Определение № 11 от 07.01.2015 г. на ВКС по т. д. № 3507/2013 г.

Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 109 от 11.07.2013г. по в.т.д. № 281/2013г. на Окръжен съд - Шумен, с което е потвърдено решение № 259/ 26.03.2013г. по гр.д. № 4214/2011г. на Районен съд – Шумен, в частта, с която са отхвърлени предявените по реда на чл.422 ГПК установителни искове на касатора срещу Н. М. А. и А. Г. А за разликата от 708,27 евро до пълния предявен размер от 7802,06 евро. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се отмяната му и уважаване на исковете, ведно с присъждане на направените от касатора разноски за всички инстанции. Ответниците по жалбата, Н. М. А. и А. Г. А, молят да не се допуска решението до касация, съответно да се остави в сила обжалваното решение, поради липса на наведените касационни основания. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищецът не е установил при условията на главно и пълно доказване наличието на соченото от него каузално правоотношение - договор за заем, за обезпечението на който се твърди, че е бил издаден процесния запис на заповед. Изложени са аргументи, че липсват доказателства за предаването на заемната сума от 9000 лева по договора за заем, който както и този за потребителски кредит, като негова разновидност, са реални по своя характер, и се считат за сключени едва с предаването на уговорената вещ. Въз основа на това е изведена липса на соченото от ищеца каузално правоотношение. Според решаващия състав, евентуалното наличие на друго правоотношение между страните, неговата валидност, и относимост към процесния запис на заповед, е ирелевантно за процеса, доколкото именно ищецът е обособил предмета на делото, въвеждайки сам договора за заем, като каузално правоотношение, за чието обезпечение е послужил записът на заповед. Твърдението на ответната страна за наличие на договор за финансов лизинг, е по съществото си оспорване на валидността на соченото заемно правоотношение. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставката по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроси /от първи до четвърти/, свързани с приложението на чл.20 З., като въпрос пети е относно предмета на делото, когато в производството по чл.422 ГПК е наведено от двете страни наличие на различно каузално правоотношение във връзка с вземането по записа на заповед. Първите четири въпроса от изложението към касационната жалба са свързани с приложението на разпоредби на Закона за потребителския кредит /отм./, вкл. относно възможността по този закон да се обезпечават със запис на заповед вземания във валута, различна от тази, в която е договорена ценната книга, както и да се гарантират вземания извън главницата по кредита, не са обусловили изхода на спора. Въззивният съд е приел, че изразената от страните воля е за сключването на договор, който няма характер на потребителски кредит, а на договор за заем по чл.240 ЗЗД, поради което не е изложил мотиви за приложението на З. /отм./. В констатацията на решаващия състав, че самият ищец поддържа, че е предоставил 9 000 лева, вместо 9 000 евро кредит, не се съдържа отричане на възможността каузалното вземане и вземането по обезпечаващия менителничен ефект да са в различна валута. Изводът, че записът на заповед обезпечава само предоставена по договора за заем сума, не се базира на невъзможност да се гарантират с ценната книга други вземания, а е изведен въз основа на конкретни клаузи на договора, като липсва формулиран от касатора въпрос относно приложението на чл.20 ЗЗД във връзка с тълкуването на договора. По петия въпрос във връзка с релевирани различни каузални правоотношения от насрещните страни е формирана задължителна практика на ВКС с даденото в т.17 от Тълкувателно решение № 4 / 18.06.2014г. по тълк.д. № 4/ 2013г. на ОСГТК на ВКС, разрешение, съобразно което, при въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед, в съответствие с която е постановен обжалваният акт, поради което липсва наведения допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд