Определение № 60387 от 10.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4248/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 343932/17.08.2021 г. на Х. Б. В. срещу определение № 272112 от 22.07.2021 г. на Софийски градски съд по ч.гр.д. № 5336/2021 г. С него е потвърдено разпореждане от 24.03.2021 г.по гр.д. № 13652/2018 г. на Софийския районен съд, в частта, с която на основание чл. 130 ГПК е върната исковата му молба, в частта по исковете за установяване нарушение на процесуални права, свързани с нередовно уведомяване и лишаване от право на възражение срещу издадени заповеди за изпълнение по чл. 417 ГПК по гр.д. № 240/2010 г. на СРС и гр.д. № 241/2010 г. на СРС; за отмяна на посочените заповеди; обявяването за нищожни на всички извършени въз основа на заповедите процесуални и изпълнителни действия по изп.д. № 20108410401378 по описа на ЧСИ Н. М. и за прекратяване на изпълнителното дело, както и за отмяна на издаденото по това изпълнително дело постановление за възлагане от 13.10.2016 г. В частната жалба се поддържа, че определението е необосновано, неправилно и формалистично, и на практика „преграждащо“ развитието на делото по съществена част от иска, с което се нарушават негови исконни процесуални права на гражданин и страна в производството. Счита, че съдът въобще не е “вникнал“ в аргументите и позицията му, изразени изчерпателно и пунктуално в частната му жалба чрез СРС до СГС от 16.04.2021 г., като е подложил „стеснително“ тълкуване и приложение закона по отношение хипотезите, касаещи изпълнителното производство и средствата му за защита, който подход на съда го оспорва. В приложеното изложение за допускане на касационно обжалване, общо и бланково, без допълнителна обосновка се твърди наличието на допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2 от ГПК. Върховният касационен съд, състав на ІІІ -то г. о., при произнасяне по частната касационна жалба намира следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Производството пред Софийски районен съд е образувано след изпращането по подсъдност на исковата молба на Х. Б. Д. подадена срещу „Райфайзенбанк България“ АД и ЧСИ Н. М., първоначално предявена пред Софийски градски съд. В исковата молба са изложени твърдения, че в полза на банката срещу „Вектор“ ЕООД са издадени две заповеди за изпълнение по чл. 417 ГПК за задължения по договор за банков кредит, въз основа на които е образувано изпълнително дело по описа на ЧСИ Н. М.. Твърдението на ищеца е било, че неправилно срещу задължението на дружеството по кредита, изпълнението по изпълнителното дело е било насочено не срещу имуществото на дружеството-длъжник, а върху собствения му недвижим имот. Заявил е петитум да се установи нарушение на процесуалните права, произтичащи от нередовното му уведомяване на издадените заповеди за изпълнение и за тяхната отмяна; да бъдат обявени за за нищожни всички процесуални и изпълнителни действия на ответниците, извършени вследствие издадените заповеди за изпълнение; да се прекрати образуваното въз основа на тях изпълнително дело, както и ответниците да бъдат осъдени да заплатят солидарно обезщетение за имуществени вреди. С уточняваща молба от 18.03.2018 г. ищецът е уточнил, че правният му интерес от предявяване на исковете произтича от обстоятелството, че изпълнението незаконосъобразно било насочено към него като ипотекарен длъжник, а не към главния длъжник „Ветро“ ЕООД“, който е сключил договора за кредит с банката. Първоинстанционният съд с разпореждане е приел за разглеждане осъдителният иск против ответниците за обезщетение за причинени вреди, но по отношение на останалите, е обосновал извод за процесуална недопустимост и е прекратил производството в тази част на основание чл. 130 ГПК. Приел е, че пътят за защита при твърдения за нарушени процесуални права във връзка с уведомяването за издадена заповед за изпълнение е по чл. 432 ГПК, но не и по общия исков ред чрез иск, тъй като не съществува процесуален способ за обявяване нищожността на всички процесуални и изпълнителни действия на ответниците, извършени въз основа на издадените заповеди за изпълнение, доколкото са валидни и влезли в сила. Приел е, че прекратяването на изпълнителното производство е от компетентността на съдебния изпълнител. За да потвърди определението като правилно, въззивният съд е приел изцяло изводите на първоинстанционния съд, като е посочил, че средството за защита срещу издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК или чл. 410 ГПК е подаване на писмено възражение по чл. 414 ГПК, а в случай на ненадлежно връчване или уведомяване възражение по реда на чл. 423 ГПК. Посочил е, че пропускането на срока за възражение по чл. 414 ГПК има за последица влизане в сила на заповедта за изпълнение и тя не може да бъде оспорена чрез иск в отделен процес. Такъв иск е недопустим и когато не е било подадено възражение по чл. 423 ГПК. Приел е, че в качеството си на представляващ е имал правото и е могъл да упражни правата си по чл. 414 ГПК, респ. по чл. 423 ГПК, тъй като самият той е посочил, че е едноличен собственик на капитала и законен представител на дружеството-длъжник „Ветор“ ЕООД. Посочил е и, че процесуалният ред за защита в изпълнителното производство против действията на съдебния изпълнител е по реда на чл. 435 ГПК. Като право на жалба разполага и трето за изпълнението лице в предвидените от закона случаи. При твърдението му, че принудителното изпълнение е било насочено към собствения му недвижим имот е разполагал с правната възможност да обжалва действието на съдебния изпълнител, ако са били налице предпоставките на чл. 435, ал. 4 ГПК, съответно правен интерес да предяви установителен иск по чл. 440, ал. 1 ГПК, че имуществото, върху което е било насочено изпълнението за парично вземане, не принадлежи на длъжника, какъвто иск не е предявяван от жалбоподателя. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното определение. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК - доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки - да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В случая частният жалбоподател не е посочил конкретния правен въпрос, разрешаването на който е обусловило неблагоприятния за него изход на делото, приключило с прекратяване на производството поради недопустимост на предявените искове. Приложното поле на касационния контрол е аргументирано единствено с доводи за неправилност на въззивното определение, че се нарушават негови исконни процесуални права на гражданин и страна в производството; че съдът въобще не е “вникнал“ в аргументите и позицията му; че е подложил „стеснително“ тълкуване и приложение закона по отношение хипотезите, касаещи изпълнителното производство и средствата му за защита - оплаквания, които са относими към визираните в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване, не и към специфичните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 и ал. 2 ГПК, релевантни за достъпа до касационен контрол. Непосочването на обуславящ правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно за недопускане на касационното обжалване, съобразно указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Извън това, следва да се посочи, че създаденият в ГПК специален ред на защита на длъжника, срещу който има издадена влязла в сила заповед за изпълнение, изключва защита по общия исков ред, чрез предявяване на искове за нарушаване на процесуални права по заповедни производства, свързани с нередовно уведомяване на страната и лишаването му от право на възражение срещу издадените заповеди и за отмяна на издадени заповеди за парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. С разпоредбите на глава тридесет и седма от ГПК е дадена възможност в рамките на установените средства за защита срещу издадената заповед за изпълнение да релевира доводите си, свързани с нередовното му уведомяване и лишаването му от право на възражение, като влизането в сила на заповедта преклудира възможността това да бъде сторено по общия ред. Не съществува и процесуален способ за обявяване за нищожни на всички процесуални и изпълнителни действия на ответниците, извършени въз основа издадени заповеди за изпълнение, доколкото са валидни и влезли в сила. В разпоредбата на чл. 433 ГПК са изброени изчерпателно основанията, на които изпълнителното производство подлежи на прекратяване и компетентността да направи това принадлежи само на съдебния изпълнител, а неговият отказ е обжалваем на основание 435 ГПК. С оглед на което, атакуваното въззивно определение е валидно и допустимо, не е налице нарушение на императивна правна норма или на правен принцип, които да дават основание да се приеме, че същото е и очевидно неправилно. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.