Определение № 4711 от 18.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3817/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Обжалвано е определение № 2497/20.06.2024 г. по ч.гр.д. № 1073/2024 г. в частта, с която Окръжен съд – Варна е потвърдил определение № 4467/15.04.2024 г. по гр.д. № 2523/2024 г. на Районен съд – Варна по оставената без разглеждане молба на Н. Н. Н. за привременни мерки относно грижата и издръжката на малолетното дете Н. Я. Н. по подадената молба срещу бащата Я. Н. Н. по чл. 51, ал. 4 СК за изменение на решението за прекратяване на брака на родителите с развод по взаимно съгласие в частта по упражняване на родителските права, личните отношения и издръжката на детето. Определението се обжалва от Н. Н. Н. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по процесуалноправния въпрос: Допустимо ли е постановяване на привременни мерки във висящо производство по молба по чл. 51, ал. 4 СК, респ. по чл. 59, ал. 9 СК. Касаторът счита въпросът за обуславящ – общата предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, към която препраща чл. 274, ал. 3 ГПК, и твърди, че въззивният съд го е решил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Ответникът Я. Н., ответник и по частната касационна жалба възразява, че е с недопустим предмет, евентуално – въпросът да няма претендираното значение. Претендира разноските пред Върховния касационен съд. Настоящият състав намира, че с обжалваното определение не е потвърдено определение, преграждащо по-нататъшното развитие на производството по молбата по чл. 51, ал. 4 СК, с подаването на която е образувано делото пред първостепенния съд, т.е. хипотезата на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК е изключена. Допустимият предмет на частната касационна жалба следва да се прецени според предвиденото в чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, когато са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, на обжалване с частна жалба пред Върховния касационен съд подлежат определения, с които се дава разрешение по същество на други производства или се прегражда тяхното развитие. С ТР № 5/12.07.2018 г. по тълк.д. № 5/2015 г. ОСГТК на ВКС дефинира понятието „определения, с които се дава разрешение по съществото на други производства“ в смисъла по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Прието бе, че това са определения на въззивните съдилища, с които съдът се произнася по молба за защита и съдействие на лично или имуществено право в самостоятелно производство с особен предмет, което се развива в рамките на исковия процес и няма привременен характер. В случая, не е налице последното изискване – липса на привременен характер на самостоятелно направеното искане за привременни мерки. Следователно частната касационна жалба е с недопустим предмет и настоящият състав не следва да я разгледа по същество. При този изход на делото и поради относителната самостоятелност на производството по поисканите привременни мерки, което не е по обезпечаване на подадената молба по чл. 51, ал. 4 СК – такова искане също би било недопустимо, и поради констатираната недопустимост на частната касационна жалба срещу отказа на въззивният съд да постанови привременни мерки по тази молба, т.е. за случая са неприложими и разрешенията в ТР № 3/27.06.2024 г. по тълк.д. № 3/2023 г. ОСГК на ВКС, в тежест на касатора/на ищеца следва да се поставят направените разноски от ответника по касация пред настоящата инстанция – арг. от чл. 78, ал. 4 ГПК. Те се изразяват в уговореното и изплатено адвокатско възнаграждение по отговора на частната касационна жалба, подаден от упълномощения от ответника адв. К. Т.. При тези мотиви, съдът