Определение № 259 от 29.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4674/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 7746/13.08.2019 г., подадена от М. Н. Б., чрез адвокат Г. Н., срещу решение № 326 от 12.07.2019 г. по гр. д. № 22/2019 г. на Окръжен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 1111 от 16.11.2018 г. по гр. д. № 227/2018 г. на Районен съд – Велико Търново в частта, в която съдът на основание чл. 108 ЗС е признал за установено по отношение на М. Н. Б., че П. И. Г. и П. И. Г. са собственици на по 1/4 ид. ч. от недвижим имот, находящ се в [населено място], общ. В. Т., представляващ дворно място с площ от около 600 кв. м, при граници: наследници на П. Г. П., Е. Н. Б. и от две страни улици, което дворно място образува дворище с пл. № * по кадастралния план на селото, с построените в това дворно място къща към улицата, друга полумасивна къща и гараж, а по сега действащите кадастрална карта и кадастрални регистри този имот представлява поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], общ. В. Т., одобрени със заповед № РД-18-39/18.03.2008 г. на изп. директор на АГКК, с административен адрес: с.Арбанаси, ул."Опълченска" № 7, целия с площ от 649 кв. м, с начин на трайно ползване - за друг обществен обект, комплекс, трайно предназначение на територията - урбанизирана, при съседи: ***, ***, ***, заедно с построените в него: 1. сграда с идентификатор **** по КККР на [населено място], общ. Велико Т., одобрени със заповед № РД-18-39/18.03.2008 г. на изп. директор на АГКК, със застроена площ от 48 кв. м, брой етажи - 1, предназначение - жилищна сграда, еднофамилна; 2. сграда с идентификатор **** по КККР на [населено място], общ. В. Т., одобрени със заповед № РД-18-39/18.03.2008 г. на изп. директор на АГКК, със застроена площ от 59 кв. м, брой етажи - 1, предназначение - жилищна сграда, еднофамилна; 3. сграда с идентификатор **** по КККР на [населено място], общ. В. Т., одобрени със заповед № РД-18-39/18.03.2008 г. на изп. директор на АГКК, със застроена площ от 45 кв. м, брой етажи - 1, предназначение - селскостопанска сграда, като е осъдил М. Н. Б. да отстъпи собствеността и предаде владението на П. И. Г. и П. И. Г. върху собствените им по 1/4 ид. ч. за всеки един от тях от гореописания недвижим имот; отменил е на основание чл. 537, ал. 2 ГПК нотариален акт за собственост върху недвижим имот № *, том 8, рег. № 9368, н. д. 818/2017 г. по описа на Ив. З., пом. нотариус по заместване при нотариус Б., с район на действие ВТРС, за разликата над притежаваната от М. Н. Б. 1/2 ид. ч. от описания в нотариалния акт недвижим имот. За да потвърди първоинстанционното решение в частта, в която предявените искове по чл. 108 ЗС са били уважени, въззивният съд е приел, че по делото не се спори и се установява, че страните са внуци на П. И. Б.. След брака на сина й Н., баща на М. Б., с Д. П. Б., родителите на последната предоставили част от свой имот за строителство. Строежът бил извършен и в новия дом заживели родителите на М. Б. заедно с родителите на баща й - П. и П.. За същия този имот през 1974 г. П. Б. и децата й О. и Н. били признати за собственици на основание придобивна давност - нотариален акт № 59, том І, нот. д. № 91/1974 г. Посочил е, че по делото не се спори и че за различни периоди от време М. Б. стопанисвала целия имот, пригодила магазин в него, а през 2017 г. била призната за изключителен собственик на основание придобивна давност. Съдът е изложил, че издаването на нотариалния акт през 1974 г. обективира намерението на титулярите по титула да своят имота по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС: да държат имота за себе си в квотите, за които сами са се споразумели - съвладение по смисъла на цитирания текст на закона. Приел е, че това намерение е било противопоставено на лицата, чиито права владението застрашило - майката на ответницата по исковете Д. Б. и нейните родители, защото било обективирано в публичен акт - нотариалното удостоверяване и преписката, по което било съставено, са достъпни за всяко лице - чл. 155, ал. 1, във вр. с чл. 148, ал. 1, т. 1 от Правилника за организацията и работата на районните, окръжните и военните съдилища (отм.). Визирал е, че бракът между един от титулярите по акта - Н. П. Б., и едно от лицата със застрашени права - майката на М. Б., изключва дори вероятността Д. Б. и родителите й да не са знаели за издадения нотариален акт. Ето защо, съдът е заключил, че по този начин законовото изискване намерението за своене да е било противопоставено на собственика на завладения имот, в случая е било спазено и фактическата власт на титулярите по нотариалния акт от 1974 г. следва да се квалифицира като владение. Въззивният съд е изложил, че владелците са продължили фактическата си власт - лично или чрез другиго, от 1974 г. до смъртта си, съответно през 1992 г., 2004 г. и 2006 г., като при неопроверганата презумпция на чл. 83 ЗС владението е било непрекъсвано; същото е било явно и несъмнено, тъй като е било основано на публичен акт - нотариален акт по чл. 483 ГПК; периодът на владение двукратно покрива изискуемия от чл. 79, ал. 1 ЗС срок. При така изложеното съдът е направил извод, че ефектът на придобивната давност е настъпил и владелците са се превърнали в собственици. С оглед ограниченията на чл. 29, ал. 1 ЗСГ (отм.), това е станало след 13.03.1990 г. След смъртта на П. Б. и О. Г. ищците П. Г. и П. Г. наследили по 1/4 ид. ч. от процесния имот. Въззивният съд е приел, също така, че по делото няма спор, че М. Б. държи целия имот, като това държане се явява непротивопоставимо на П. Г. и П. Г. за притежаваните от тях идеални части, поради което ревандикационните претенции се явяват основателни за по 1/4 ид. ч. от имота за всеки ищец. Окръжен съд – Велико Търново е намерил за неоснователни доводите на М. Б. срещу исковете. Позовал се е на чл. 99 ЗС, съгласно която разпоредба правото на собственост се изгубва, ако друг го придобие или ако собственикът се откаже от него. Посочил е, че в случая е приложима първата хипотеза - бабата и дядото на М. Б. по майчина линия, както и майка й, са изгубили правото на собственост върху процесния имот, защото друг го е придобил по давностно владение. Визирал е, че при положение, че М. Б. твърди имотът да е от родителите на майка й, неясно защо не се е позовавала на наследяване, а на придобивна давност и то чак през 2017 г. Съдът е изложил, че за такъв оригинерен способ е нужна манифестация на намерение за своене, вече към П. Г. и П. Г., защото владението й застрашава техните права. Заключил е, че събраните по делото доказателства не установяват манифестирано по отношение на ищците намерение на М. Б. да свои целия имот. Въззивният съд е посочил и че ако имотът не е бил владян в срока на придобивната давност от П. Б., О. Г. и бащата на М. Б., неясно защо последният е участвал в нотариалното производство по признаването и на тримата за собственици, както и защо майката на М. Б. или нейните родители не са реагирали, при положение, че бащата Н. Б. очевидно би имал далеч по-изострен интерес да е собственик на целия имот, след като последният бил „зестра“. Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие с приложимия материален закон и необосновано. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК М. Б. формулира въпроса: представлява ли действие на манифестиране на намерение за своене на имот снабдяването с констативен нотариален акт за собственост по чл. 587 ГПК. Твърди, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 204/11.01.2013 г. по гр. д. № 272/2012 г., ІІ г. о., решение № 7/10.09.2018 г. по гр. д. № 1903/2017 г., ІІ г. о., определение № 517/19.10.2018 г. по гр. д. № 2139/2018 г., ІІ г. о., определение № 131/12.03.2019 г. по гр. д. № 2765/2018 г., ІІ г. о., поради което счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. От П. И. Г. и П. И. Г. е постъпил отговор на касационната жалба, в който същите излагат становището си, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по искове, за които касационното обжалване не е ограничено от цената на иска. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Формулираният в изложението към касационната жалба въпрос, макар и обсъден от въззивния съд, сам по себе си не е обусловил решаващите мотиви на обжалваното решение. Вярно е, че е налице съдебна практика на ВКС, визирана и от жалбоподателката, съгласно която снабдяването с констативен нотариален акт за собственост не е действие на довеждане до знанието на собственика на владяната вещ на намерението на владелеца за своенето й, тъй като собственикът не е длъжен да следи съдържанието на книгите за вписвания, за да установи дали такъв нотариален акт е налице. В конкретния случай, обаче, въззивният съд е мотивирал извода си, че П. Б., Н. Б. и О. Г. са придобили по давност спорния имот, не само изхождайки от факта на съставяне на нотариалния акт № 59/1974 г., но обсъждайки и други правно релевантни за спора обстоятелства, сочещи, че собствениците на имота са били наясно с осъществяваното владение от визираните лица. Същевременно настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Ответниците по жалбата имат право на 600 лв. разноски за адвокат, направени пред ВКС. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,