Определение № 641 от 14.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 862/2012 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Постъпили са касационни жалби от В. В. Х., чрез пълномощника му адвокат Б. О. Р., от Я. С. Х. и Е. В. Х. чрез пълномощника им адвокат П. Т. и от Н. И. Ч. чрез пълномощника му адвокат Л. Б. против решение от 1.02.2012 г., постановено по гр.д. № 3768 по описа за 2010 г. на Софийски градски съд, ІІ-Д състав, с което е отменено решение от 13.01.2010 г. по гр.д. № 11122/2005 г. на Софийски районен съд, 28 състав в частта за уважаване на установителния иск за собственост по чл.97, ал.1 ГПК /отм./ и е постановено друго за отхвърляне на предявения от А. И. Ч. и Н. И. Ч. против В. Д. Т., Я. С. Х., В. В. Х. и Е. В. Х. иск за признаване за установено, че ищците са собственици на основание покупко-продажба и наследствено правоприемство на по * ид.ч. от недвижим имот с пл. № * от кв.* по плана на [населено място], м.К. в.-Ю. п., четвърта част, целият с площ от * кв.м., заедно с построените в него едноетажна жилищна сграда със застроена площ от около * кв.м. и гараж със застроена площ от * кв.м. и същото решение е обезсилено в останалата част, като е прекратено производството по предявения от А. И. Ч. и Н. И. Ч. против В. Д. Т., Я. С. Х., В. В. Х. и Е. В. Х. иск по чл.33, ал.2 ЗС. Ответникът по касационните жалби В. Д. Т. счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Ищците А. И. Ч. и Н. И. Ч. са твърдели в исковата молба, че по наследство от своята майка Л. В. Ч. и дядо си В. В. Х. са съсобственици на процесния имот, който тяхната баба и съсобственик Н. Б. Х. е продала изцяло на В. Д. Т. с нотариален акт № *, том *, дело № */* г. по номерацията на Службата по вписвания при СРС, като имотът бил закупен от Н. Х. през 1955 по време на брака й с В. Х. и по-късно застроен. В хода на делото – на 19.01.2007 г. - е починала Н. Б. Х., чиито наследници са ищците и сина й В. В. Х., чиято смърт е обявена по реда на чл.14 ЗЛС като настъпила на 30.09.1990 г. и на негово място като процесуални правоприемници са конституирани Я. С. Х., В. В. Х. и Е. В. Х.. К. в процесуалното правоотношение на ответника Н. Б. Х. нейни наследници са заявили становище, че предявените искове са основателни. Ответницата В. Д. Т. е оспорила исковете с твърдение, че Н. Б. Х. е завладяла имота след смъртта на съпруга си и го е придобила по давност, както и че искът по чл.33, ал.2 ЗС е предявен след двумесечния преклузивен срок. Твърдения за незаконосъобразност на изводите на първоинстанционния съд по отношение на тези оспорвания са наведени и във въззивната жалба на В. Т.. За да постанови решението си въззивният съд е приел, че по делото не е установено кога е сключен бракът между Н. Х. и В. Х. и съответно не е установено, че процесният имот е придобит в режим на съпружеска имуществена общност и че В. Х. е притежавал * ид.ч., поради което и ищците не са доказали, че са съсобственици по наследство на имота. Прието е, че изслушаното по делото заключение на съдебно-графическа експертиза установява, че представеното с исковата молба копие от нотариалния акт за покупко-продажба не е идентично с оригинала, намиращ се в Службата по вписванията, което опровергава твърдението на ищците, че са разбрали за договора при проверка в Службата по вписвания на 6.12.2005 г., когато е предявен иска, а с оглед показанията на свидетелите И. Ж., Д. А. и Д. Т. следва, че ищците са знаели за сделката още към месец август-септември 2005 г., поради което искът не е предявен в рамките на установения двумесечен преклузивен срок и е недопустим. В. В. Х. поставя въпроса „допустимо ли е и в каква степен съдът да гради решаващи изводи въз основа на приемането за недоказан на определен твърдян като изгоден за едната страна положителен факт, за който не е заявено от нито една от страните твърдение в процеса, че не се е осъществил, който не се оспорва от насрещната страна, за която фактът е неизгоден, че се е осъществил и за който има изявления с характер на признание от страната, за която фактът е неизгоден, че се е осъществил”, по който счита, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение с решение № 98 от 21.03.2011 г. по гр.д. № 952/2010 г., ВКС, ІV г.о. Я. С. Х. и Е. В. Х. поставят въпроса „процесуална предпоставка за допустимост на предявения иск ли е спазването на срока по чл.33, ал.2 ЗС”, по който поддържат, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Н. И. Ч. поставя въпроса „необходимо ли е да се извършва пълно и главно доказване на факт, неоспорен от страните и следва ли съдът да изисква доказването на такъв факт, като дерогира фактическите твърдения и доводи на страните”, по който счита, че е налице противоречие с решение № 98 от 21.03.2011 г. по гр.д. № 952/2010 г., ВКС, ІV г.о. С посоченото решение № 98 от 21.03.2011 г. по гр.д. № 952/2010 г., ВКС, ІV г.о. по реда на чл.290 ГПК е дадено тълкуване, че преценката на съда по чл.175 ГПК /идентичен с чл.127, ал.2 ГПК-отм./ за другите обстоятелства по делото е подчинена на основния принцип на диспозитивното начало, т.е. отчитат се онези обстоятелства, които са заявени от страните във връзка с разглеждане на спора и касаят неговият предмет, като съдът не може да дерогира фактическите твърдения и правни доводи на страните, да им налага съображения, различни от заявените от самите тях в хода на процеса и да признава или отрича права, които не са оспорени. Мотивирането на въззивното решение с извод за недоказаност, че имотът е придобит по време на брака на Н. и В. Х., при липса на оспорване на това обстоятелство, води до противоречието му с практиката на ВКС, поради което е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по жалбите на В. Х. и Н. Ч.. По поставения от Я. С. Х. и Е. В. Х. е налице задължителна практика на ВКС – определение № 300/7.07.2010 г. по ч.гр.д. № 290/2010 г., ВКС, ІІ г.о., постановено по реда на чл.274, ал.3 ГПК, според която преценката дали ищецът е носител на претендираното материално право, в чиято защита е предявен иска, е част от спорния предмет, прави се от съда след преценка на събраните по делото доказателства в съвкупност с доводите на страните и се обективира в съдебното решения. Следователно, ако искът е предявен след изтичане на срока по чл.33, ал.2 ЗС, то правото на изкупуване е погасено, поради което исковата претенция е неоснователна, т.е. изводите дали е спазен срока или не във всички случаи се правят при спазване на процесуалните правила за събиране и преценка на доказателствата и са относими към основателността на иска, а не към неговата допустимост, поради което и по този въпрос е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Останалите твърдения на Н. Ч. в изложението му по чл.284, ал.3, т.1 ГПК – че въззивният съд е следвало да се мотивира защо дава или не дава вяра на едни или други свидетели, а в случая не са обсъдени показанията на свидетелката Г. А., както и че неоправдано са кредитирани показанията относно спазването на срока по чл.33, ал.2 ЗС на свидетели, заитресовани от изхода на делото, са свързани с правилността на атакуваното решение и не подлежат на разглеждане в производството по чл.288 ГПК. С оглед изложеното въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване изцяло, тъй като с оглед съвместното предявяване на исковете /основани на едни и същи факти и при заявен петитум за общо изкупуване от двамата ищци по чл.33, ал.2 ЗС/ следва, че между ищците е налице необходимо другарство, поради което служебно следва да бъде конституиран и необжалвалия А. И. Ч.. По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение