Определение № 1943 от 24.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 990/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Н. Н. против решение № 445/10.12.2024г. по гр.д.№ 171/2024г. на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 210/07.12.2023 г. по гр.д.№ 565/2022 г. на Районен съд - Сливница, в частта му с която са уважени предявените от „Банка ДСК„ ЕАД искове, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, като са установени вземания на банката от касатора, както следва: 1/ 2 426,45 лева - възнаградителна лихва по договор за кредит за текущо потребление от 19.05.2014г., за периода 20.11.2017г. – 15.10.2020г.; 2/ 671,13 лева – наказателна лихва върху присъдената главница / в частта относно главницата въззивното решение не е предмет на касационно обжалване /, за периода 22.10.2017г. – 15.10.2020г. / изключая периода 13.03.2020г. - 13.07.2020г./; 3/ 12,73 лева – мораторна лихва върху главницата, за периода 16.10.2020г. - 20.10.2020г. и 4/ законна лихва върху главницата от датата на подаване заявлението по реда на чл.417 ГПК - 22.10.2020г. до окончателното й изплащане. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон. Въззивният съд не е обсъдил доводите на ответника – касатор, за недействителност на договора за кредит за текущо потребление, на основание чл. 22 ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Неправилно съдът приел, че няма неяснота във формирането на годишния процент на разходите / ГПР /, въпреки че в договора са записани 14,21 %, но установим е единствено процента на годишната възнаградителна лихва от 12,45 %. Липсва яснота как се формира разликата от 1, 76 % и изобщо кои са компонентите на ГПР. Сочи се, че неправилно въззивният съд е отказал да допусне поисканата с въззивната жалба на ответника съдебно-счетоводна експертиза, която би изяснила въпроса. Неправилно съдът не е отчел договарянето на „скрита лихва „ – такса от 1,25 лева помесечно, която страната твърди, че не е включена в ГПР, а същевременно, че като лишена от основание, съответно недължима, включването й в ГПР обосновава самостоятелно основание за недействителност на договора за кредит. Неясно е, според касатора, съждението на съда коя от трите такси, включени в чл. 9 от приложимите към договора Общи условия, се включва в посочения ГПР и обосновава ли неговия размер. Неправилното посочване на ГПР, според страната, е приравнимо на непосочен ГПР. Посочването на ГПР, който не отразява всички заложени разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на задължението си по същия начин, както и ако изобщо не би бил посочен ГПР / така решения на СЕС по дело С-448/2017 г. и дело С-714/22 /. Без ССЕ, според жалбоподателя, съдът не би могъл да обоснове констатацията си в мотивите, че ГПР в посочения размер от 14,21 % включва лихвите и трита вида такси, съгласно чл. 9.1 от приложимите Общи условия, т.е. че тези компоненти формират размера от 14,21 %. Останала без коментар от въззивния съд е и липсата на ясна методика за изменение процента на дължимата възнаградителна лихва, посочена в чл. 8 единствено с максималната си възможна стойност от 14,95 %, без яснота „относно периодите, условията и процедурите за промяната й„. Касаторът се позовава и на отказ въззивният съд да обсъди доводите му за неоснователност на претенцията за законна лихва върху главницата, доколкото размера й - незначително по-нисък, а за част от периода и надвишаващ процента на възнаградителната лихва, която кредиторът би получил, ако не би бил санкциониран за недействителност на договора за потребителски кредит, с приложение последиците по чл. 23 ЗПК. Присъждането на законната лихва се явява в противоречие с приетото в решение на СЕС по дело С-565/2012 г. и решение по т.д.№ 630/2023 г. на І т.о. на ВКС, тъй като препятства възпиращия ефект на разпоредбата на чл. 23 ЗПК, транспонираща чл. 23 от Директива 2008/48/ЕО. Ответната страна - „Банка ДСК“ЕАД - оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради неудовлетвореност както на общия, така и на допълнителния селективни критерии. Формулираните въпроси, според страната, са чужди на решаващите мотиви на въззивното решение, а и произнасянето на съда не е в разрив с практиката на ВКС и ВС. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване - единствено в частта, касаеща възнаградителната лихва - съдебен акт. Доколкото решението на първоинстанционния съд, в частта по установената в полза на ищеца главница, не е обжалвано от ответника и е влязло в сила, всяка от обективно съединените със същата претенции подлежи на самостоятелна преценка за касационна обжалваемост, с оглед размера. Единствено този на претенцията за възнаградителна лихва надвърля минималния законодателен праг за касационна обжалваемост по чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. първо ГПК – 5 000 лева. В останалата й част касационната жалба следва да се остави без разглеждане. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на касационните доводи за неправилност на въззивното решение и съобразно допустимия предмет на касационно обжалване, настоящият състав съобрази следното: Ищецът „Банка ДСК„ ЕАД е предявил, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, искове за установяване вземания към ответника П. Н., на основание договор за кредит за текущо потребление, сключен на 19.05.2014г., за които вземания се е снабдил със заповед за незабавно изпълнение, по реда на чл. 417 ГПК, съответно: 1/ 9769,73 лева – главница, ведно със законна лихва върху същата, считано от 22.10.2020г.; 2/ 7619,96 лева – договорна лихва, за периода 20.07.2014 г. – 15.10.2020г.; 3/ 926,28 лева – наказателна лихва, за периода 20.08.2014 г. – 15.10.2020г.; 4/ 13,57 лева – законна лихва върху главницата за периода 16.10.2020 г. – 20.20.2020г.; 5/ 10 лева – заемни такси и 6/ 120 лева – такси за предявена предсрочна изискуемост. Ответникът се е защитавал с възражение за недействителност на договора за кредит, на основание чл. 22 вр. с чл.11, ал. 1, т.10 ЗПК – поради неяснота относно формирането на ГПР, посочен в стойност – 14,21 %, но не и с компонентите от които се формира и доколкото не се явява съизмерим с размера на възнаградителната лихва от 12,45 %, както и на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не е установима методиката за изменение процента на възнаградителната лихва до максимално заложения праг от 14,95 %. Недействителност на договора се обосновава и с договарянето на „скрита лихва„, под формата на месечна такса от 1,25 лева, за събирането на която няма основание. Противопоставено е и възражение за погасителна давност за част от вземанията, с уважаването на което е обосновано частично отхвърляне на исковете и произнасянето по което не е предмет на касационно обжалване. Ответникът отрича възможността за присъждане на главницата в настоящото производство, на основание чл. 23 ЗПК, при констатирана недействителност на договора за кредит, тъй като дължимостта й би следвало да се претендира на извъндоговорно, а не на договорно основание, на каквото е заведен главният иск. Първоинстанционният съд е приел, че ищецът не установява предпоставките за изменение на възнаградителната лихва, с изоставяне на преференциалния размер от 12,45 %, съгласно условията по програма „Промоционални условия по стандартен КТП„, като е неясно, вкл. въз основа заключението на ССЕ, с приложението на какви лихвени проценти кредиторът е начислил такава. Съдът е преизчислил дължимата възнаградителна лихва с приложение на договорения изначално преференциален процент - 12,45 % и предвид така установения различен размер, а частично и поради изтекла погасителна давност, е уважил иска за същата до размера на 2 426,45 лева. Липсва произнасяне по възражението за недействителност на договора, на основание чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.10 от ЗПК. Съдът е посочил, че доколкото не се установяват предпоставки за приложение на различен от 12, 45 % лихвен процент, въпросът за недействителността на клаузата на чл. 8 е по начало ирелевантен за спора. Независимо от това е изложил съображения за яснота на клаузата, предвиждаща увеличение на лихвения процент при неизпълнение на преференциалните условия, доколкото е достатъчно ясна относно съдържанието на последните, а предвиденото при неизпълнението им увеличение е в договорен твърд процент – 1 %. Приел е, че при това положение изцяло от изправността на длъжника зависи до кой момент ще се ползва от договорената преференциална лихва. Отхвърлил е претенциите за присъждане на сума от 120 лева – месечни такси от 1,25 лева и за сума от 10 лева – заемни такси, като вземания, лишени от основание. Ответникът е обжалвал първоинстанционното решение в частите, които са предмет на касационното му обжалване – за частично уважаване на акцеорните искове, без този за главницата по кредита, а ищецът – в отхвърлителната му част. Въззивните жалби са оставени без уважение. Въззивникът - ответник, без да атакува първоинстанционното решение в частта по уважения изцяло иск за главницата, навежда доводи за неправилност на същото, идентични с касационните доводи за неправилност на въззивното решение. Оспорвайки действителността на договора, с оглед неяснота на формирането на ГПР, въззивникът / макар несъответно, едва в раздела „ доказателствени искания „ на въззивната си жалба / се позовава на допуснато от първоинстанционния съд нарушение относно доклада, поради неуказана доказателствена тежест за установяване действителността на договора, носена от ищеца. Само в евентуалност – ако въззивният съд би приел, че тежестта за доказване недействителността на договора е за ответника - страната е поискала допускане на съдебно-счетоводна експертиза, чиято задача – обобщено и прецизирано в относимата й част – е да установи дали месечната такса от 1,25 лева, респ. и другите дължими такси, в процентно съотношение оправдават разликата от 1,76 % / между размера на възнаградителната лихва 12,45 % и размера на ГПР от 14,21 % /. Въззивният съд, с определение № 372/17.05.2024 г. е приел, че не е установимо нарушение на първоинстанционния съд, свързано с доклада и конкретно - по разпределението на доказателствената тежест в процеса, поради което не следва да се уважи и предявеното в евентуалност от този извод доказателствено искане на ответника. Въззивният съд е отрекъл недействителност на договора за кредит за текущо потребление, като е обосновал яснота на компонентите на ГПР съобразно чл. 9.1 от приложимите Общи условия – лихви и три вида такси. Според чл. 9.3 от ОУ и погасителния план, дължимата по кредита сума включва главницата по кредита и разходите по чл. 9.1 от Общите условия. Посочил е, че законът не изисква ясно разписана методика за формиране на ГПР, а формулата за изчислението му е и нормативно определена / чл. 19, ал. 2 ЗПК /. Достатъчно е да е налице яснота относно формиращите го компоненти / съгласно чл. 9.1 от ОУ /, конкретния размер на ГПР / чл. 9 ЗПК / и да не надвишава размера по чл.19, ал. 4 ЗПК. Споделено е съждението на първоинстанционния съд, че е налице яснота относно условията, чието неизпълнение предпоставя промяна на договорената преференциална лихва, както и яснота относно увеличението й, при тяхното неспазване от кредитополучателя – договорено твърдо - с 1 %. Следователно, отречени са нарушения на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, обосноваващи недействителност на договора за кредит, съгласно чл. 22 ЗПК. Изложени са мотиви и за преценката на всички останали, изискуеми реквизити и задължително съдържание на договора за кредит, съгласно чл. 11 ЗПК, вкл. от значение за неговата действителност, независимо от непосочването им от ответника изрично. Доколкото не е установил недействителност на договора, съдът е отрекъл приложението на чл. 23 ЗПК, а оттук и основателност на възражението на ответника, за неоснователност на претенцията за законна лихва, предвид размера й, конкуриращ размера на възнаградителната, с което по същество не би бил реализиран санкционния ефект на нормата на чл. 23 ЗПК. Споделил е изводите на първоинстанционния съд относно настъпилата за част от вземанията погасителна давност. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК касаторът формулира следните въпроси: 1/ Какви са правомощията на въззивния съд при допуснати пропуски в доклада по делото на първата инстанция относно доказването на правно-релевантни факти, спорни и във въззивното производство, за установяването на които са необходими специални знания, и длъжен ли е въззивният съд, в тези случаи на непълен доклад, да допусне заявените с въззивната жалба доказателствени искания, на основание чл. 266, ал. 3 ГПК или същите са преклудирани ?; 2/ Следва ли съдът, за да констатира нищожността на правна сделка, когато тя изхожда от съдържанието на договора, да назначи експертиза по чл. 195, ал. 1 ГПК, когато, за да се констатира нищожността, са нужни специални математически знания ? - допълнителният критерий по двата въпроса се сочи в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с общо позоваване на противоречие с приетото в решения по гр.д.№ 3578/2020г. на ІІІ г.о. и гр.д.№ 362/2021г. на ІV г.о. на ВКС; 3/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото? – допълнителният селективен критерий се обосновава в идентична хипотеза, с решения по гр.д.№ 5961/2015г. на ІІІ г.о. и гр.д.№ 761/2010г. на ІV г.о. на ВКС. Първият въпрос не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като не кореспондира със съдържанието на процесуалните действия на съда и страната, нито с решаващ мотив на въззивното решение. Отнасяйки се до процесуално нарушение относно разпределението на доказателствената тежест в процеса, въпросът би бил относим, ако въззивното решение бе постановено на основание недоказаност на факти, доказателствената тежест за които съдът е приел, че носи ответника и ако същата не му е указана, поради което делото е останало неизяснено от фактическа страна, по причина допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила, за което изясняване с въззивната жалба се претендира събиране на доказателства, при условията на чл. 266, ал.3 ГПК. Никоя от тези предпоставки не е налице. Самият касатор твърди и се е позовал във въззивната си жалба на доказателствена тежест за ищеца, относно установяване действителността на договора за кредит за текущо потребление, отправяйки доказателствено искане в евентуалност – ако би бил споделен извод за носена от него доказателствена тежест за недействителност на договора. Досежно така заявения факт въззивният съд е приел, че не е налице процесуално нарушение на първоинстанционния съд, предпоставящо произнасяне по евентуалното доказателствено искане. Впрочем, последното цели установяване, че в процентно отношение съобразените от въззивния съд възнаградителна лихва и три вида такси формират посочения размер от 14,21 %. Въззивният съд е приел, че доколкото са установими компонентите, формиращи ГПР, съгласно чл. 9.1 от ОУ, съответно залегнали в погасителния план, с който ответникът е бил запознат, потвърждаването им в процентно отношение 14,21 % не компрометира информирания избор на кредитополучателя за сключване на договора. Формулираният първи въпрос, както и вторият, нямат отношение към този решаващ мотив. Досежно втория въпрос, въззивният съд не се е мотивирал с недоказаност на факт, за който са преценими специални математически знания, каквито той не притежава. Както се посочи по-горе, обосновал се е с неотносимост на конкретното процентно изражение на компонентите на ГПР, при известност на самите компоненти и ненадвишен формално размер съгласно чл. 19, ал. 2 ЗПК. Правилността на този извод би била предмет на друга фаза на касационното производство – по чл. 290 ГПК, след преодоляване на фазата по селекция на касационната жалба, на основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Доколкото в обстоятелствената част на изложението въпросите се отнасят и до действителността на договора, с оглед използвания шрифт, на основание чл. 22 вр. с чл. 10, ал. 1 ЗПК, следва да се отбележи, че договорът за кредит е сключен преди влизане в сила на изменението на разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК / обн. ДВ бр. 35 от 2014 г., но в сила от 23.07.2014 г. /,въвеждаща изискването за шрифт не по - малък от 12, като не е предвидено обратно действие на изменението. От обстоятелствената част на изложението е видно, че третият въпрос е формулиран в относимост към възражението на ответника за недействителност на договора, поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, досежно формиране на приложимия за възнаградителната лихва процент. Въпросът предполага липса на произнасяне по възражението с този предмет, но въззивният съд се е мотивирал изрично за яснота на разпоредбата, относно изменението на възнаградителната лихва, при нарушение на условията за приложението на преференциалната такава от 12,45 %. Следователно, въпросът отново не кореспондира с решаващите мотиви на въззивния акт, които предполагат формулирането на въпрос по правилността на тази му преценка, а не относно нарушение на съдопроизводствените правила на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК. Обозначената от страната „скрита лихва„ съдилищата не са присъдили в тежест на ответника и вземането от същата не е предмет на касационната жалба на П. Н.. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение