Определение № 126 от 01.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 845/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ДЗИ–ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД, гр. София срещу решение № 410 от 17. 02. 2020 г. по гр. д. № 2301/2019 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 8 състав в частта, с която след частична отмяна на решение № 2405 от 3. 04. 2019 г. по гр. д. № 16225/2017 г. на Софийски градски съд, ГО, I – 1 състав „ДЗИ–ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД е осъдено да заплати на В. Ж. В., по иска с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) вр. чл. 45 ЗЗД и § 22 КЗ, допълнително сумата от 60 000 лв., представляваща застрахователно обезщетение по договор за задължителна застраховка “Гражданска отговорност“ на автомобилистите за причинени неимуществени вреди (болки и страдания) от допълнително влошаване (ексцес) на здравословното състояние на пострадалия В. Ж. В., изразяващо се в получена „мозъчна атрофия“, ведно със законната лихва от момента на установяване на ексцеса – 12. 07. 2017 г. до окончателното му заплащане. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Оспорва се извода на въззивния съд, че в случая е налице влошаване на здравословното състояние на ищеца. Излагат се съображения, че симптоматиката, касаеща мозъчната атрофия, и всички произтичащи от нея последици, включително неблагоприятната прогноза са взети предвид при първоначално присъденото обезщетение, макар и ищецът да не е бил формално диагностициран с код на заболяването съгласно Международната класификация на болестите. Касационният жалбоподател твърди, че погрешният извод на въззивния съд за нова вреда и право на пострадалото лице да получи обезщетение за вредите от мозъчната атрофия, е резултат от необсъждането на всички събрани по делото доказателства, от липсата на съпоставка между предмета на настоящия спор и предмета на предходното дело на страните и от неправилна интерпретация на отговорите на вещите лица, изготвили комплексната съдебномедицинска експертиза. Допускането на касационно обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Ответникът по касационната жалба В. Ж. е подал отговор на касационната жалба, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови решението в обжалваната част, въззивният съд е приел, че с влязлото в сила на 18. 07. 2017 г. решение № 3338 от 16. 05. 2017 г. по гр. д. № 5261/2016 г. на СГС на ищеца е присъдено заместващо обезщетение в размер на 400 000 лв. за неимуществени вреди във връзка с телесни увреждания, причинени на пострадалия при управление на МПС от А. Р., чиято деликтна отговорност е обезпечавана към момента на настъпване на уврежданията от ответното застрахователно дружество. След подробно обсъждане на съобразените във влязлото в сила решение по гр. д. № 5261/2016 г. на СГС причинени тежки физически увреждания на ищеца и последиците от тях, както и заключението на съдебномедицинската експертиза, прието от първоинстанционния съд, и обясненията на вещите лица, дадени при приемане на заключението, въззивният съд е приел, че по делото е установено наличието на влошаване на обективното състояние на пострадалото лице, вследствие на получената атрофия на мозъка, изразяващо се в допълнително и съществено задълбочаване на съществуващите тежък когнитивен дефицит и психоорганичен синдром, както и на тежкия спастицитет, което не е било установено в производството по гр. д. № 5261/2016 г., като тези проявни форми на заболяването и неговите неблагоприятни последици са качествено по-тежки за здравето на ищеца и категорично необратими. За да формира този извод, решаващият състав е съобразил експертното заключение, според което с оглед данните от образното изследване на главния мозък на 17. 07. 2017 г. и на основание обективната находка от клиничното изследване, при ищеца се е развила мозъчна атрофия, несъответна на възрастовата група, като последствие от тежката мозъчна травма, претърпяна през м. 02. 2016 г. Изтъкнал е, че съобразно обясненията на вещите лица към момента на изготвяне на заключението по гр. д. № 5261/2016 г. на СГС мозъчната атрофия не е била установена или описана в проведените образни изследвания на главния мозък, като понастоящем при ищеца се констатира ново засягане на умствената дейност или т. нар. когниция – памет, внимание и концентрация, на психо-органичния синдром и на двигателната дейност. Във въззивното решение е намерило отражение и изясняването от страна на експертите, че в заключението по предходния спор мозъчната атрофия не е описана, тъй като в проведените към този момент изследвания не са били налице данни за такава, съответно липсва констатация за наличието на това заболяване с отделен код по Международната класификация на болестите. Въззивният съд е отчел, че получената от въззивника атрофия на кората на главния мозък представлява последица от настъпилата вследствие на ПТП тежка черепно-мозъчна травма, която не може да възникне, съответно да бъде установена с необходимото за тази цел компютърно томографско изследване през първите месеци или дори през първата година след настъпване на травмата, а заключението на съдебномедицинската експертиза по гр. д. № 5261/2016 г. е изготвено по-малко от година след ПТП. Посочил е, че поради обективни причини съдът не е могъл да съобрази наличието на мозъчна атрофия и произтичащите от нея последици, тъй като това ново заболяване се е развило след изготвяне на съдебномедицинската експертиза по посоченото дело. В обжалваното решение не е споделено и становището на първоинстанционния съд за подобряване на здравословното състояние на ищеца, тъй като към момента пострадалият може да извършва повече движения от тези, установено към момента на приключване на съдебното дирене по предходното исково производство, предвид заключението на приетата медицинска експертиза, че за да извършва дори ограничени движения, ищецът следва да бъде подлаган периодично на оперативни процедури, които да облекчат повишения мускулен тонус и контракции. Апелативният съд е подчертал, че тези хирургични интервенции /ортопедични операции за корекция на спастично свитите мускули/ могат да доведат единствено до временно подобрение на двигателните способности на ищеца, тъй като вследствие получената мозъчна атрофия спастичният синдром ще прогресира до края на живота му. Въз основа на установеното допълнително влошаване в обективното състояние на пострадалия (ексцес), изразяващо се в значително задълбочаване на тежък когнитивен дефицит, психоорганичен синдром и спастицитет, въззивният съд е формирал извод за осъществяване на материалноправните предпоставки за възникване на претендираното от ищеца право на обезщетение за претърпените неимуществени вреди. За да определи справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД заместващо обезщетение за неимуществените вреди на ищеца от влошаването на здравословното му състояние в размер на 60 000 лв., въззивният съд е съобразил следните обстоятелства: претърпените от ищеца болки и страдания вследствие ексцеса, които допълнително са влошили тежкото и мъчителното му състояние; тежкото нарушение на краткосрочната му памет, влошаване на когнитивния дефицит, психоорганичния синдром и спастицитет вследствие мозъчната атрофия; неблагоприятната прогноза за развитието на заболяването и възможните усложнения, както и липсата на възможност за възстановяване на пострадалия до края на живота му; младата възраст на ищеца и обществено-икономическите условия в страната към момента на настъпване на процесното застрахователно събитие. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Касационният жалбоподател поставя в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следните значими за изхода на делото правни въпроси: „1. За да се приеме, че е настъпила неимуществена вреда, свързана с увреждане на здравето на пострадало лице, достатъчно ли е клиничните изяви и симптоматиката на дадено заболяване да са налице или е необходимо това заболяване да бъде документално оформено и диагностицирано с код на заболяване, съгласно Международната класификация на болестите?; 2. Дали при разглеждане на последваща претенция за неимуществени вреди от ексцес, критерият на съда за установяване на наличието на влошено състояние ще бъде моментът на фактическото проявление на симптоматиката на дадено заболяване или документалното оформяне на това заболяване с код на заболяване, съгласно Международната класификация на болестите?“. Касаторът поддържа, че е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като формулираните въпроси са решени в противоречие с практиката на ВС и ВКС – т. 10 от ППВС № 4/1975 г., решение № 161 от 17. 01. 2013 г. на ВКС по т. д. № 1040/2011 г., І т. о. и решение № 553 от 27. 06. 2013 г. на ВКС по гр. д. № 196/2012 г., ІV г. о. Поставя въпросите и по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като твърди, че същите са от значение както за точното прилагане на закона, така и за развитието на правото. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Въпросите в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касационния жалбоподател не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са съобразени с мотивите на обжалваното въззивно решение. Решаващите изводи на въззивния съд за влошаване на обективното състояние на пострадалия, което се намира в причинна връзка с увреждането при ПТП и което не е било предвидено и съобразено от съда при присъждане на първоначалното обезщетение, са формирани въз основа на установеното при ищеца /с образното изследване на главния мозък, проведено от вещите лица по повод възложената задача на съдебномедицинската експертиза по настоящия спор/ развитие на „мозъчна атрофия“, несъответстваща на възрастовата група, заболяване с код по Международната класификация на болестите, като последствие от тежката мозъчна травма, претърпяна през м. 02. 2016 г., и за допълнително и съществено задълбочаване на съществуващите при пострадалия тежък когнитивен дефицит и психоорганичен синдром, както и на тежък спастицитет, налагащ операции за корекция на свитите мускули, неустановени в производството по гр. д. № 5261/2016 г. на СГС. При формулировката на въпросите касаторът, ответник изхожда от невъзприетата от съда теза за „клиничните изяви“ на това заболяване и фактическото проявление на симптоматиката му към момента на присъждане на първоначалното обезщетение на ищеца, съответно преди диагностицирането на ищеца със заболяването. В обжалваното решение обаче е установена липса на обективна проява на заболяването „мозъчна атрофия“ към визирания момент и изява на качествено по-тежки за здравето на ищеца и необратими последици от това заболяване с оглед фактическия и доказателствен материал по настоящото дело. Въззивният съд не е отрекъл съвпадането на симптоматичните прояви на „мозъчната атрофия“ и на първоначалните увреждания на ищеца (политравма, мозъчна контузия, субарахноиден кръвоизлив, дифузна аксонална увреда и др.), но е формирал заключение за обективна невъзможност на съда в предходното производство да предвиди и съобрази наличието на „мозъчна атрофия“ и нейните последици за ищеца с оглед развитието на заболяването след изготвяне на експертизата по гр. д. № 5261/2016 г. при позоваване на изясненото от вещите лица, че се касае до късна последица на тежката черепно-мозъчна травма, която не може да възникне, съответно да бъде установена с компютърно томографско изследване през първите месеци или дори година от мозъчната травма. Ето защо не би могло да се приеме, че въззивният съд, с оглед признаването на ексцеса, е придал правно значение на момента на дигностицирането на лицето със заболяването, в което се изразява влошаването на здравословното състояние, а не на момента на фактическото проявление на симптоматиката на това заболяване. Тъй като не е налице общата предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК, не се налага извършването на преценка за наличието на твърдяните допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По изложените съображения касационното обжалване на въззивното решение в обжалваната част не се допуска. Касаторът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ответника по касация адвокат Л. Г. сумата от 1747 лв. адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно представителство пред ВКС, определено от съда на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА и чл. 9, ал. 3 вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение