Определение № 60 от 21.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 790/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ЗД „Бул инс““ АД срещу решение № 73 от 18. 09. 2020 г. по в. гр. д. № 184/2020 г. на Бургаски апелативен съд в частта, с която след частични отмяна и потвърждаване на решение № 491 от 18. 12. 2019 г. по т. д. № 532/2018 г. на Бургаски окръжен съд касаторът е осъден да заплати на основание чл. 432, ал. 1 КЗ на Е. Ж. П. и Н. Д. П. сумите от по 150 000 лв. и на А. Х. И. сумата от 50 000 лв., представляващи обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на Н. Н. П. вследствие ПТП, настъпило на 18. 05. 2017 г., ведно със законната лихва от 8. 05. 2018 г. до окончателното плащане, както и на Е. Ж. П. сумата от 2963 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди – разходи за погребение от смъртта на Н. П., заедно със законната лихва от 8. 05. 2018 г. до окончателното плащане. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. трето ГПК за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, което е инкорпорирано в касационната жалба, касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по „въпроси, свързани с прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и справедлив ли е приетият процент на съпричиняване от страна на пострадалата“. Твърди, че въззивният акт противоречи на практиката на ВКС във връзка с приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК, като се позовава на решение по гр. д. № 1649/2010 г. на ВКС, І г. о., решение по т. д. № 2366/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., решение по гр. д. № 7364/2013 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, ІV г. о., решение по т. д. № 2476/2014 г. на ВКС, І т. о., решение по т. д. № 1874/2013 г. на ВКС, І т. о. и решение по т. д. № 1512/2017 г. на ВКС, І т. о. Поставя въпроса „Налице ли е хипотезата на чл. 493, ал. 2, т. 1, б. „а“ КЗ предвид събраните доказателства, съдът следва ли да съдейства за установяване на истината, като събира доказателства и по свой почин при необходимост?“ във връзка с данните от наказателното дело, че владението на автомобила е придобито от виновния за ПТП водач М. Б. чрез престъпление по чл. 346 ГПК, в която хипотеза застрахователят не покрива отговорността на виновния водач. Въвежда и въпроса за приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди, по отношение на който поддържа, че е разрешен в противоречие с ППВС № 4/1968 г. и практиката на ВКС, намерила израз в решение по т. д. № 43/2010 г., ІІ т. о., решение по т. д. № 543/2014 г., ІІ т. о. и решение по т. д. № 507/2015 г., І т. о. В изложението на касатора се твърди, че въззивният съд се е произнесъл и по правния въпрос „Какво се разбира под „особено близка връзка с починалия“ и „по изключение“, посочени в Тълкувателно решение № 1 от 21. 06. 2018 г. на ОСНГТК на ВКС?“. Касационният жалбоподател формулира и въпросите „Разпоредбите на § 96 и чл. 493 а КЗ противоречат ли на практиката на СЕС и Директива 2009/103/ЕО?“ и „Разпоредбите на § 96 и чл. 493а КЗ и въведеният лимит от 5000 лв. прилагат ли се за ПТП преди датата на влизане на КЗ в сила?“. Поддържа също, че е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК за достъп до касация. Ответниците по касационната жалба Е. П., Н. П. и А. И. оспорват жалбата, като изразяват становище за отсъствието на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съответно – за неоснователност на касационната жалба. Трето лице – помагач на страната на ответника М. Б. не взема становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима в частта, с която се обжалва въззивното решение за уважаване на исковете за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди. В останалата част – по отношение на въззивното решение, с което е потвърден първоинстанционният акт за осъждане на „ЗД „Бул инс“ АД да заплати на Е. П. сумата от 2963 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, жалбата е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане с оглед цената на този самостоятелен иск /3556 лв./ и императивната норма на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че процесното ПТП от 18. 05. 2017 г. е настъпило по вина на водача на лек автомобил „Опел К.“ с ДК [рег.номер на МПС] М. Б., чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника, като Б. е признат за виновен с влязла в сила присъда по НОХД № 815/2018 г. на Бургаски окръжен съд, че на посочената дата, около 1 часа след полунощ, на път № 5391 /Т. – Карнобат/, по пътния участък [населено място] – [населено място] е нарушил правилата за движение и по непредпазливост е причинил смъртта на Н. П., едноутробна сестра на ищцата А. И. и дъщеря на останалите ищци, както и средна телесна повреда на още едно лице, като е управлявал МПС, без да има необходимата правоспособност. В решението е формиран извод, че ищцата А. И. е активно материалноправно легитимирана да получи обезщетение за причинените неимуществени вреди от смъртта на нейната сестра Н. П. вследствие ПТП. Извършена е преценка, че доказаните неимуществени вреди на ищците е справедливо да бъдат репарирани с обезщетения от по 180 000 лв. за всеки от родителите Е. П. и Н. П. и от 60 000 лв. за едноутробната сестра А. И.. Въззивният съд е счел обаче, че възражението на ответника за принос на пострадалата за настъпване на вредоносния резултат с оглед неизпълнението на задължението за носене на обезопасителен колан е основателно и този принос следва да се определи на 1/6. Изложил е съображения, че по делото не е доказано, че пострадалата сама се е поставила в опасност, като се е качила в МПС, управлявано от неправоспособен водач, в какъвто смисъл са били твърденията на ответника във връзка с възражението му за съпричиняване. Решаващият състав е приел, че ответникът не може да откаже да заплащането на обезщетение на увредените от смъртта на пострадалата лица, тъй като не се установява да са налице обстоятелствата по чл. 493, ал. 2, т. 1, б. „а“ КЗ, а именно придобиване на МПС от виновния водач чрез престъпление по чл. 346 НК. Същевременно е посочил, че е доказано, че пострадалата се е качила доброволно в МПС, но няма данни тя да е знаела за посочените обстоятелства, поради което тези обстоятелства не могат да бъдат противопоставени на увредените от нейната смърт лица по аргумент от чл. 493, ал. 3 КЗ. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Касационното обжалване на въззивното решение не може да се допусне по първите въведени от касатора въпроси за прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и справедливостта на приетият процент на съпричиняване, тъй като не отговарят на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът относно прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е поставен твърде общо, без да е обвързан с конкретните правни изводи, обусловили решаващата воля на съда. Що се отнася до питането дали определеният от съда процент на съпричиняване е справедлив, то същото насочва към оспорване на правилността на извършената от съда преценка за степента на приноса на пострадалата за настъпване на вредите. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, с който се аргументира допускането на касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В тълкувателното решение е разяснено, че основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Подчертано е, че в стадия по селекцията на касационните жалби, касационният съд не може да се произнася относно правилността на обжалваното въззивно решение, тъй като тази проверка се извършва едва след допускане на съдебния акт до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290 ГПК/. В случая не е обоснована и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният акт съответства на задължителната практика на ВС - ППВС № 17/1963 г. и постоянната практика на ВКС относно приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. В тази практика, се приема, че за да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. В случая въззивният съд е извършил преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, за да приеме за установено, че пострадалата е била без поставен обезопасителен колан към момента на ПТП, което противоправно поведение се намира в причинна връзка с вредоносния резултат. На същата преценка е основан и извода, че не се установява пострадалата да е знаела, че делинквентът е бил неправоспособен водач, в какъвто смисъл е било възражението на ответника. Във връзка с произнасянето на въззивния съд по възражението за съпричиняване касаторът се позовава и на противоречие на въззивния акт с практиката на ВКС по приложението на чл. 236, ал. 2 ГПК. Съгласно последователната практика на ВКС въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. В случая не е допуснато отклонение от практиката на ВКС, доколкото, както бе отбелязано, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на фактическия и доказателствен материал, за да формира изводи относно осъществяване на елементите от фактическия състав по чл. 432, ал. 1 КЗ, както и относно възраженията на ответника. Що се касае до доводите за неправилност на заключението на съда, че не се установява пострадалата да е знаела, че управляващият МПС водач е неправоспособен, както и на преценката за степента на съпричиняване, то те насочват към основанията по 281, т. 3 ГПК и не могат да мотивират допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът „Налице ли е хипотезата на чл. 493, ал. 2, т. 1, б. „а“ КЗ предвид събраните доказателства, съдът следва ли да съдейства за установяване на истината, като събира доказателства и по свой почин при необходимост?“ е поставен във връзка с изводите на въззивния съд, че по делото не са доказани обстоятелствата, че МПС е отнето от виновния водач чрез престъпление по чл. 346 НК, независимо от оказаното от съда необходимо и дължимо съдействие в условията на равенство в процеса. Въпросът няма характеристиката на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като изисква преценка на доказателствата по делото и изследване дали са допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Освен това, заключението на решаващия състав, че застрахователят не може да откаже заплащането на обезщетения на увредените лица, е мотивирано не само с неустановяването по делото на твърдяното от ответника обстоятелство по чл. 493, ал. 2, т. 1, б. „а“ КЗ, но и с отсъствието на предвидения в разпоредбата на чл. 493, ал. 3 КЗ субективен елемент – знание на пострадалата, че владението на МПС, в което се е качила доброволно, е отнето чрез престъпление. Посоченото изключва характера на поставените въпроси на единствено обуславящи изхода на делото. Въпросът относно критериите за съществуваща особено близка емоционална връзка от значение за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън очертания в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г. кръг, е значим за изхода на делото по предявения иск по чл. 432, ал. 1 КЗ от ищцата А. И., поради което отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не са налице обаче допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, на които се позовава касационният жалбоподател. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 21. 06. 2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4/1961 г. и Постановление № 5/1969 г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди. Според тълкувателното решение възможността за обезщетяване на други лица, извън очертания в двете постановления на Пленума на ВС най-близък семеен и родствен кръг, се допуска по изключение - само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди (наред с най-близките на починалия или вместо тях - ако те не докажат, че са претърпели вреди от неговата смърт). Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. Фактите и обстоятелствата, от които може да се направи извод, че една връзка е трайна и дълбока емоционална връзка по смисъла на тълкувателното решение, са различни за всеки конкретен случай и не могат да бъдат предмет на обобщаване в постановено по реда на чл. 290 ГПК решение, а следва да се преценяват конкретно по всяко различно дело въз основа на събраните доказателства. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е придържал към цитираното тълкувателно решение и не се е отклонил от задължителните постановки на същото. Решаващият състав е обсъдил събрани доказателства, преценил е установените факти и обстоятелства, и въз основа на тях е направил извод, че по делото е доказано съществуването на по-близка от типичната емоционална връзка между ищцата И. и нейната сестра, загинала при процесното ПТП. Приел е, че на задълбочаване на привързаността между двете сестри се е отразило обстоятелството, че пострадалата, която е била със 7 години по-голяма от ищцата, е замествала майка си, работеща на смени, при полагането на грижи за И.. Съобразил е, че значимата емоционална връзка между двете сестри е намерила отражение в негативните последици за ищцата И. от смъртта на сестра й, свързани с посттравматично стресово разстройство, налагащо психотерапевтична и психологическа консултативна помощ. При тези констатации изводът на въззивния съд, че е справедливо да се направи изключение от ограничението на ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г. и ищцата И. да получи обезщетение за претърпените неимуществени вреди, се явява в съответствие със задължителната практика на ВКС, което изключва въведеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен и въпрос за прилагането на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Този въпрос е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, но не е налице допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В цитираното от касатора ППВС № 4/1968 г. са дадени разяснения, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на причинена смърт са моментът на настъпване на смъртта, възрастта и общественото положение на пострадалия, както и действителните отношения между него и лицето, което търси обезщетение. При формирането на изводите относно размера на обезщетенията, поотделно за ищците, въззивният съд е отчел съществуващите близки отношения на ищците и починалата им дъщеря, съответно сестра приживе, негативното отражение на смъртта на Н. П. върху ищците, характера и интензитета на търпените от тях болки и страдания, свързани със внезапната загуба, възрастта на ищцата /21 години/ към момента на произшествието. Поради това следва да се приеме, че при определяне на размера на справедливите обезщетения въззивният съд се е съобразил с възприетите от задължителната практика на ВС критерии. Въпросът в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК „Разпоредбите на § 96 и чл. 493а КЗ и въведеният лимит от 5000 лв. прилагат ли се за ПТП преди датата на влизане на КЗ в сила?“ не е обуславящ за изхода на спора, поради което не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът се отнася до приложението на нормата на § 96 от ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ, бр. 101/2018 г./ към застрахователни събития, попадащи в приложното поле на отменения Кодекс на застраховането. В случая както сключването на застрахователния договор, така и застрахователното събитие са настъпили при действието на новия КЗ, в сила от 01. 01. 2016 г., а исковата молба е предявена на 9. 10. 2018 г., в периода, визиран в § 96, ал. 3 от ПЗР на ЗИДКЗ, поради което поставеният от касатора въпрос изобщо не е обсъждан от въззивния съд. Неоснователни са доводите на касатора за осъществяване на общото основанието по чл. 280, ал. 1 ГПК и по отношение на въпроса „Разпоредбите на § 96 и чл. 493а КЗ противоречат ли на практиката на СЕС и Директива 2009/103/ЕО?“, доколкото същият не е бил предмет на обсъждане в обжалваното въззивно решение. Следва да се изтъкне, че с решение на СЕС от 24. 10. 2013 г. по дело С-277/12 е прието, че чл. 3, параграф 1 от Директива 72/166 и член 1, параграфи 1 и 2 от Втора директива 84/5 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ при използване на МПС покрива обезщетение за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството, настъпила при ПТП, само до определена сума, която да е по-малка от посочените в чл. 1, параграф 2 от Втора Директива 84/5. Касационният контрол не може да допусне и на основание чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай посочените пороци не са налице. Това следва и от обстоятелството, че касаторът не аргументира тезата си за очевидна неправилност на обжалваното решение отделно от поставените въпроси, по които вече бяха изложени съображения, и от твърденията за допуснати от съда съществени нарушения на материалния и процесуалния закон, които не подлежат на преценка в производството по чл. 288 ГПК. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Бургаски апелативен съд. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение