Определение № 105 от 14.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 18/2016 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.3 т.1 ГПК Образувано е по частна жалба на Е. И. В. ,чрез адв. И.М. от САК срещу въззивно определение № 2373 от 25.08.2015г по ч.гр.дело № 1360/2015г на Софийски апелативен съд ,с което е потвърдено определение №5682/11.03.2015г, по същество разпореждане за връщане на искова молба по гр.д № 5267/2014г на СГС, поради неизпълнение на указания за изправяне на нередовности. В изложение се сочат всички основания по чл. 280, ал.1 от ГПК, по въпросите: какви са критериите относно тълкуването и прилагането на предпоставките за редовността и допустимостта на исковата молба ,кои са средствата за отстраняването на наличието им.Следва ли първоинстанционният и въззивния съд да изложат ясни фактически и правни мотиви ,въз основа на които решават ,че страната не е изпълнила указанията за редовността на въззивната жалба ,когато такива липсват. Какво е процесуалното средство за поправяне на безсъмнената грешна на въззивния съд – липса на мотиви. Формулирани са допълнителни процесуалноправни въпроси с довод за противоречие със задължителна практика, основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК: за последиците за ищеца при неизпълнение на неправилни неправилни, неясни и липсващи указания на съда ,за остраняване нередовност на искова молба. Правилната практика е обективирана в опр. № 29/1999г по гр.д № 34/1999г ІІ г.о и реш. № 802/1996г по гр.д № 165/1995г V г.о на ВКС. Когато предявеният иск не отговаря на всички процесуални предпоставки за допустимост, следва ли въззивната инстнация да остави без движение исковата молба – извън хипотезата, когато исковата молба е насочена срещу ненадлежен ответник .Противоречието е с т.5 от ТР №1/09.12.2013г ОСГТК .Поставен е въпрос правилно ли е въззивният съд да се самосезира с въпроси ,незасегнати с въззивната жалба. В случая САС служебно, въпреки липсата на довод в частната жалба приема ,че постановено определение за удължаване на срока е порочно. Невярно се цитира ,че молба за удължаване на срока по чл. 63 ал.1 ГПК е постъпила извън него. Частната жалба е постъпила в срок и е процесуално допустима. Същата не следва да бъде допусната до касационно разглеждане ,тъй като не отговаря на критерия на чл. 280 ал. 1 от ГПК да е поставен правен въпрос ,свързан с решаващите съображения на съда ,в решаваща за изхода на делото насока Както допустимостта, така и нередовностите на исковата молба се преценяват от съда служебно,включително от въззивния съд при обжалване, като в случая по допустимостта на иска съдилищата не са се произнасяли. Съдът на първа инстанция е констатирал нередовности на исковата молба по смисъла на чл.127 ал.1 т.4, 5, чл. 127 ал.2 ГПК и чл. 128 т.2 ГПК, като не е имало основания за предхождащо тази проверка позоваване на недопустимост на иска съгласно чл. 130 ГПК. Съображения за недопустимост на предявения иск не се изтъкват и в изложението и не се обосновава противоречие с т.5 от ТР №1/09.12.2013г ОСГТК. Не е изтъквана и нередовност на въззивната жалба, в случая частна жалба. По въпроса за съдържанието на указанията, които ищецът следва да получи по реда на чл.129 ал.2 ГПК във връзка с отстраняване на нередовност, за да се приожи законосъобразно санкцията по чл.129 ал.3 ГПК при неизпълнение, е налице установена практика на ВКС и същата действително е в поддържания от защитата смисъл - указанията следва да са конкретни, ясни и правилни .Само че не бланкетното съдържание на част от указанията(да се изложат обстоятелства ида се формулира петитум) в конкретния случай на постъпила явно нередовна искова молба и това ,че същите в една част са твърде общи, но не и неправилни,е обусловило потвърждаването на приложената санкция по чл.129 ал.3 ГПК от въззивната инстнация. Без значние е и това как първоинстанционният акт за връщане на исковата молба е бил мотивиран ,след като въззивният съд е изложил собствени мотиви по приложението на закона по въпрос,подлежащ на служебна проверка - невъзможността да бъде зачетено продължаване на срок ,когато молбата по чл. 63 ал.1 ГПК е постъпила след като същият е вече изтекъл. В случая молбата за удължаване на срока за изпълнение на указанията е постъпила след като е бил изтекъл срокът, даден с надлежно поставеното по реда на чл. 129 ал. 2 ГПК обявление до ищцата,от една седмица. Касае се за императивно условие, за което съдът следи служебно и при обжалване ,а не се «самосезира»,както счита защитата. Позоваването на императивната нормата при горната констатация е рещаващото съображение, мотивът на съда. Ето защо в този случай не може да се обосновава касационно обжалване с довод за липса на мотиви, като се поставя въпрос какво е процесуалното средство за да се поправи липсата на мотиви. За решаващата преценка на въззивния съд по делото се явява без значение това, че молбата за удължаване на срока е била уважена от първоинстанционния съд, но и в дадения допълнителен срок ,започнал да тече от постановяване на разпореждането, а не от връчване на изпратеното съобщение, изпълнение на нито едно от дадените указанията не е последвало, включително указанието да се внесе 4% държавна такса, което е конкретно и ясно. По изложените съображения, ВКС ІІІ г.о.