Определение № 138 от 27.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 2391/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество Далл Богг: Живот и Здраве“ АД срещу решение № 192 от 19.07.2022г. по в.т.д. № 206/2022г. на Окръжен съд – Стара Загора. С въззивното решение е потвърдено решение № 99 от 16.03.2022г. по гр.д. № 3589/2021г. на Районен съд - Казанлък за осъждане на касатора да заплати на Н. А. Ч., на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, сумата от 20 000 лева обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на смъртта на Д. А. Д., неин брат, при пътнотранспортно произшествие от 16.12.2017г., със законната лихва върху сумата, считано от 11.05.2020г. до окончателното плащане.

Оплакванията на касатора са, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и необосновано – касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна.

Според касатора решението е постановено при превратно тълкуване на събрания доказателствен материал и при липса на всестранна и обективна оценка на доказателствата. Излагат се конкретни оплаквания относно начина, по който въззивният съд е ценил показанията на свидетелите по делото. Касаторът счита определеният размер на обезщетението за неимуществени вреди завишен и несъответстващ на понятието справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД. Обезщетението следва да бъде намалено и поради наличието на съпричиняване на вредоносните последици от ПТП от страна на брата на ищцата, който с поведението си също е станал причина за настъпване на вредоносните последици от произшествието, възражение за което застрахователното дружество е релевирало своевременно с отговора на исковата молба. Същевременно е присъдено обезщетение за неимуществени вреди за смърт на лице, спадащо към по-далечния кръг роднини, в противоречие с установения лимит в КЗ (5 000 лева). Неправилно съдът е определил като начален момент за дължимостта на лихва върху обезщетението 11.05.2020г., представляваща датата, на която застрахователят е бил уведомен за ПТП. Съгласно разпоредбата на чл. 497, ал. 1, т. 2 от КЗ (нов) застрахователят дължи лихва за забава в тримесечен срок от предявяване на претенцията, т.е. най-рано от 11.08.2020г.

Касаторът иска оспореното въззивно решение да бъде отменено и исковете на Н. А. Ч. по чл. 432, ал. 1 от КЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД да бъдат отхвърлени, евентуално присъденото обезщетение да бъде намалено - до размер от 5000 лева или като прекомерно завишено, както и с оглед наличието на принос от страна на загиналия, като бъде изменена и началната дата на лихвата за забава.

Според изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК конкретно формулираните от касатора въпроси са:

1. Следва ли при определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от смъртта на близък съдът да отчита като критерий за справедливост и конкретните икономически параметри от загубата на дадена личност като размера на неговите доходи приживе, финансовия му принос за семейството и домакинството, в което живее, социалното му положение и принос за обществото, респективно загубата на тези доходи и принос в резултат на смъртта му при ПТП?

2. Допустимо ли е при безспорно доказано по делото нарушаване на правилата за движението по пътищата, изразяващо се в нарушение на изискванията на чл. 20 от ЗДвП от страна на загиналия, съдът да не отчете онези вреди, които са в причинна връзка с неговото поведение?

3. От кой момент застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите отговаря за лихва за забава пред увредените лица при предявен иск срещу него, ако застрахователният договор е сключен преди 01.01.2016г., а ПТП, от което са произтекли вредите, е настъпило по време на действие на новия КЗ, в сила от 01.01.2016г., и съответно застрахователната претенция е предявена след 01.01.2016г. директно пред съда?

4. Обвързан ли е съдът от установените лимити на отговорност в КЗ до 5 000 лева на човек за по-широкия кръг роднини или има свобода да определя и по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди? От значение ли е за размера на обезщетението на лице от по-далечния кръг наличието на по-близки по степен роднини – син, съпруг и сестра, които също са предявили по съдебен ред своите претенции? Съществува ли противоречие между разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ (ДВ, бр. 101/2018г., в сила от 07.12.2018г.), във връзка с чл. 493а, ал. 4 от КЗ, и приложимото европейско законодателство и съдебна практика? Идентични ли са понятията лимит на отговорност и застрахователно обезщетение по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите?

Касаторът счита, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Относно поставения втори въпрос се сочи допълнително, че въззивното решение е в противоречие със съдебната практика, съгласно която при доказано съпричиняване на вредоносния резултат с участие на самия увреден, виновно действалото лице следва да отговаря само за онези вреди, които са в причинна връзка с неговото поведение, но не и за последиците от поведението на увредения. Страната се позовава на решение № 18 от 17.09.2018г. по гр.д. № 60304/2016г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 97 от 06.07.2009г. по т.д. № 745/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 43 от 15.04.2009г. по т.д. № 648/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., определение № 750 от 30.11.2010г. по т.д. № 442/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.

Касаторът намира въззивното решение и за очевидно неправилно. Присъдено е високо по размер застрахователно обезщетение при неотчитане на всички релевантни и обективни критерии за справедливост, не е зачетено безспорно установеното съпричиняване от страна на загиналия и е присъдена лихва за забава от датата на ПТП, което е основание за допускане на касационно обжалване с оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

От насрещната страна по жалбата Н. А. Ч. е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваните му части, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

За да постанови решението си съставът на Окръжен съд – Стара Загора е приел, че към 16.12.2017г. касаторът е бил застраховател по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите относно лек автомобил „Фолксваген Пасат“ с ДК [рег.номер на МПС], сключен във формата на застрахователна полица № BG/30/117002470949 от 12.09.2017г., валидна от 13.09.2017г. до 12.09.2018г. На същата дата на път ІІ-57, км 2 (Стара З.-Р.-Новоселец), по причина на водача на автомобила Н. Г. В., застраховано лице, нарушило виновно правилата за движение по пътищата (чл. 21, ал. 2, вр. ал. 1 от ЗДвП - превишена стойност на скоростта в км/ч, и чл. 42, ал. 1, т. 2, чл. 42, ал. 2, т. 2 и т. 3 и чл. 43, т. 4 от ЗДвП – нарушение на правила относно маневра изпреварване), е настъпило пътнотранспортно произшествие, при което Д. А. Д., водач на насрещно движещ се лек автомобил „Форд Транзит Конект“, е починал. Н. Г. В. е бил признат за виновен за извършено престъпление по чл. 343, ал.4, вр. ал. 3, пр. 2, б.“б“, пр. 1, вр. чл. 343, ал. 1, б.“б“, пр. 2, и б.“в“, вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК с присъда № 260004 от 24.09.2020г. по н.о.х.д. № 268/2020г. на Окръжен съд – Стара Загора, потвърдена с решение № 36 от 14.07.2021г. по в.н.о.х.д. № 263/2021г. на Апелативен съд – П., задължителна за гражданския съд (чл. 300 от ГПК).

Също съгласно въззивното решение ищцата Н. А. Ч. е сестра на починалия при пътния инцидент Д. А. Д., тогава на 46 години. Тя е извън кръга на лицата, имащи право на обезщетение съгласно Постановление № 4 от 25.05.1961г. и Постановление № 5 от 24.11.1969г. на Пленума на Върховния съд, но е материалноправно легитимирана да получи обезщетение за неимуществени вреди, тъй като е била създадена трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и от неговата смърт са търпени продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени (Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018г. по тълк. дело № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС). По-конкретно, според възприетото от въззивния съд, ищцата и покойният й брат са живели в едно домакинство, не са делели парите – всичко било едно; оказвали са си духовна и материална подкрепа. За справедливо е било определено обезщетение в размер на 20 000 лева, така както е възприел и първоинстанционният съд.

Въззивният съд е приел още, че на 08.05.2020г. ищцата е отправила до ответното дружество писмена застрахователна претенция за изплащане на обезщетение за неимуществени вреди, получена от ответника на 11.05.2020г. По претенцията е била образувана щета и с писмо изх. № 3134/11.08.2020г. ответното дружество е уведомила ищцата, че претенцията за обезщетение се отхвърля. По въпроса за началната дата, от която следва да се начислява обезщетението, съдебната практика е единна и непротиворечива, че това е датата, на която застрахователят е уведомен за пътнотранспортното произшествие. С оглед този извод на въззивния съд изцяло е било потвърдено първоинстанционното решение и в частта на присъдената лихва за забава.

За неоснователно е било прието възражението на касатора за съпричиняване на вредите от пострадалия поради нарушение на чл. 20, ал.2, чл. 21 и чл. 137а от ЗДвП – управление на лекия автомобил „Форд“ с несъобразена с конкретните пътни условия скорост, със скорост над разрешената норма за съответния пътен участък и без правилно поставен предпазен колан. В този смисъл също са били споделени изводите на първоинстанционния съд.

Исковете на Н. А. Ч. са били предявени на 01.12.2021г.

При тези установени обстоятелства първият поставен от касатора материалноправен въпрос е от значение за изхода на делото, съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – той е част от правния спор и е обусловил правните изводи на въззивния съд при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 от ЗЗД.

Въпросът обаче не може да бъде определен като такъв от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото - касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, така както от касатора е посочен допълнителният критерий за допускане на касационно обжалване. На въпроса е даден принципен отговор със задължителната практика на Върховния съд в постановление и този отговор се отнася включително за случай на търсено обезщетение за неимуществени вреди от брат/сестра. Съгласно Постановление № 4 от 23.12.1968г. на Пленума на ВС (т.11) при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, както и съдилищата трябва да посочват конкретно обстоятелствата и значението им за размера на неимуществените вреди. В този смисъл е и практиката на Върховния касационен съд - за необходимост от точно очертаване на всички релевантни за определяне на размера на обезщетението обстоятелства, които са различни за всеки конкретен случай, и тяхното оценяване. Така не могат да бъдат изключени и конкретните икономически параметри от загубата на Д. А. Д., социалното му положение и приноса за обществото.

Вторият поставен от касатора правен въпрос за това допустимо ли е при безспорно доказано по делото нарушаване на правилата за движението по пътищата, изразяващо се в нарушение на изискванията на чл. 20 от ЗДвП от страна на загиналия, съдът да не отчете онези вреди, които са в причинна връзка с неговото поведение, не може да бъде определен като такъв от значение за изхода на делото, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът не е обусловил правните изводи на въззивния съд. Това е, защото този съд не е определял нарушение на пострадалия на чл. 20 от ЗДвП (управление на лекия автомобил „Форд“ при несъобразяване на пътните условия) като такова в причинна връзка с настъпилия резултат.

Същото е по отношение на третия поставен въпрос, предпоставящ сключване на застрахователния договор от касатора – застраховател преди 01.01.2016г. и предявяване на иска за обезщетение директно пред съда. В случая договорът за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите относно лек автомобил „Фолксваген Пасат“, с ДК [рег.номер на МПС], е бил сключен на 12.09.2017г., т.е. след влизането в сила на КЗ от 2016г. и ищцата е отправила до застрахователя писмена застрахователна претенция за изплащане на обезщетение

Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело като израз на диспозитивното начало в гражданския процес и този въпрос не може да се извежда от съда. Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложението в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, а непосочването на такъв въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В този смисъл също е разрешението по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ.

Поради липсата на установен основният критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдът не се произнася дали във връзка с тези въпроси са налице допълнителните критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК (относно втория въпрос), съответно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (относно третия въпрос) за допускане на касационно обжалване.

Четвъртият поставен от касатора – застрахователно дружество въпрос (група въпроси), свързани с приложението на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ (ДВ, бр. 101/2018г., в сила от 07.12.2018г.), във връзка с чл. 493а, ал. 4 от КЗ, и съответствието на разпоредбата с правото на Европейския съюз, могат да се приемат като такива от значение за изхода на конкретното дело – включени са в предмета на спора и са обусловили правните изводи на въззивния съд.

Това е с оглед предвиденото от националния законодател действие на преходните и заключителните разпоредби на Закона за изменение и допълнение на КЗ (ДВ, бр. 101/07.12.2018г.) и датата на пътния инцидент (16.12.2017г.), съответно смъртта на Д. А. Д., във връзка с която, като увредена лице (сестра) Н. А. Ч. претендира обезщетение с предявени на 21.12.2021г. искове по чл. 432, ал. 1 от КЗ. Разпоредбата на § 77 от ЗИД на КЗ (ДВ, бр. 101/2018г.), с която е създаден чл. 493а от КЗ, и тези по § 95 и § 96 от ПЗР на ЗИД на КЗ (ДВ, бр. 101/2018г.) във връзка с чл. 493а от КЗ са били приети по предложение на народен представител (вх. № 854-04-174 от 01.11.2018г.), подкрепено от Комисията по бюджет и финансите, направено между двете гласувания в Народното събрание, основно по съображения, че след разширяване на кръга на лицата, посочени като имащи право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на близък съгласно Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018г. по тълк. дело № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, трябва да се запази финансовата стабилност на застрахователния сектор като цяло и да се осигури социално приемливо равнище на застрахователните премии по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Видно от съдържанието на приетите разпоредби на § 95 и § 96 от ПЗР на ЗИД на КЗ (ДВ, бр. 101/2018г.), както и конкретните дебати при второто четене на законопроекта в Народното събрание на 22.11.2018г., размерът на обезщетенията за увредените лица по чл. 493, ал. 4 от КЗ до влизането в сила на наредба за утвърждаване на методика относно тези обезщетения по чл. 493а, ал. 2 от КЗ е определен до 5 000 лева и този лимит е предвиден като приложим включително за събития, настъпили преди влизането в сила на ЗИД на КЗ (ДВ, бр. 101/2018г.) – 07.12.2018г., за които се прилага действащият КЗ, и във връзка с които събития обезщетения не са заплатени, а се претендират с предявени поне от 21.06.2018г. искове по чл. 432, ал. 1 от КЗ от лицата по чл. 493, ал. 4 от КЗ, така както е по настоящото дело. Същевременно с действащия КЗ е транспонирана Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламенти на Съвета от 16.09.2009г. относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка (кодифицирана версия), при което производството по делото налага прилагане на правото на Европейския съюз.

Въпреки че поставените от касатора въпроси са от значение за изхода на делото, не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение – въпросът да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Съгласно Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ (т.4), правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането или за да бъде тя осъвременена.

В случая такива обстоятелства не са налице.

Въззивният съд не е съобразил лимита по § 96, ал. 1, а в този смисъл е и практиката на националните съдилища – че § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ (ДВ, бр. 101/2018г., в сила от 07.12.2018г.) противоречи на правото на Европейския съюз като приложимо.

При тълкуване на това право Съдът на Европейския съюз се е произнесъл в смисъл, че застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторно превозно средство трябва да покрива обезщетението за неимуществените вреди, претендирани от близките на лица, загинали при ПТП, доколкото това обезщетение се дължи по силата на гражданската отговорност на застрахования съгласно приложимото към спора по гражданското производство национално право, и не се допуска национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства покрива обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството при пътнотранспортно произшествие, само до определена максимална сума, която е по-малка от посочената в чл. 1, § 2 от Втора директива 84/5 (кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламенти на Съвета от 16.09.2009г.). В подобен смисъл на решението по дело С-277/12 са и Решение на Съда от 23.10.2012г., Vitor Hugo Marques Almeida (С-300/10), Решение на Съда от 24.10.2013г., Katarina Haasova (С-22/12), Решение на Съда от 23.01.2014г., Enrico Petillo (С-371/12), съгласно които, най-общо, държавите членки са длъжни да гарантират, че обезщетението, което съгласно тяхната национална правна уредба на гражданската отговорност се дължи за неимуществени вреди, претърпени от близките членове на семейството на жертвите на пътнотранспортни произшествия, се покрива от задължителната застраховка до минималните суми, посочени в Директивата, съответно че националната правна уредба не трябва да изключва автоматично или ограничава несъизмеримо правото на пострадалото лице на обезщетение чрез задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства. Решенията на съда на Европейския съюз са задължителни за националния съд (чл. 633 от ГПК), при предимство на европейското право, като самостоятелен правен ред, спрямо разпоредбите на националното право (Решение на Съда от 05.02.1963г. по дело 26-62 (Van Gend & Loos) и Решение на Съда от 15.07.1964г. по дело 6-64 (Costa/E.N.E.L.)).

Както се посочи липсва национална съдебна практика, при която предвиденият в разпоредбата на § 96 от ПЗР на ЗИД на КЗ (ДВ, бр. 101/2018г.) лимит да е бил приложен. Самият касатор не сочи на такива съдебни решения, като § 96 от ПЗР на ЗИД на КЗ не е прилаган и от въззивния съд.

С оглед изложеното липсва основание Върховният касационният съд да изменя съдебна практика, създадена в резултат на неточно тълкуване, или да осъвременява практика поради законодателни промени или новонастъпили обществени условия, както и липсва основание да се формира практика по тълкуване на непълна, неясна или противоречива правна норма или такава практика да се осъвременява, в какъвто смисъл е основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Поради това касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос не следва да бъде допускано.

В рамките на третия поставен въпрос касаторът застрахователно дружество е формулирал още подвъпроси за това от значение ли е за размера на обезщетението на лице от по-далечния кръг наличието на по-близки по степен роднини, които също са предявили по съдебен ред своите претенции, както и идентични ли са понятията лимит на отговорност и застрахователно обезщетение по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, но въпросите не могат да се приемат като такива от значение на изхода на делото, тъй като тези въпроси не са били разглеждани и решавани от въззивния съд, т.е. те отново не са обусловили правните изводи на въззивния съд по делото.

Неоснователно е твърдението на касатора за очевидна неправилност на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, изр. 3 от ГПК.

Очевидната неправилност на въззивното решение е самостоятелно основание за достъп до касационен контрол, за което касационният съд следи служебно като израз на обществения интерес от законосъобразно, предвидимо и справедливо правораздаване. Това основание е различно от основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, свързани с частния интерес на страните от разрешаването на правния спор. Понятието „очевидна неправилност“ е във връзка с изчерпателно посочените основания за касационно обжалване и отмяна по чл. 281, т. 3 от ГПК – неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, като конкретното му тълкуване е предоставено на Върховния касационен съд. В този смисъл е възприетото в Решение № 15 от 06.11.2018г. по к.д. № 10/2018г. на Конституционния съд.

В практиката си, най-общо, Върховният касационен съд определя очевидната неправилност като неправилност на въззивното решение, която може да бъде изведена от неговите мотиви, при пороци на решението, при които са накърнени основните принципи на гражданския процес, така че не е постигната основната цел на правораздаването - да е справедливо, при което и касационната жалба трябва да бъде селектирана и разгледана.

При неправилност поради нарушение на материалния закон трябва да се касае за нарушение на императивна правна норма, приложение на правна норма в нейния обратен, противоположен смисъл, приложение на несъществуваща или отменена правна норма или неправилна квалификация на приет за установен по делото факт, с което е нарушен принципът на законност по чл. 5 от ГПК, вр. чл. 4, ал. 1 от Конституцията. При неправилност поради необоснованост трябва да е налице нарушение на правилата на формалната логика при очевидно логическо противоречие между обсъдените доказателства в мотивите на въззивното решение и направените въз основа на тях фактически изводи, с което да е нарушен принципът за установяване на истината по чл. 10 от ГПК, вр. чл. 121, ал. 2 от Конституцията. При неправилност на въззивното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила трябва да има нарушение на посочените в чл. 5 - чл. 13 от ГПК, вр. чл. 4, ал. 1, чл. 6, ал. 2 и чл. 121 от Конституцията принципи и изисквания към правораздаването като справедливо, приемано в практиката на Върховния касационен съд като пълна липса на мотиви относно приет или отречен като осъществил се факт, отсъствие на анализ на събраните по делото доказателства и на фактически констатации по релевантни за спора обстоятелства, незачитане на силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение, незачитане на правила относно подсъдността и др.

По настоящото дело не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради негова очевидна неправилност, тъй като липсва вероятност то да страда от посочените пороци, поради които да е неправилно. Касаторът прави оплаквания за несправедливо високо обезщетение в нарушение на чл. 52 от ЗЗД и за незачитане на безспорно установено съпричиняване от страна на загиналия в нарушение на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД – оплаквания по приложението на закона, но те не могат да обосноват квалифицирана неправилност по смисъла на чл. чл. 280, ал. 2, изр. 3 от ГПК, така както тя е определена по-горе, въз основа на практиката на Върховния касационен съд. Същевременно е неоснователно оплакването на касатора за присъдена лихва за забава от датата на пътния инцидент. Присъдената лихва е от датата, на която застрахователят е бил уведомен за пътнотранспортното произшествие.

По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд – Стара Загора.

Касаторът е поискал присъждане на направените в касационното производство разноски, но предвид изхода на спора няма основание за присъждане на разноски по чл. 78, ал. 1, вр. чл. 81 от ГПК.

Разноски по чл. 78, ал. 3, вр. чл. 81 от ГПК са дължими на насрещната страна - 1 300 лева платено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 13.10.2022г., за които е представен списък по чл. 80 от ГПК за разноските.

Воден от горното съдът