Определение № 50292 от 07.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 1865/2022 г.

Производството е по чл.280 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. В. И., подадена чрез адв. И. И., срещу решение №33/17.02.2022 г. по т.д.№364/2021 г. на Апелативен съд Велико Търново, с което е потвърдено решение №260058/19.05.21г. по т.д.№34/20г. на Окръжен съд Русе, с което е признато за установено ,че С. В. И. дължи на „Юробанк България“АД сумата 15 000 евро – частично претендирана като неиздължена главница по договор за кредит от 13.12.2007г. и два анекса към него, за която е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д. №6297/19г. по описа на РС Русе, ведно със законната лихва от 18.10.2019г. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилно позоваване на въззивния съд на ТР №5/2022г. по тълк.д.№5/2919г. на ОСГТК на ВКС; за неправилност на мотивите, по които не е уважено възражението му за погасяване на вземането по давност и на тези,по които не са разгледани възраженията му за нищожност на договорни клаузи; за несъобразяване на практиката на ВКС при формиране на изводите му по предмета на спора и за липса на мотиви в обжалваното решение. По тези съображения касаторът е поискал решението да бъде допуснато до проверка за правилност и отменено с отхвърляне на предявения срещу него иск. В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът твърди,че съдът, приемайки изцяло становището на окръжния съд, се е отклонил от практиката на ВКС, обективирана в решения по гр.д.№3973/2008г. на четвърто г.о. на ВКС, по гр.д.№748/2011г. на второ г.о. на ВКС, по гр.д.№891/2010г. на първо г.о. на ВКС, по гр.д.№1318/2010г. на четвърто г.о. на ВКС и решение по гр.д.№761/2010г. на четвърто г.о. на ВКС по обуславящ изхода на спора въпрос Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички относими и допустими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства?. Ответникът по касационната жалба „Юробанк България“АД, в представен чрез процесуалния му представител адв.К. К., писмен отговор, е заявил становище за липса на обосновани от касатора законови предпоставки за допускане на касацията, а по същество е навел съображения за правилност на формираните от въззивния съд изводи и постановен краен резултат.Поддържа искане за оставяне на жалбата без уважение. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт при предпоставките на чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК, поради което е допустима. За да постанови съдебния акт, въззивният състав е приел, че предмет на делото е установяване съществуването на вземане на банката-ищец за сумата 15 000 евро, представляваща част от обявена за предсрочно изискуема главница по договор за кредит от 2007г. и анекси към него, сключени от праводателя ѝ „Алфабанк клон България“АД с ответника И., за която сума е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист. Намерил е за безспорно, че в изпълнение на задължението си банката е предоставила на ответното физическо лице кредит в размер на сумата 34 000 евро, която е напълно усвоена; че последният не е изпълнявал задължението си да връща кредита според предвидените в договора условия, поради което банката е предприела надлежни действия за събиране на вземанията си – през 2013г. е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист само за падежиралите към този момент вноски, като въз основа на издадения ѝ такъв е образувала изпълнително дело; поради продължаващо неизпълнение с покана, връчена на длъжника на 25.09.2019г., е обявила кредита за изцяло предсрочно изискуем и с ново заявление до съда е поискала да ѝ бъде издадена заповед за изпълнение за част от дължимата предсрочно изискуема главница /в размер над 30 000 евро/, а именно – за сумата 15 000 евро. Във връзка с направените от длъжника възражения във въззивната жалба съдът е посочил,че ответникът не е твърдял и установил да е заплатил главницата, нито е оспорил установения с помощта на вещото лице по назначената и изслушана счетоводна експертиза размер на неиздължената такава, след като е била обявена за предсрочно изискуема, от което е направил извод, че ответникът дължи същата в посочения от вещото лице размер от 33 508,38 евро, от които падежирала такава към датата на подаване на заявлението 18.10.2019г. - 2 928,87 евро и предсрочно изискуема 30 572,51 евро. Предвид претендирането само на част от главницата, съдът е намерил за ирелевантно възражението на ответника за наличие на неравноправни, респ. нищожни договорни клаузи относно задълженията за възнаградителни, мораторни и наказателни лихви. Изложил е съображения за неоснователност на направеното от длъжника възражение за настъпила погасителна давност, като е приел,че давността, която е петгодишна, започва да тече от датата на обявяване на предсрочната изискуемост 25.09.2019г. и към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист – 18.10.2019г. не е била изтекла. Позовал се е на задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР №5/21.01.2022г. по тълк.д.№5/2019г. на ОСГТК на ВКС, сочейки,че в случая вземането е едно, а определените с погасителния план вноски не представляват периодични плащания. Настоящият състав намира,че не са налице основания за допускането на така постановеното въззивно решение до касационна проверка за правилност. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, общо изискване за допускане до разглеждане по същество от касационната инстанция на въззивни съдебни решения е в приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК да бъдат формулирани конкретни правни въпроси, по които тя дължи да даде отговор с решението си. Въпросите следва да са от обуславящ характер, което означава да са били въведени в предмета на спора и дадените от въззивната инстанция отговори да са я мотивирали да постанови крайния резултат по спора или извършените /неизвършени от него процесуални действия да са довели именно до този резултат. Формулираният от касатора в изложението му въпрос е поставен в контекста на наведено от него оплакване,че въззивния съд се е отклонил от цитираната от него практика, касаеща задълженията му на инстанция по същество, като е приел,че не е допустимо в настоящото производство да се произнася по въпроса дали междувременно след датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК са възникнали вземания в полза на ищеца за просрочени падежирали месечни вноски за главница, договорни лихви и такси, намирайки, че не е сезиран с такъв иск и произнасянето по него би било извън предмета на делото. При тези оплаквания поставеният от касатора процесуален въпрос не покрива общото изискване за допустимост на касационния контрол, тъй като не кореспондира с осъществената от въззивния съд проверка, установима от мотивите на обжалвания съдебен акт, в които липсва произнасяне в посочения от касатора смисъл. Дори да бъде приет за релевантен така поставеният въпрос, липсва основание да се изведе наличие на отклонение на въззивния съд от установената практика на Върховен касационен съд, с която се приема,че съдът дължи да извърши преценка на всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност по свое вътрешно убеждение и да се произнесе по доводите и възраженията на страните. С отговора си на исковата молба, касаторът е въвел в предмета на спора с предприетата от него защита две възражения срещу иска – че клаузите от договора за кредит, определящи задължения за плащане на възнаградителни, мораторни и наказателни лихви са нищожни, поради неравноправност и заобикаляне на закона и че вземането на банката е погасено с изтичането на кратката тригодишна давност, поради периодичния характер на задълженията за плащане. И по двете възражения, поддържани и с въззивната жалба, поставяща рамките на въззивното произнасяне, апелативният съд е изложил свои мотиви, обсъждайки всички събрани по делото относими към спора доказателства; намерил е възражението за нищожност на договорните клаузи за лихви за неотносимо към предмета на спора, доколкото подлежащото на установяване с иска вземане, за което са издадени заповедта за изпълнение и изпълнителния лист, е само за част от обявената за предсрочно изискуема главница, а възражението за давност - за неоснователно, тъй като не се касае за периодични плащания с отделни падежи, а за едно вземане за главница по договор за кредит, обявена за изцяло предсрочно изискуема. Поради това не може да бъде направен извод за осъществени с въпроса както общата, така и допълнителната селективни предпоставки на чл.280 ал.1 ГПК вр. т.1 на същия член и алинея. Предвид изложеното, настоящият състав следва да постанови определение за отказ за допускане на касационна проверка за законосъобразност на обжалвания съдебен акт. Така мотивиран, състав на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение