Определение № 1022 от 31.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 1733/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ж. Р. И. - чрез адв. П. К. от САК, срещу решение № 46 от 29.02.2024 г., постановено по в. гр. д. № 6/2024 г. на Апелативен съд - Бургас, в частта, с която е потвърдено решение № 732 от 20.06.2023 г. по гр. д. № 698/2022 г. на Окръжен съд - Бургас, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение от 02.11.2023 г. по същото дело, в частта за отхвърляне на предявения от Ж. Р. И. против „ДЗИ - Общо застраховане“ АД пряк иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени при ПТП на 28.09.2021 г., за разликата над сумата 60 000 лв. до сумата 80 000 лв. В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение като неправилно в обжалваната част и за присъждане на допълнително обезщетение в размер на 20 000 лв. (разлика над сумата 60 000 лв. до сумата 80 000 лв.), ведно със законна лихва от 28.10.2021 г. до окончателното изплащане. Касаторът изразява несъгласие с извода на въззивния съд за наличие на негов принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД, съставляващ основание за редуциране на определеното по справедливост обезщетение в размер на 80 000 лв. с ј. Излага оплаквания, че поради необсъждане в пълнота на заключенията на назначените в хода на делото експертизи и поради незадълбочен анализ на останалите доказателства въззивният съд необосновано и незаконосъобразно е приел, че поведението му се намира в причинна връзка с получените при произшествието телесни увреждания и че дължимото обезщетение подлежи на намаляване. Поддържа, че за да определи принос в размер на ј, въззивният съд е акцентирал върху липсата на поставен предпазен колан, но не е взел предвид констатацията на вещото лице от автотехническата експертиза, че ударът на пътника в дясната врата би се осъществил дори той да е бил обезопасен с предпазен колан. Твърди, че не е доказана пряка причинно - следствена връзка между поведението му като пътник в автомобила по време на инцидента и телесните увреждания, по повод на които се иска присъждане на обезщетение за неимуществени вреди. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е посочил като значими за изхода на делото множество въпроси, за част от които твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с посочена задължителна и казуална практика на ВКС - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а за друга част твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: „ 1. Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение; 2. Длъжен ли е съдът да обсъди и основе решението си на всички доказателства, отнасящи се до правнозначимите за основателността на въведеното възражение факти, както и да обсъди доводите и възраженията на ищеца във въззивната жалба като изложи конкретни мотиви; 3. Може ли съдът да обосновава изводите си за съпричиняване при недоказана причинна връзка, предвид правните последици от съпричиняването и значението му за законосъобразно определяне на размера на обезщетението на увредения за вредите от деликта; 4. Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат или само това, което има доказана пряка причинна връзка с вредоносните последици; 5. Само по себе си нарушението на установените правила за движение по пътищата (в случая евентуално неизползване на предпазен колан) основание ли е да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото обезщетение, или е необходимо да е доказано допуснато нарушение в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат и доказано поведение на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането; 6. Трябва ли приносът да е конкретен - да се изразява в извършването на определени действия или бездействия от пострадалото лице, в резултат на което е настъпил вредоносният резултат, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем - може ли приносът да е хипотетично предполагаем; 7. Длъжен ли е ответникът да докаже въведеното възражение за съпричиняване при условията на пълно и главно доказване; При главно доказване изисква ли се винаги пълно доказване, т. е. да създава сигурно убеждение у съда в истинността или неистинността на съответното твърдение, тъй като доказването на възражението за съпричиняване има за предмет факти, за които ответникът носи доказателствената тежест“. Като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване се сочи и очевидна неправилност на въззивното решение - чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Ответникът по касация „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационен контрол в обжалваната от ищеца част и за неоснователност на подадената от същия касационна жалба. Подробни съображения излага в писмен отговор по чл.287, ал.1 ГПК, като претендира разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. За да потвърди решението на първоинстанционния съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от Ж. Р. И. против „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД иск с правно основание чл. 432 КЗ за разликата над сумата 60 000 лв. до претендираните 100 000 лв. (частичен иск от 120 000 лв.), Апелативен съд - Бургас е приел, че ищецът има право на справедливо обезщетение за причинените при ПТП на 28.09.2021 г. неимуществени вреди в размер на 80 000 лв., което подлежи на намаляване с ј до размер на 60 000 лв. поради доказан по делото принос от негова страна за настъпване на вредите. Въззивният съд е анализирал заключенията на назначените в първоинстанционото производство автотехническа и медицинска експертизи, с които са изяснени механизма на увреждащото ПТП и получените от ищеца телесни увреждания. От заключенията на автотехническата експертиза съдът е приел за установено, че произшествието е настъпило при следните обстоятелства: Ищецът е пътувал на предната седалка в лек автомобил „Тойота“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от водача С. М., по пътя между [населено място] и [населено място], [община]. Автомобилът се е движил със скорост около 50 км./ч. и при спускане по наклон и навлизане в ляв завой спирачната уредба е отказала. За да намали скоростта, водачът е завил рязко наляво и е навлязъл в канавка край пътя, от което е последвало хоризонтално завъртане на автомобила наляво и удар вдясно в неравния скат. По време на инцидента тялото на ищеца е политнало първоначално напред, от което е последвал удар в предното обзорно стъкло, след което се е блъснало в предната дясна колонка на купето и в дясната врата. Според заключението на съдебномедицинската експертиза, в резултат на произшествието ищецът получил фрактура на 12-ти гръден прешлен на гръбначния стълб и травма на нервните коренчета в гръдната област, без засягане на гръбначния мозък; Последвали са хирургична интервенция, амбулаторно и домашно лечение за около 6 месеца, а цялостният възстановителен процес е продължил около една година с нормален ход. Въззивният съд е възприел като категорично становището на вещите лица от автотехническата експертиза, че по време на инцидента ищецът е пътувал без поставен предпазен колан и че въпреки недостатъчната ефективност на колана, при последвалата след първоначалния сблъсък ротация тялото на ищеца е щяло да остане прикрепено към седалката; При непоставен предпазен колан не е било възможно активиране на намиращата се пред ищеца еърбег система. След преценка на експертните заключения и на показанията на разпитаните пред първата инстанция свидетели относно състоянието на ищеца след произшествието и претърпените болки, страдания и неудобства по повод на получените травматични увреди, въззивният съд е направил извод, съвпадащ с решаващия извод на първоинстанционния съд, че справедливото обезщетение, което се дължи на ищеца за претърпените вследствие на произшествието неимуществени вреди, възлиза на 80 000 лв. Въззивният съд е споделил и извода на първоинстанционния съд, че пътувайки без поставен предпазен колан, ищецът е допринесъл за собственото си увреждане в степен ј, което предпоставя намаляване на обезщетението на основание чл.51, ал.2 ЗЗД съразмерно на приноса до размер на сумата 60 000 лв. Изводът за наличие на принос е обоснован с изяснения от вещите лица механизъм, по който е реализирано произшествието и са получени телесните увреждания от ищеца, в частност - с констатацията на вещите лица, че при поставен предпазен колан тялото на ищеца е щяло да остане прикрепено към седалката и да бъде избегната ротацията, при който са увредени 12-ти гръбначен прешлен и нервните коренчета в гръдната област. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - Бургас въззивно решение. Според т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК се допуска по посочен от касатора правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд, ако по отношение на въпроса са изпълнени някои от допълнителните изисквания по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. В съобразителната част на тълкувателното решение е проведено ясно разграничение между основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК, въз основа на които Върховният касационен съд селектира касационните жалби в производството по чл.288 ГПК, и касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които подлежат на преценка само в производството по чл. 290 ГПК в случай, че обжалваното въззивно решение бъде допуснато до касационно обжалване. Разяснено е, че въпросите, които имат значение за преценката на доказателствата, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и за правилността на обжалваното въззивно решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Поставените в т.1 и т.2 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси, с които е обосновано приложното поле на касационното обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, съставляват по същността си оплаквания за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при обсъждането и преценката на доказателствата и за необоснованост на фактическите констатации на съда, върху които е изграден изводът за наличие на принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Отговорът на въпросите предполага проверка на правилността на осъществената от въззивния съд решаваща правораздавателна дейност, което според разясненията в т. 1 от цитираното тълкувателно решение е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване. Формулираните в т. 3, т. 4, т. 5 и т. 6 от изложението въпроси отразяват погрешното разбиране на касатора, че въззивният съд е основал изводите си за наличие на принос и за степента на приноса на предположение, без по делото да е доказана причинна връзка между неговото поведение като пътник в лекия автомобил и настъпилите в резултат на произшествието телесни увреждания. Въпросите не кореспондират с мотивите към обжалваното решение, в които въззивният съд, след съвкупна преценка на доказателствата и анализ на експертните заключения, е достигнал до категоричен извод за доказан по несъмнен начин принос на ищеца за настъпване на вредоносния резултат. За да намали определеното по справедливост обезщетение с ј на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД, въззивният съд не се е позовал на формално нарушение на разпоредбата на чл. 137а, ал. 1 ЗДвП, задължаваща ищеца като пътник в лекия автомобил да използва предпазен колан, а предвид констатациите на вещите лица е приел, че липсата на поставен предпазен колан е препятствала задействането на еърбег системата пред седалката, на която е пътувал ищецът, и е позволила свободна ротацията на тялото му вътре в автомобила, в резултат на която са настъпили уврежданията по гръбначния стълб. Определянето на принос в размер на ј не е обусловено от предположение, както твърди касаторът, а от категоричен извод на съда за доказана причинно - следствена връзка между поведението на увредения пътник преди инцидента и произлезлите вреди, за които се търси обезщетение. Поради това поставените от касатора въпроси не могат да се квалифицират като значими за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и да послужат като общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. По отношение на въпросите не е изпълнено и специфичното за основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК допълнително изискване, тъй като изводите на въззивния съд за наличие на принос по чл. 51, ал. 2 ЗЗД са формирани в съответствие с практиката на ВКС - задължителна и казуална, по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД (в т. ч. и цитираната в изложението). Съществуването на тази практика, за която не се твърди да е неправилна и/или да се нуждае от осъвременяване, изключва бланкетно поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Изложените съображения са относими и към въпроса по т.7, в който се съдържа твърдение, че ответникът не е провел пълно и главно доказване на възражението си за принос по чл. 51, ал. 2 ЗЗД и въпреки това съдът е приел, че са налице предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл. 432 КЗ обезщетение. Въззивният съд е мотивирал намаляването на обезщетението с извод за доказан по несъмнен начин принос на увредения, а субективното виждане на касатора, че приносът му не е доказан „пълно и главно“ от ответника, не може да предпостави допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Несъответствието на въпроса с общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК прави безпредметно обсъждането на цитираната в изложението практика на ВКС, с която е аргументирано основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В практиката на ВКС е възприето разрешението, че за да е очевидно неправилно, решението на въззивния съд трябва да е постановено при тежки нарушения на материалния и процесуалния закон или в грубо противоречие с правилата на логиката, като посочените пороци следва да са видими - да могат да се установят въз основа на мотивите към решението. В конкретния случай очевидната неправилност е обоснована с доводи за извършена от въззивния съд неправилна преценка на фактите и доказателствата, довела до необоснованост на фактическите констатации за причинна връзка между поведението на ищеца - касатор като пътник в лекия автомобил и настъпилия вредоносен резултат, а също и с доводи за нарушение на материалния закон - чл. 51, ал. 2 ЗЗД, при формиране на решаващите изводи на въззивния съд за наличие на принос от страна на ищеца за настъпване на вредите в степен ј. Поддържаните доводи са идентични с релевираните в касационната жалба основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК и не насочват към нито една от възможните проявни форми на очевидната неправилност, изведени в практиката на ВКС. В рамките на правомощията по чл. 288 ГПК съставът на ВКС не преценява въззивното решение като очевидно неправилно и поради това не намира за необходимо да го допуска до касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 6/2024 г. на Апелативен съд - Бургас. Поради недопускане на касационно обжалване касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски за производството по чл.288 ГПК. С отговора на касационната жалба ответникът е поискал присъждане на разноски и е представил доказателства за извършени разноски в размер на 1 980 лв. - платено в брой адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 17.05.2024 г. В касационната жалба касаторът е направил предварително възражение по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на евентуално претендираното от ответника адвокатско възнаграждение, което настоящият състав на ВКС намира за основателно поради следното: Материалният интерес по делото пред касационната инстанция е 20 000 лв. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано единствено с въпроси във връзка с приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, по които съществува трайна и непротиворечива практика на ВКС. Извършените от процесуалния представител на ответника процесуални действия в производството по чл. 288 ГПК се изчерпват с депозиране на отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, съдържащ общо оспорване на поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съобразявайки посочените обстоятелства, съставът на ВКС преценява, че заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение от 1 980 лв. с ДДС е прекомерно спрямо фактическата и правна сложност на делото в стадия на производството по чл.288 ГПК, поради което и на основание чл. 78, ал. 5 ГПК следва да бъде редуцирано до 1 000 лв. с ДДС. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,