причинената от ПТП смърт на съпругата му, ведно със законната лихва, считано от предявяване на претенцията по чл. 380 КЗ към застрахователя. Искът е уважен от Окръжен съд - Силистра за 180 000 лв., или по 90 000 лв. за всеки от ищците, заместили починалия в хода на процеса първоначален ищец, техен баща.

Сезиран с въззивна жалба от ЗД „Евроинс“ АД в уважената от първоинстанционния съд част за горницата над сумата от общо 105 000 лв. до присъдения размер от общо 180 000 лв., за да достигне до обжалвания резултат Апелативен съд - Варна е констатирал, че решението не е обжалвано в частта, с която е била присъдена сума до размер на 105 000 лв. /общо за двамата наследнци/. Във връзка с поддържаното във въззивната жалба възражение за съпричиняване, прието за неоснователно от първоинстанционния съд, решаващият съд е констатирал, че конкретните факти и обстоятелства относно поведението на двамата участници в пътния инцидент са установени с необжалваната част от решението като основание за ангажиране на отговорността на застрахователя, като ги е възприел по мотивите на обжалваното решиение, към които е препратил, а именно: Застрахованият водач се е движил със скорост 55 км/ч, при допустима 50 км/ч., в тъмната част от денонощието с включени дълги светлини, осигуряващи пряка видимост на около 100-150 метра по ул. ,,Шуменско шосе“ /ул.,,Д. Б./, която е главна улица за [населено място], и достигнал в около 17.20 ч. до прав участък, осветен само от околни сгради до пешеходна пътека, обозначена за преминаване през кръстовището с [улица]. Към момента на започване на пресичането по уличното платно по линия, отстояща на 4.30 - 4.40м, от по-близкия край на пътеката (обозначена на 3.60 м. от ръба на кръстовището), косо в посока отляво-надясно спрямо посоката на движение на автомобила, пешеходката М. Т. Г. била на отстояние 61 метра от МПС и нямало други пречки за взаимно възприемане на участниците в ПТП при навлизането и придвижването й по платното. Водачът пропуснал да реагира в рамките на 4 секунди (докато пешеходката преминала почти половината платно) и не предотвратил сблъсъка с нея с намаляване на скоростта и спиране при възникналата опасност извън опасната му зона (опит за аварийно спиране бил предприет едва след удара). Поради неоспорване на установените от първата инстанция със събраните две заключения на автоексперт факти по движение на пешеходката до мястото на удара въззивният съд е приел за установено по делото, че пресичането било извършено по ул. ,,П. Р. Славейков“, като пешеходката продължила без да спира своята праволинейна траектория по платното на 50-60 см. от края на тротоара, частично прекъснат на отсрещна страна от асфалтова площадка към сграда и извън очертанията на обозначена в непосредствена близост оставаща й в дясно очертана пешеходна пътека с ширина 3 м. Пешеходката изминала 6.60 м от платното до фиксираното място на удара като в последната част ускорила движението си напред и наляво в опит да избегне автомобила. Назначената пред първата инстанция автоекспертиза потвърдила, че към момента на създаване на опасността, както водачът, така и пешеходката при съответно положена грижа, са имали начална пряка видимост и всеки от тях е можел да възприеме другия като опасност и да предотврати инцидента, като съобрази поведението си, за да осуети реализирането на риска. Съответно водачът е можел да спре аварийно, а пешеходката е можела да преустанови движението си и да пропусне преминаването му. Вещото лице е пояснило, че при такова „заслепяване“ от дълги светлини (отразено и върху камерата), пешеходецът възприема само факта на наличието на МПС, но не може да прецени обективно нито разстоянието, нито скоростта на приближаващата се опасност. В конкретния случай възрастната пешеходка започнала да пресича пътното платно при нарушаване на правилата за движение, установени в разпоредбата на чл. 113 ЗДвП, изискващи ползване именно на непосредствено очертаната пешеходна пътека. С оглед този факт, решаващият въззивен състав не е споделил приетото от първата инстанция за приложимо правото на пешеходката да пресече кръстовището по „алтернативен“ маршрут, както и преценката за минимално и несъществено отклонение от обозначената пътека за пресичане, като е формирал извод, че при промяна на траекторията й до обозначеното място, пешеходката би удължила именно престоя си на тротоара, непосредствено преди да започне пресичането, като това би повишило времето за собствената й преценка на приближаващата я опасност - видима като осветена от фаровете на автомобила зона. В случая според съда, разстоянието до пешеходната пътека е било сравнимо с това, изминато до удара, което несъмнено сочи, че ако се беше съобразила с указаната маркировка, пешеходката би достигнала до пътеката едновременно с МПС и удар не би настъпил. Отделно от това, дори и да не предприеме това отклонение, пешеходката, която вече е избрала да продължи по немаркирано за пресичане място, е следвало да се огледа и да се съобрази с опасността преди да започне пресичането. С оглед на това въззивният съд е намерил за основателно възражението на застрахователя - ответник за съпричиняване на вредоносния резултат чрез създаване на една от предпоставките за самия удар и поставяне на начало на последващото развитие на верига от причини и следствия до краен вредоносен резултат. Още повече, че самата опасност на пътя е била създадена от рисковото неправомерно пресичане извън маркирана пътека, като без него нарушението на автомобилиста (пропуснал да реагира на опасност в рамките на опасна зона) би изгубило значение в обуславящ причиняването на вредите фактор. Въпреки създадената от пешеходката опасност, въззивният съд е намерил за значително по-съществено за настъпването на ПТП нарушението на застрахования водач, който като автомобилист носи повишена отговорност към пешеходците, дори и извън участъци на пешеходни пътеки и кръстовища. Отчетено е, че същият сам е завишил значително риска, управлявайки МПС с включени заслепяващи дълги светлини в рамките на населеното място и без необходимото внимание за появата на опасности на пътя във все още натоварената с движение и на пешеходци част от денонощието, съвпадаща с края на работния ден. Възражението за съпричиняване на вредоносното събитие от опасното пресичане на пешеходката, според въззивния състав се явява доказано в съотношение на само 10 %, доколкото извън началната предпоставка, рисковото поведение на пострадалата не влияе в останалите обстоятелства, довели до фаталния край на застрахователното събитие, като те всички са обусловени от последиците на нарушението на автомобилиста, вкл. и избраната от него повишена скорост, увеличила кинетичната енергия на сблъсъка, довел до особено тежките травматични увреди.

Въззивният съд е възприел изцяло мотивите на първата инстанция, досежно съществувалата между починалите брачни партньори (на 81 г. и 86 г. към момента на произшествието) стабилна емоционална връзка, изградена в съпружеско съжителстване в разбирателство в общо домакинство над 60 години, като изживяната загуба нанесла дълбока емоционална и практически незаличима травма на преживелия съпруг. Преди смъртта на съпругата си, В. Г. нямал видими признаци за заболявания, бил жизнен човек, грижел се за животни и обработвал декар и половина в двора на къщата си, като влошаването на състоянието му започнало след смъртта на съпругата му и се задълбочило до нужда от помощ няколко месеца по-късно, започнал често да посещава лекари, а след бъбречна криза, останал под грижите на сина си в [населено място], въпреки че искал да се върне пак в [населено място]. Къщата започнала да пустее, той залинял, не искал нищо, губел сили за живот. Постоянно споделял за болезнената липса на починалата своя добра и работлива жена. При тази неоспорена фактическа обстановка, въззивният съд е преценил, че като преживял съпруг, увреденият попада в кръга на най-близките на починалото пострадало от ПТП лице по смисъла на Тълкувателно решение № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, и се ползва с право на обезщетение, поради естеството на доказаната съществуваща приживе на брачни партньори пълноценна семейна връзка с прояви на обич, привързаност, споделяне на грижи, взаимно подпомагане и разбирателство. Изложено е, че лишаването от семеен партньор следва да се квалифицира като увреждане със значим отзвук, обусловен от дълбочината на връзката, естествено съпътстваща дългогодишен брак с отглеждането на двамата сина, достигнали до пълнолетие и самостоятелност. Липсата на грижи и морална подкрепа е ясно проявена след смъртта на пострадалата чрез негативините промени в характера и поведението на ищеца, които несъмнено се пораждат непосредствено след трагичното събитие. Отчетено е също така, че продължителният брак е бил прекъснат в момент, в който не може обосновано да се продполага, че липсващото емоционално и битово общуване може да бъде алтернативно заместено с връзка с друг родственик, тъй като възрастните партньори са живеели самостоятелно от семействата на синовете си. Затова и осезаемата за увредения съпруг липса на общуване със съпругата му не може да не се възприеме от него като невъзвратима загуба, която рязко е влошила перспективата му за спокойни старини. Тези особено значими за опечаления преживял съпруг обстоятелства са въздействали интензивно до самата му смърт, настъпила по естествени причини 10 месеца след тази на съпругата му. Същевременно е съобразено, че макар в конкретния случай страданията да са изключително интензивни до степен коренно да променят характера и начина на живот на личността, те са въздействали в рамките на ограничен период от време под 1 година, с което е обосновано намаляването на приетия от първоинстанционния съд размер на обезщетението на 120 000 лв. След отчитане на установения принос на пострадалата от 10 %, дължимото застрахователно обезщетение е определено на 108 000 лв., или по 54 000 лв. за всеки от ищците. С оглед на това, претенциите на всеки от тях съобразно наследствените им квоти над по 54 000 лв. до по 90 000 лв. са намерени за неоснователни, съответно отхвърлени, а по отношение на сумите над по 52 000 лв. до по 54 000 лв. е прието, че поради съвпадане с изводите на първата инстанция за тяхната дължимост решението в тази част следва да се потвърди.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалв

Първата група процесуалноправни въпроси не са обусловили правната воля на съда при произнасяне по спорните във въззивното производство въпроси досежно размера на обезщетението и основателността на възражението за съпричиняване и неговия размер. В съдебния акт липсва произнасяне по приложението на разпоредбата на чл.237 ГПК, съответно за наличие на признание от ответника досежно размера на претенцията, на което са основани въпросите. При изчерпателното произнасяне по възраженията в депозирания от ищците отговор на подадената от ответника въззивна жалба решаващият съд е установил, че в отговора на исковата молба е оспорен размерът на завишения паричен еквивалент за понесените страдания, като същевременно е заявено и възражение за съпричиняване. След като е констатирал, че застрахователят е оспорил исканото обезщетение над размера от 84 000 лв., съставът на Апелативен съд – Варна е приел, че при това комбиниране на възражение и оспорване не може да се сподели довода на ищците за недопустимо разширяване на защитата над този признат размер, доколкото дължимата разлика като аритметичен резултат би се формирала при едновременно прилагане както на оспорването на базовия размер, така и на евентуално по-ниската степен на съпричиняване. Мотивите на съда не могат да бъдат отнесени към тезата на касаторите, с която са обосновани въпросите, а именно за признание на иска за 84 000 лв. след отчитане на поддържаното от застрахователя съпричиняване от 50 %, което означавало признание на претенцията по чл.432, ал.1 КЗ за сумата от общо 168 000 лв. Становището на ответника в отговора на исковата молба не е възприето от решаващия съд като признание на иска по смисъла на чл.237 ГПК, а като неоспорване на претенцията до 84 000 лв. Тоест, налице е и погрешна интерпретация на мотивите на въззивния съд при формулиране на процесуалноправните въпроси. Следователно, по отношение на въпросите от първата група не е налице общото основание по чл. 280, ал.1 ГПК съгласно задължителните указания на ТР №1/19.02. 2010г. на ОСГТК на ВКС.

Първите два и последният четвърти въпрос от втората група са насочени срещу приетата от въззивния съд противоправност в поведението на пострадалата пешеходка, предприела пресичане на пътното платно при нарушаване на правилата за движение, установени в разпоредбата на чл.113 ЗДвП, изискващи ползване на непосредствено очертаната пешеходна пътека. В тази връзка не е споделен изводът на първоинстанционният съд, че макар и необозначено като пешеходна пътека, мястото на пресичане е на минимално отклонение от съществуващата такава, и доколкото се явява продължение на тротоар върху платното за движение в рамките на кръстовище, то представлява пешеходна пътека по смисъла на § 6, т.54, изр.2 ЗДвП. По начина, по който са формулирани, първите два въпроса не отговарят на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, доколкото първият е от теоретично естество, като съдържа и несъвместими категории, доколкото „императивно“ е противопоставимо на диспозитивно, а не на „алтернативно“, а вторият сочи на неясни „други обстоятелства“, като се пропуска безспорно установения по делото факт, че в непосредствена близост до мястото на удара е имало очертана пешеходна пътека, което е водещото в мотивите на въззивния съд съображение за неприложимост в случая на т.54 от § 6 на ДР на ЗДвП, съответно тази на т. 17 от § 1 на ДР на ППЗДвП. Последният четвърти въпрос също не удовлетворява общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като в първата си част е общ и теоретичен, а във втората – не съответства на мотивите на въззивния съд, видно от които съпричинилото резултата поведение на пострадалата пешеходка е установено от ответника пълно и главно, а определеният от съда процент на приноса – след задълбочено съпоставяне поведението и тежестта на допуснатите нарушения на всеки от участниците за настъпване на удара. Незасимо от това, по отношение на въпросите не са налице и допълнителните предпоставки на чл.280, ал.1,т.1 и т.3 ГПК. В цитираното Решение № 50073 от 13.03.2023г. по т.д. № 329/21г. на ВКС, І т.о. приносът на пешеходеца е обоснован с предприемане на пресичане на необозначено за целта място, доколкото не е била налице пешеходна пътека, очертана с пътна маркировка, нито процесният участък е представлявал пешеходна пътека по смисъла на §6, н.54 ЗДвП, какъвто не е настоящият случай, при който в близост до мястото на удара е имало пешеходна пътека. Основанието по чл.280, ал.1,т.3 ГПК е посочено формално, като освен това се твърди, че въпросите са от значение само за точното прилагане на закона, т.е. не и за развитие на правото, което е достатъчно да препятства достъпа до касационно обжалване.

Третият въпрос от втората група е относим към преценка на критериите за определяне на справедливото по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди. Същите са обсъждани от въззивния съд, обусловили са решаващия му извод за основателност на исковата претенция в определения размер, поради което е налице общата предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Настоящият състав на ВКС взе предвид, че по отношение критериите, които следва да се съобразяват от съдилищата при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди в резултат на непозволено увреждане е налице задължителна съдебна практика, обективирана в ППВС № 4/1961г., ППВС № 4/68г., ППВС № 5/1969г. и ППВС № 2 от 1984г. В тях е прието, че понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства. Посочено е, че за да се определи размерът на обезщетението, съставляващ справедливо овъзмездяване на претърпените неимуществени вреди в резултат от деликта, който е причинил смърт, е необходимо да се отчете: възрастта на пострадалия, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. От значение са и редица други обстоятелства, включително социално-икономическите условия в страната към момента на деликта, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди. В разглеждания случай Апелативен съд - Варна в съответствие с така посочената задължителна практика е направил своята преценка за проявлението на различните релевантни обстоятелства, като отчитането им не е формално, а поотделно е разгледал всяко едно от тях и е съобразил комплексното им отражение върху физическото и психическото здраве, емоционален и социален живот на преживелия съпруг. Решаващият състав е изследвал релевантните за спора доказателства относно създадените приживе взаимоотношения между брачните партньори, след обсъждане на събраните по делото гласни доказателства е приел за установено съществуването на стабилна емоционална връзка, изградена в съпружеско съжителстване в разбирателство в общо домакинство над 60 години, като изживяната загуба е нанесла дълбока емоционална и практически незаличима травма на преживелия съпруг. Отчетено е, че преди смъртта ищецът е нямал видими признаци на заболявания, бил е жизнен човек, грижел се за животни, обработвал декар и половина в двора на къщата си, като влошаване на състоянието му започнало след смъртта на съпругата му и се задълбочило до нужда от помощ няколко месеца по-късно. При обосноваване размера на обезщетението решаващият съд е съобразил и възрастта на пострадалата и първоначалния ищец, продължителността на периода – под година, на търпените страдания и болки от загубата, както и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. В касационната жалба и при обосноваване на въпроса не е посочено кой критерий не е съобразен от решаващия съд при определяне размера на обезщетението. Следователно, въпросът обективира несъгласието на касаторите с крайния извод на съда, преценката на която е извън предмета на производството по селектиране на касационната жалба.

Предпоставката по чл.280, ал.1,т.2 ГПК не е обвързана с конкретен относим към спора правен въпрос, а самостоятелното основание по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК е обосновано с доводи, които съставляват основания по чл.281 т.3 ГПК, а не с присъщите за очевидната неправилност изведени от практиката на ВКС пороци, които да обусловят уважаване на искането за достъп до касационна проверка. В тази връзка следва да се посочи, че от съдържанието на решението не се констатира превратно прилагане на закона или прилагане на отменена/изменена правна норма. Не е налице и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.

При този изход на спора и на основание чл. 78, ал.8 ГПК касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответното дружество юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 евро за касационното производство.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК