Определение № 3374 от 06.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1111/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. К. Р., чрез адвокат А. Н., срещу въззивно решение № 1392 от 11.11.2022г. на Окръжен съд – Пловдив, постановено по в. гр. д. № 1901/2022 г., с което е потвърдено решение № 260280/21.04.2022 г., постановено по гр. д. № 14590/2020 г. по описа на Районен съд - Пловдив, с което е допуснато извършване на съдебна делба между Й. К. М. и Е. К. Р. на поземлен имот с идентификатор ...... по кадастралната карта и регистри на [населено място] с площ от 918 кв. м., ведно с построените в имота жилищна сграда с идентификатор..... със застроена площ от 100 кв. м., селскостопанска сграда с идентификатор ..... със застроена площ от 22 кв. м. и сграда с идентификатор ...... със застроена площ от 26 кв. м. Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК за допускането му до касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е формулиран следният правен въпрос: Длъжен ли е въззивният съд да извърши процесуално действие и да събере доказателства, ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна или за необоснованост на фактическите изводи, които са в основата на първоинстанционното решение? Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС; решение № 265/24.06.2011г. на ВКС по гр.д. № 1623/2010г., трето г. о. и Тълкувателно решение № 11/21.03.2013г. по тълк. д. № 11/2012г. на ОСГК на ВКС. По правния въпрос за изпълнението от въззивния съд на задълженията му по чл.10 и чл.268, ал.2 и 3 ГПК се иска допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. От ответницата по касационната жалба Й. К. М., чрез адв. П., е постъпил писмен отговор, с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на жалбата. Страните претендират присъждане на направените разноски в касационното производство. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима. Същата е подадена от легитимирано лице /ответница по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд. За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което е допусната съдебна делба на недвижим имот, въззивният е приел, че по делото няма спор, а се и установява от представения протокол за съдебна делба от 18.05.1995 г. по гр. д. № 3675/1995 г. на Районен съд - Пловдив, че ищцата Й. К. М., ответницата Е. К. Р. и М. Д. Р. – майка на ответницата, са станали собственици при равни права от по 1/3 ид. ч. на дворно място от 923 кв. м., съставляващо имот пл. № 1808, за който е отреден парцел III в кв. 3 по плана на [населено място], ведно с построените в него масивна едноетажна сграда, застроена на 90 кв.м. и масивна сграда, застроена на 53 кв. м., като от същия протокол се установява, че съсобствеността е възникнала по силата на наследяване. С нотариален акт за покупко - продажба № ...., нот. дело № 351/2015 г., М. Р. е прехвърлила на ответницата притежаваната от нея 1/3 ид. ч. от имота. Идентичността на този имот с делбения имот е установена от удостоверение за идентичност № 19/08.06.2021 г., издадено от [община]. С нотариален акт № ...., дело № 345/2020 г. ответницата е призната за собственик на основание давностно владение на 1/3 ид. ч. от процесния имот. Съдът е посочил, че този нотариален акт не се ползва с материална доказателствена сила, тъй като всяка от страните по делото има документ за собственост и следва да докаже своето право, т. е. фактическия състав на удостовереното придобивно основание. Въз основа показанията на свидетелите М. М. /дъщеря на ищцата/ и М. Б. е прието за установено, че ищцата от 2003 г. живее в Италия, но периодично през три – четири години се връща в България и винаги е ходела в П., като е била в добри отношения с ответницата до към 2020 г., когато последната преустановила контакта с нея. Ищцата ходела в процесния имот като собственик, тъй като винаги е искала да се прибере в България и е нямала друго жилище. Мислела е, че ще живеят заедно с ответницата, с която са сестри. През 2018 - 2019 г. за пръв път ответницата заговорила за подялба и поискала да изкупи дела на ищцата. Последната се съгласила и отговорила, че ще се разберат като си дойде в България и види какви са цените на имотите. За извършените в имота подобрения ищцата е предлагала пари на ответницата, но тя отказвала да ги получи. Според свидетелката Н. А., съсед на имота, ответницата живее в имота и го поддържа още от 2000 г., а ищцата е идвала на гости в имота. Свидетелката знае, че имотът е на ответницата, но двете сестри никога не са говорили пред нея за собствеността. Съдът е приел, че от показанията на свидетеля М. М. / син на ищцата/ се установява, че ищцата е идвала през няколко години в България и е ходела в имота, като свидетелят няма ясни впечатления кога точно тя е посетила имота и дали страните са в преговори за подялба. С въззивната жалба на основание чл. 266, ал.3 ГПК е поискано допускане разпит на двама свидетели, които са били разпитани при извършената обстоятелствена проверка. По повод на това искане въззивният съд е изложил мотиви, че пред районния съд страните са поискали по двама свидетели, допуснат им е по един, като след приключване на разпита им съдът е допуснал по още един свидетел на страните. След разпита на вторите свидетели ищцата е поискала разпит и на трети свидетел за опровергаване показанията на един от свидетелите на насрещната страна и във връзка с това искане ответницата също е поискала допускане на свидетел, като първоинстанционният съд е оставил без уважение направените искания. Предвид установеното въззивният съд е оставил без уважение направеното с въззивната жалба доказателствено искане, тъй като не е налице хипотезата на чл. 266, ал.3 ГПК. Счел е, че не се касае за доказателства, които страната да не е могла да посочи своевременно, а позоваването на допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд е неоснователно. Въз основа на приетата за установена фактическа обстановка съдът е направил извод, че имотът е съсобствен между страните и съответно, че е неоснователно възражението на ответницата, че е придобила и останалата 1/3 ид. ч. от имота по силата на изтекла в нейна полза придобивна давност. Съдът е изложил мотиви, че по делото не са събрани доказателства, от които безспорно да се установи, че ответницата е променила държането на идеалната част на ищцата във владение, че е довела това обстоятелство до знанието на ищцата, а владението й да е упражнявано непрекъснато, явно и необезпокоявано в продължение на законоустановения 10-годишен срок, като открито да е демонстрирала промяната в намерението си за своене. В заключение е прието, че ищцата се легитимира за собственик на 1/3 идеална част от делбения имот, придобити от нея въз основа на извършената съдебна делба, а ответницата е собственик на останалите 2/3 от имота въз основа на същата съдебна делба и последвалата я прехвърлителна сделка и съответно делбата следва да се допусне между страните при отчитане на тези им права в имота. С оглед тези мотиви на съда не са налице сочените от касатора основания по чл.280, ал.1,т.1 и 3 и ал.2, предл. трето ГПК за допускане на касационно обжалване. По първия правен въпрос по приложението на чл. 266, ал.3 ГПК не е налице специалната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане до касационно обжалване, тъй като не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, вкл. и сочената от касаторите. Трайно е разбирането в практиката на ВКС, че с разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК е осигурена процесуална възможност за страните в гражданския процес да поискат от въззивната инстанция да събере във въззивното производство нови доказателства, които са от значение за спора, но не са били допуснати от първата инстанция поради процесуални нарушения. Допускането на доказателствата предполага кумулативното наличие на две предпоставки - доказателствата да са поискани от страната в рамките на предвидените за това преклузивни срокове и отказът на първоинстанционния съд да ги приобщи към делото да не е съобразен с правилата на процесуалния закон. В случая въззивният съд при постановяване на отказа си за допускане на свидетели не се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 266, ал.3 ГПК. Въззивният съд е извършил преценка относно наличието предпоставките по чл. 266 ГПК за допускане на доказателства пред въззивната инстанция и е постановил отказа си за допускане на свидетели след като е приел, че не се касае за доказателства, които страната да не е могла да посочи своевременно, както и че липсват данни събирането им да е отказано поради процедиране на първоинстанционния съд в разрез с процесуалните правила. Иска се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса за изпълнение от въззивния съд на задълженията по чл.10 и чл.268, ал.2 и 3 ГПК. По приложението на чл.10 и чл.268, ал.2 и 3 ГПК е налице практика на ВКС, вкл. и цитираното от касатора решение № 265 от 24.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1623/2010 г., III г. о. Тази практика не се нуждае от осъвременяване, като касаторът не обосновава защо счита, че следва да бъде изоставена, предвид на което и не е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. По поставения въпрос не следва да се допуска касационно обжалване и на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд, преди да даде ход на устните състезания, се е произнесъл по направеното доказателствено искане, след като е съобразил въведените в процесуалния закон предпоставки, при които е допустимо събиране на доказателства пред въззивната инстанция. Следователно въззивният съд се е произнесъл в съответствие с решение№ 265 от 24.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1623/2010 г., III г. о., в което е прието, че съдът е длъжен да съдейства на страните при изясняване на делото от фактическа и правна страна, като във въззивното производство - събирането на доказателствата става по общите правила/при съобразяване със специалните преклузии/ и съдът дава ход на устните състезания едва след като се е произнесъл и разрешил въпросите във връзка с направените искания по доказателствата. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Тълкувателно решение № 11/21.03.2013г. по тълк. д. № 11/2012г. на ОСГК на ВКС, на което е направен обстоен анализ и се излагат съображения защо касаторът намира, че въззивният съд не се е съобразил с постановките на ТР, без обаче да е формулиран правен въпрос (материален или процесуален) като общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.Съгласно приетото в т.1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол без да бъде посочен правен въпрос. Посочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело и обусловил решаващите изводи на съда е задължение на касатора. К. съд има правомощие да квалифицира и конкретизира, но не и да извежда правния въпрос от доводите в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело е основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение. Не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС и ГПК в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. ВКС намира, че не са налице и останалите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовни искови молби и по предявените искове, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането им. С оглед изхода на спора в полза на Й. К. М. следва да се присъди сумата от 800 лв., съставляваща заплатено адвокатско възнаграждение за изготвяне отговор на касационната жалба. По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение