Определение № 641 от 16.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 2971/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от „Газтрейд Сливен“ ЕООД срещу решение №1907 от 26.07.2019г. по в.т.д.№5492/2018г. по описа на Апелативен съд- София, с което е потвърдено решение №25/12.04.2018г. по т.д.№66/17г. на ОС-Кюстендил в частта, с която е признато за установено на основание чл.694, ал.2, т.2 ТЗ по отношение на „Газтрейд Сливен“ ЕООД, че съществува вземане на „Булгаргаз“ ЕАД за сума в размер на 6 852 469.96 лева, от която 5 043 056.11 лева – цена на доставен природен газ по договори за доставка на природен газ №410/27.04.2007г., №410-2013/15.12.2012г. и №410-2013/07.10.2015г., както и за сума в размер на 1 809 413.85 лева – неустойка върху неплатени в срок суми, изчислена за периода 11.10.2012г. – 10.11.2016г., като е осъден ответникът да плати на ищеца разноските по делото, а по сметка на САС държавна такса. В касационната жалба се твърди, че обжалваното въззивно решение е недопустимо и неправилно- постановено в нарушение на закона и необосновано, поради което следва да се обезсили и производството да се прекрати, евентуално - да се отмени изцяло и исковете да се отхвърлят. Касаторът твърди, че по реда на чл.214 ГПК е допуснато изменение на иска от установителен по чл.694 ТЗ в осъдителен, като осъдителният иск е недопустим и производството е следвало да бъде прекратено. Вместо това в първоинстанционното производство е допуснато последващо изменение и преминаване отново към установителен иск при наличие на изтекъл преклузивен срок за предявяване на иск по чл.694 ТЗ и липса на висящо производство по несъстоятелност. Като се е произнесъл по недопустим установителен иск, съдът е постановил недопустимо решение. Жалбоподателят излага и доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт, като намира за незаконосъобразен и необоснован извода на въззивния съд, че давностният срок е прекъснат в хипотезата на чл.116, б.“а“ ЗЗД поради признание на иска, поради което и възражението за изтекла погасителна давност е неоснователно. Претендира разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по съществени процесуалноправни въпроси /първите десет/, обусловили изхода на спора - относно допустимостта на изменението на установителния иск по чл.694 ТЗ в осъдителен при наличие на действащ оздравителен план и прекратено производство по несъстоятелност; за задължението на съда да следи за допустимостта на изменения иск и необходимостта от изменение на доклада по делото; относно последиците от предявяване на недопустим иск; относно допустимостта на осъдителен иск за вземане, възникнало преди датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност, предявен след изтичане на срока по чл.694, ал.2 ТЗ; относно допустимостта на иска по чл.694 ТЗ, предявен след изтичане на законоустановения срок; за последиците от изменението на иска от установителен в осъдителен и обратно от осъдителен в установителен; за задължението на въззивния съд да упражни контрол върху правилността на допуснатото изменение на иска. Твърди, че по тези въпроси въззивното решение противоречи на практиката на ВКС- решение №141 от 06.11.2014г., т.д.№2706/2013г., І т.о.; решение №107 от 10.07.2012г., т.д.№998/2011г., ІІ т.о.; решение №76 от 07.08.2018г., т.д.№2601/2016г., ІІ т.о.; решение №3170 от 16.07.2015г., т.д.№3170/2013г., І т.о.; решение №266 от 28.12.2017г., гр.д.№635/2017г., ІV г.о.- основание за допускане до касация по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По отношение на въпросите относно последиците от изменението на иска се поддържа и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по съществени правни въпроси /от единадесети до петнадесети/, обусловили изхода на спора – относно признанието на задължение от страна на длъжника и по-специално: дали като такова може да се приеме счетоводното завеждане на дълга, включване в справки-декларации по ЗДДС и ползването на данъчен кредит, както и частичното плащане на дълга; следва ли вземането да е индивидуализирано по основание и размер; може ли да има признание, ако основанието и размерът на дълга се установяват в хода на делото, както и относно доказателствената сила на вписванията в счетоводните/ търговските книги и издадените въз основа на тях частни свидетелстващи документи. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите относно признанието на дълг в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №26 от 24.07.2018г., т.д.№1853/2017г., І т.о.; решение №161 от 03.02.2016г., т.д.№1934/2014г., І т.о.; решение №98 от 26.07.2013г., т.д.№851/2012г., І т.о.; решение №275 от 08.08.2019г., т.д.№1603/2017г., ІІ т.о. и определение №229/21.03.2016г., т.д.№1542/2015г., ІІ т.о., а по последния въпрос- в противоречие с решение №187 от 24.01.2013г., т.д.№436/2012г., ІІ т.о. Поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно- основание за допускане по касационен контрол по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Ответникът „Булгаргаз“ ЕАД оспорва касационната жалба, като излага доводи както за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за правилността на обжалвания съдебен акт. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. Въззивният съд потвърждава първоинстанционното решение в частта, с която е уважен искът на основание чл.694, ал.2, т.2 ТЗ, като е признато за установено съществуването на вземания на „Булгаргаз“ ЕАД от „Газтрейд Сливен“ ЕООД в общ размер от 6 852 469.96 лева - цена на доставен природен газ по договори за доставка на природен газ и неустойка за забава. На първо място, съдът приема, че решението е допустимо, тъй като искът е предявен в преклузивния срок по чл.694, ал.6 ТЗ, като за ищеца не е отпаднал правният интерес въпреки прекратяването на производството по несъстоятелност на длъжника поради одобряване на оздравителен план. С оглед цитираната непротиворечива практиката на ВКС решаващият съдебен състав намира, че производството по иска с правно основание чл.694 ТЗ е паралелно и има обслужващо производството по несъстоятелност значение, съответно се развива самостоятелно и независимо от него, като прекратяването на производството по несъстоятелност не води до прекратяване на производството по чл.694 ТЗ, нито обуславя интерес за кредитора ищец от преминаване към осъдителен иск. Излага доводи, че за спорните вземания, които са предмет на такова производство, оздравителният план предвижда гаранции за изпълнението им чрез заделяне на средства – чл.700, ал.1, т.1 ТЗ, а такова заделяне е предвидено и в сметката за разпределение при осребряване на имуществото – чл.726, ал.1 ТЗ. Разпоредбата на чл.694, ал.9 ТЗ също предвижда заделяне на средства за оспорените неприети вземания – предмет на висящи съдебни производства, като при положително решение по иска с правно основание чл.694 ТЗ неприетото вземане се включва допълнително в одобрения от съда списък – чл.695 ТЗ. Въззивният съд възприема установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, като приема, че страните са обвързани от договори за доставка на природен газ, сключени на 27.04.2007г., 15.12.2012г. и 07.10.2015г., а задълженията на ответника в качеството му на купувач към ищеца- доставчик са в размер 5 497 771.33 лева – главница и 1 839 032.45 лева неустойка, за които суми са издадени фактури. С оглед заключението на ССЕ, съдът намира за доказано, че фактурите са осчетоводявани своевременно и са включени в ежемесечните дневници за покупки на „Газтрейд Сливен“ ЕООД, начислявани са с право на данъчен кредит и са участвали във формирането на месечната данъчна основа на доставка с пълен данъчен кредит, като във всяка от фактурите е посочен номер на договора, наименование на услугата „доставка на природен газ“ и „пренос по преносна мрежа“, както и падеж. Приема, че с писмо изх. №99/07.10.2015г., подписано от изпълнителния директор на ответното дружество и адресирано до ищеца, ответникът е потвърдил разчети между дружествата, като изрично е посочено, че задълженията на „Газтрейд Сливен“ ЕООД към 30.09.2015г. по фактури от 04.10.201 г. – 31.12.2013г. е в размер на 5 043 056.11 лева, а за неустойка в размер на 1 241 320.26 лева. С оглед изложеното решаващият съдебен състав намира, че процесните вземания са валидно възникнали, като е неоснователно възражението на ответника за погасяването им по давност. Излага доводи, че с изпращане на писмо изх. № 99/07.10.2015 г. и включване на описаните в него фактури в данъчните декларации по ЗДДС вземането на ищеца към ответника е признато по смисъла на чл.116, б. „а“ ЗЗД, поради което следва да се приеме, че давностният срок е прекъснат и не е изтекъл към датата, на която е предявено вземането в производството по несъстоятелност. Предвид цитираната трайна и непротиворечива практика на ВКС, въззивният съд приема, че давността се прекъсва поради признание на дълга, когато длъжникът направи недвусмислено волеизявление, че задължението му към кредитора съществува към момента, в който прави изявлението. Признанието може да е извършено в писмена или устна форма, или да бъде демонстрирано с конклудентни действия, вкл. може да не е адресирано до кредитора, а да е адресирано до държавен орган- вписване на дълга в справките декларации на търговеца по ЗДДС, подадени до ТД на НАП и ползването на данъчен кредит по тях. Настоящият съдебен състав на ВКС, І т.о. намира, че обжалваното въззивно решение е валидно, като не са налице основания за допускане до касационен контрол поради вероятна недопустимост. Няма спор в съдебната практика, че производството по иск с правно основание чл.694 ТЗ, независимо от обслужващия му характер, е самостоятелно исково производство, което се развива независимо от производството по несъстоятелност. Спирането и прекратяването на производството по несъстоятелност не обуславят спиране и прекратяване на исковото производство по чл.694 ТЗ, вкл. в хипотезата на приет и утвърден оздравителен план и прекратено производство по несъстоятелност. Утвърденият оздравителен план е задължителен за длъжника и кредиторите, чиито вземания са възникнали преди датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност, като преобразуващият ефект на плана по отношение на вземанията на кредиторите се запазва и при възобновяване на производството по несъстоятелност в хипотезата на чл.709 ТЗ. За неприето вземане, което е предмет на установителен иск, в плана за оздравяване задължително се заделят резерви /чл.694, ал.9 ТЗ/, като елемент от задължителното съдържание на плана са гаранциите за изпълнение на оспорените неприети вземания- предмет на висящи съдебни производства към датата на предлагането на плана /чл.700, ал.1, т.1ТЗ/. С оглед изложеното, изменение на установителния иск, предявен по реда на чл.694 ТЗ в осъдителен, в хипотезата на утвърден оздравителен план и прекратяване на производството по несъстоятелност, е недопустимо. Допуснатото от първоинстанционния съд изменение на установителния иск по чл.694 ТЗ в осъдителен иск за същото вземане е порочно процесуално действие. Това процесуално нарушение обаче не е опорочило процеса и не е довело до постановяване на недопустимо решение, доколкото съдът, допускайки второ изменение на иска от осъдителен в установителен по реда на чл.694 ТЗ, всъщност е поправил грешката- ефект, който е допустимо да бъде постигнат и по реда на чл.253 ГПК. Изложените от касатора доводи относно последиците от изменението на иска могат да бъдат споделени, но само при допустимо изменение на иска, т.е. когато определението на съда не е порочно и не води до недопустимост на самото исково производство. Не може да бъде споделен като противоречащ на закона и правната логика доводът на касатора, че съдът следва да допусне поисканото недопустимо изменение на иска и след това да прекрати производството като недопустимо. Следва да се има предвид, че в правната теория изменението на иска от осъдителен в установителен се разглежда като разновидност на намалението на иска, при което настъпват последиците на частично оттегляне или частичен отказ от иск, но тези правни последици не се отнасят до спорното право, а до вида на търсената защита. Като изменя иска от осъдителен в установителен ищецът не оттегля, нито се отказва от претенцията си за установяване на съществуването на своето субективно право, в конкретния случай- на оспореното вземане. Предвид гореизложеното и като съобрази, че изменението на петитума на иска чрез преминаване от установителен към осъдителен и обратното не води до промяна на спорното право, а единствено до интензитета на търсената защита, настоящият съдебен състав намира, че са неоснователни възраженията на касатора за недопустимост на производството поради предявяване на иска по чл.694 ТЗ след изтичане на преклузивния срок и при прекратено производство по несъстоятелност. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Настоящият състав на ВКС намира, че формулираните процесуалноправни въпроси /от първи до десети/ се отнасят изцяло до допустимостта на съдебното решение, като съдържат защитните доводи на касатора за недопустимо изменение на иска, респ. недопустимо производство. По наведените твърдения за недопустимост на решението касационният съд е изложил подробни мотиви по-горе, като приема, че няма основание за допускане на решението до касационен контрол. Поставеният от касатора материалноправен въпрос относно признанието на задължение от страна на длъжника и по-специално: дали като такова може да се приеме частичното плащане на дълга, не е разрешен от въззивния съд, тъй като такова твърдение не е въведено от ищеца и не е част от спора. С оглед изложеното, настоящият съдебен състав намира, че този въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. Поставените от касатора материалноправни въпроси относно признанието на задължение от страна на длъжника и по-специално: дали като такова може да се приеме счетоводното завеждане на дълга, включване в справки-декларации по ЗДДС и ползването на данъчен кредит, частичното плащане на дълга, както и относно доказателствената сила на вписванията в счетоводните/ търговските книги и издадените въз основа на тях частни свидетелстващи документи, не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд за отхвърляне като неоснователно на възражението за изтекла погасителна давност, респ. за уважаване на исковите претенции. Въззивният съд излага доводи, че признанието на вземането, като факт, прекъсващ давността по чл.116, б.“а“ ЗЗД, може да е извършено в писмена или устна форма, или да бъде демонстрирано с конклудентни действия, вкл. може да не е адресирано до кредитора, а да е адресирано до държавен орган- вписване на дълга в справките декларации на търговеца по ЗДДС, подадени до ТД на НАП и ползването на данъчен кредит по тях, но решаващият извод, че в конкретния случай давността е прекъсната, не е обоснован само с факта на осчетоводяване на фактурите за процесните доставки и ползването на данъчен кредит. Съдът е констатирал, че е налице писмено волеизявление, обективирано в писмо изх. №99/07.10.2015г., с което ответникът е потвърдил, че задълженията на „Газтрейд Сливен“ ЕООД към 30.09.2015г. по фактури от 04.10.201 г. – 31.12.2013г. са в размер на 5 043 056.11 лева, а за неустойка в размер на 1 241 320.26 лева. С оглед изложеното, настоящият съдебен състав намира, че тези въпроси не обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело, поради което не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. Правните въпроси относно признанието на задължение от страна на длъжника и по-специално как следва да е индивидуализирано вземането, за да се приеме, че има признание, са решени от въззивния съд и са обусловили крайните му изводи за неоснователност на правопогасяващото възражение за давност, поради което отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. По отношение на тях обаче не е налице допълнителната предпоставка за достъп до касация по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, вкл. цитираните от касатора решения по чл.290 ГПК, че давността се прекъсва поради признание на дълга, когато длъжникът направи недвусмислено волеизявление, че конкретното му задължение към кредитора съществува към момента, в който прави изявлението. Извод, че е налице признание на вземането от длъжника, следва да се обосновава с оглед съдържанието на отправеното волеизявление и поведението на длъжника за всеки конкретен случай. Въззивният съд не е постановил решението си по този въпрос в противоречие със съдебната практика. Решаващият съдебен състав е съобразил, че с писмено волеизявление, обективирано в писмо изх. №99/07.10.2015г., подписано от изпълнителния директор на ответното дружество и адресирано до ищеца, ответникът е потвърдил разчети между дружествата, като изрично е признал, че задълженията на „Газтрейд Сливен“ ЕООД към 30.09.2015г. по фактури от 04.10.201 г. – 31.12.2013г. са в размер на 5 043 056.11 лева, а за неустойка в размер на 1 241 320.26 лева. Това писмо е изпратено в отговор на писмо от 28.09.2015г. от кредитора „Булгаргаз“ АД, с което се иска потвърждаване, че към 28.09.2015г. задълженията на „Газтрейд Сливен“ ЕООД в качеството му на купувач на природен газ по процесните договори /с посочени номера и дати/ е в размер на 5 043 056.11 лева, а за неустойка в размер на 1 241 320.26 лева. Въззивният съд е възприел изцяло мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл.272 ГПК, а след съвкупна преценка на доказателствата е изложил и подробни доводи, че това волеизявление на ответника представлява признание за дължимите към ищеца суми за доставен природен газ по процесните договори и в конкретно посочените размери. В пълно съответствие със съдебната практика решаващият съдебен състав е стигнал до извода, че погасителната давност е прекъсната на основание чл.116, б.“а“ ЗЗД поради признание на дълга от страна на длъжника, като вземането на кредитора е конкретизирано по основание, размер и период. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Не е налице и хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. С оглед изхода на спора касаторът следва да плати на ответника разноските по делото в размер на 72 049.24 лева адв.възнаграждение с ДДС. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд