Определение № 92 от 11.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 2117/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК.

Н. И. Д. чрез адв. Д. Л. К. обжалва определение № 1381 от 12.06.2020 г. по ч.гр.д. 1616/20 г. по описа на Апелативен съд – София. Сочи основание за допускане на касационно обжалване очевидна неправилност на определението. Счита, че съдът се е произнесъл по същество на спора, без да се развие същински исков процес. Моли да се отмени определението.

В изложението по чл. 274, ал. 3 вр. чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочи въпроси, които конкретизирани от настоящия съдебен състав се изразяват в следното:

1. Нямало изложени конкретни мотиви по отношение на това как се е развило незабавното изпълнение, кои са точно актовете, поради това бил лишен от възможност да се защити.

2. Липсвала идентичност на предмета между предявения понастоящем иск и предходните решения.

Подадената от Н. Д. молба за обезпечение на бъдещ иск, респ. искова молба се отнасяли не до нищожността на нотариалния акт за ипотека, от който жалбоподателят черпел права. Подадената молба за обезпечение на бъдещ иск, съгласно която били подали иск, касаела завеждането на установителен иск срещу „Балджиеви 91“ ООД и „Мактор“ ЕООД с предмет признаване за установено със сила на пресъдено нещо, че задълженията на „Теди 85“ ЕООД към „Балджиеви 91“ ООД, обезпечени с посочените в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижими имоти под № 60 том Х рег. 3913 дело 454 от 3.5.2011 г. са изплатени. Така този иск бил с различен предмет от посочените съдебни решения. Поради това не била налице сила на пресъдено нещо. Счита, че обжалваното определение, поради лишаване от възможност за исков процес, е неправилно.

Ответникът „Балджиеви 91“ ООД оспорва частната жалба. Счита, че е недопустима. Счита, че изложението към частната касационна жалба е негодно. Не били въведени аргументи за твърдяната очевидна неправилност. По същество счита, че следва да се отхвърли. Излага подробни съображения. Моли да се отхвърли жалбата. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Съобщение с препис от определението е връчен на частния жалбоподател на 17.06.2020 г. Частната жалба е подадена по пощата на 24.06.2020 г., на основание чл. 62, ал. 2 от ГПК. Следователно е в срока по чл. 275 от ГПК.

С обжалваното определение № 1381 от 12.06.2020 г. по ч.гр.д. 1616/20 г, на Апелативен съд – София въззивният съд е потвърдил изцяло определение на ОС Монтана за прекратяване на производството по делото поради недопустимост на иска. Въззивният съд е приел, че е предявен иск от Н. Д. срещу „Балджиеви 91“ ООД и „Мактор“ ЕООД, с който ищецът е поискал да се установи, че задълженията на „Теди 85“ ЕООД към „Балджиеви 91“ ООД, обезпечени с ипотека върху недвижим имот22, са погасени изцяло. Сочи, че „Мактор“ ЕООД не бил предприел действия за заличаване на ипотеката. Правният интерес бил обоснован от придобиване на правото на собственост от ищеца. Въззивният съд е приел, че с оглед представените по делото съдебни решения, се установявало, че ипотеката обезпечавала съществуващо, а не погасено вземане. Изводът на двете съдебни инстанции ОС М. и АС София, който не бил ревизиран се основавал на факта, че длъжникът „Теди 85“ ООД, праводател на „Мактор“ ЕООД бил пропуснал възможността за оспорване съществуването на обезпеченото вземане, предвид, че е налице влязла в сила заповед за изпълнение, срещу която не било подадено възражение по чл. 414, ал.1 от ГПК, имаща за правна последица стабилитет на заповедта за изпълнение и оспорване на факти и обстоятелства, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането. Позовавайки се на чл. 298, ал. 2 от ГПК въззивният съд е приел, че ищецът като правоприемник на „Теди 85“ ООД и „Мактор“ ЕООД е обвързан от силата на пресъдено нещо относно действителността на договора за учредяване на ипотека по отношение на закупените с договор за продажба имоти и обезпеченото с тази ипотека вземане, неговата ликвидност и изискуемост. В процесния случай ищецът не разполагал с процесуална възможност да търси защита срещу развилото се принудително изпълнение, тъй като определеният в ГПК специален ред за защита на длъжника, срещу който имало издадена и влязла в сила заповед за изпълнение, изключвала исковата такава по реда на чл. 124 от ГПК.

Допускането на касационно обжалване на определения по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК, се извършва на основанията, предвидени от законодателя в чл. 280 от ГПК. Касационната инстанция служебно допуска обжалване когато е налице вероятност обжалваното определение да е нищожно – чл. 280, ал.2, пр. 1 от ГПК или да е недопустимо – чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК. В случая, при извършената служебна проверка не се установи нито едно от тези основания.

По отношение на посоченото от касатора основание по чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваното определение настоящият съдебен състав намира, че това основание е налице само когато може да се установи без същинска проверка на правилността, наличие на порок на определението. В случая не е мотивирано подробно основанието. Не следва да се приема, че е налице такъв квалифициран случай на неправилност, съгласно въведеното в чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК. Съгласно практиката на Върховния касационен съд, очевидна неправилност е налице когато може да се установи, без извършване на същинска проверка на предвидените в закона основания съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК, неправилност. Примерното посочване би могло да бъде приложение на несъществуваща правна норма, приложение в обратния смисъл на цитирана правна норма, противоречие в мотивите, от които не може да се установи соченото от съда основание, грубо нарушение на правилата на формалната логика и опитните правила, водещи до явна необоснованост на обжалваното въззивно решение. В случая такива нарушения не могат да се установят от проверка на съдебния акт.

По отношение на поставените въпроси в изложението по чл. 274, ал.3 вр. чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че не е налице посочен от касатора правен въпрос. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк. д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос е този, включен в предмета на делото, разрешен от въззивния съд и обосновал изхода на спора. Касаторът следва да обоснове правен въпрос, който е мотивирал въззивния съд да потвърди първоинстанционния акт. В случая изобщо липсват формулирани правни въпроси. Изцяло са изложени съображения за незаконосъобразност на обжалвания акт. Дори да се приеме, че първият посочен въпрос е свързан със задължението на въззивния съд да обоснове акта си като изложи мотиви в същия, изпълнявайки задълженията си по чл. 12 и чл. 236 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че липсва соченото от касатора разрешение. Въззивният съд подробно е изложил мотиви въз основа на кои доказателства, а именно – влезли в сила решения, приема, че е формирана сила на пресъдено нещо и на основание чл. 298, ал. 2 от ГПК, това препятства правото на иск на ищеца, доколкото той е правоприемник на страната в процеса и е обвързан от установеното със съдебното решение спрямо неговия праводател. Подробно са изложени съображения, че в приложените съдебни решения при преценка основателност на исковете, е установено, че ипотеката обезпечава съществуващи задължения, а не погасени. Съществуването на действителната ипотека е предхождано от установяване съществуването на вземането. Освен това със съдебните решения било установено, че е издадена заповед по чл. 417 от ГПК относно вземанията, предмет на ипотеката и това е дало възможност на съда да заключи, че установяване издаването на заповедта препятства предявяването на последстващ иск относно отричане на същото вземане, тъй като заповедта по чл. 417 от ГПК поражда задължителна сила между страните и установява съществуването на вземането, в случая в по-късен момент от твърдения от ищеца като дата на погасяване на вземанията. Позовава се на установеното със съдебните решения, включително установено съществуване на заповедта за изпълнение, нейното влизане в сила и неподадено възражение по реда на чл. 414 от ГПК или чл. 423 от ГПК. А също така и на задължителната сила на съдебните решения спрямо правоприемниците на страните, на основание чл. 298 от ГПК. Така изложените мотиви, са обусловили изхода на спора. Посоченият от касатора правен въпрос, не е разрешен от въззивния съд в противоречие с константната практика по приложение на посочените норми. Въззивният съд в съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР 1/09.12.2013 г. по тълк.д. 1/09 г. на ОСГТК и трайната практика на ВКС, изразена в множество решения, включително решение № 163 от 06.02.2020 г. по т. д. № 271/2019 г., 2 ТО,на ВКС, решение № 134 от 02.12.2019 г. по т. д. № 2780/2018 г., 1 ТО на ВКС, решение № 144 от 22.11.2019 г. по т. д. № 2579/2018 г., 2 ТО на ВКС, решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. 1 ТО на ВКС ,. решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. 2 ТО на ВКС, решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. 1 ТО на ВКС, решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. 2 ТО на ВКС, е мотивирал подробно определението си.

По отношение на посоченото в т. 2 не може да се установи, че даденото разрешение не е съобразено с предмета на заявения иск, чието прекратяване е потвърдено от въззивния съд и предходните съдебни решения. Така формулираният правен въпрос не е разрешен от въззивния съд и не може да съставлява общо основание за допускане касационно обжалване. Така не могат да се проверят и допълнителните основания.

По всички изложени съображения не следва да се допуска обжалваното определение до касационно обжалване.

С оглед резултата на обжалването, на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК на ответника следва да се присъдят направените по делото разноски. Представен е документ, съдържащ пълномощно и договор за правна помощ. Видно е, че ответното дружество „Балджиеви 91“ ООД е заплатило на адвокатско дружество „Б. и партньори“ сумата от 360 лв, адвокатско възнаграждение. Следователно това е размерът на направените разноски и толкова трябва да се присъдят.

Върховният касационен съд на Р България