Определение № 317 от 17.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 540/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 11448/2.12.2019 г., подадена от Л. Б.Х., чрез адвокат В. Д., срещу решение № 390 от 23.10.2019 г. по гр. д. № 468/2019 г. на Окръжен съд – Хасково, с което е потвърдено решение № 278 от 3.05.2019 г. по гр. д. № 1695/2018 г. на Районен съд – Хасково. С потвърденото първоинстанционно решение е признато за установено по отношение на Л. Б. Х. и „Клас-95“ ООД, че Г. В. А. е собственик по наследство на 1/2 ид. ч. от следните недвижими имоти: 1. Поземлен имот с идентификатор *** по КК на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-63/5.10.2006 г. на изп. директор на АК, местност „Идимирли“, с площ от 17 998 кв. м, с трайно предназначение на територията: земеделска, начин на трайно ползване: друг вид нива, категория на земята при неполивни условия: пета, номер по предходен план: 456035; 2. Поземлен имот с идентификатор *** по КК на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-63/05.10.2006 г. на изп. директор на АК, местност „Идимирли“, площ от 10 000 кв. м, с трайно предназначение на територията: земеделска, начин на трайно ползване: друг вид нива, категория на земята при неполивни условия: пета, номер по предходен план: 427002; отменен е на основание чл. 537, ал. 2 ГПК н отариален акт за собственост върху недвижими имоти, придобити по наследство и давност № 15/17.11.2017 г., том IV, peг. № 2976, дело № 437/2017 г. по описа на нотариус Х. К., № 081 НК, вписан в служба по вписванията при PC - Хасково с вх. № 7995/17.11.2017 г., в частта с която Л. Б. Х. е призната за собственик на 1/2 ид. ч. от гореописаните недвижими имоти. Въззивният съд е приел в решението си, че между страните безспорно има формиран спор за материалното право на собственост върху описаните по 1/2 ид. ч. от визираните по-горе имоти, възстановени по реда на ЗСПЗЗ. Посочил е, че от доказателствата по делото се установява, че Г. В. А. (наследница на С. Х., починала през 2008 г.), притежава по наследство по 1/2 ид. ч. от спорните имоти, а останалите по 1/2 ид. ч. са собственост на Л. Х. (наследница на А.К. починал през 2008 г.), като С. Х. и А. К. са наследници на общия наследодател и праводател на страните М. О. М. (М. О. М.), починал през 1970 г. Визирал е, че съдебният спор е бил породен от снабдяването през 2017 г. от страна на Л. Х. с нотариален акт за собственост върху двата имота. Съдът е разгледал направеното възражение за изтекла в полза на Х. придобивна давност, но го е намерил за неоснователно, предвид липсата на доказателства по делото, които да сочат на промяна на установените отношения на собственост между двете наследници на общия наследодател по отношение на спорните имоти, възстановени по реда на ЗСПЗЗ. Изложил е, че по делото не е установено отблъскване на владението на ищцата от страна на ответницата, установяване на несъмнена, явна и категорична нейна фактическа власт и то за период над десет години, с което да са променени отношенията на собственост, породени от наследяването. Визирал е, че сочените от страна на ответницата по исковата молба действия по отдаването на въпросните имоти под наем и получаването на гражданските плодове от това не могат да се приравнят на действия, които да изпълнят хипотезата на придобивната давност, тъй като не сочат на владение, а на управление, и могат единствено да послужат като основание за обезщетение на другия съсобственик, още повече, че те продължили за период, по-малък от десет години. Въззивният съд е споделил и съображенията на Районен съд – Хасково за липса на упражнено годно владение, изложени във връзка с констатираното обстоятелство, че Л. Х. положила подписа си под протокола за въвод във владение върху двата имота под името на майката на ищцата, както и във връзка с установеното получаване на рента за двата имота от С. Х. (майка на ищцата) след въвода във владение. Приел е, че твърдяната от Л. Х. доброволна делба, по силата на която къща в [населено място] се предавала на С. Х., а процесните земи - на А. К. е останала недоказана по делото. Предвид извода за правата на собственост на Г. А. и Л. Х., съдът е направил извод, че последната не е могла да транслира на „Клас-95“ ООД повече права от тези, които притежава, и съответно дружеството не е придобило собствеността върху оспорените идеални части. Въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК. Видно от мотивите на първоинстанционното решение, към които е препратил въззивният съд, в същите е прието, че по никакъв начин - нито от писмените доказателства по делото, нито от свидетелските показания, може да се направи извод, че Л. Х. е владяла процесните две ниви в продължение на десет години и е отблъсквала владението на другия наследник - Г. В. А.. Съдът е посочил, че показанията на свидетелите за отдаване под наем на земеделските земи за обработване от кооперация и впоследствие от „Клас-95“ ООД, съответно за сключването на договори за наем на земите и получаване на годишната рента, не сочи на намерение да се своят тези имоти. Самият факт, установен от заключението на назначената по делото съдебно-графологична експертиза, че Л. Х. се е подписала под името на майката на ищцата в протокола за въвод във владение, също не сочи на извод за своене или за наличие на някакви права да стори това. Първата съдебна инстанция е визирала и че от събраните по делото доказателства не се установява наличието на намерение за извършена неформална делба на имотите, останали в наследство на А. К. и С. Х. от техния баща, като нито твърденията на свидетелите за водени между брата и сестрата разговори земите да останат на единия, а къщата на другия, нито фактът, че последната се е снабдила с нотариален акт за собственост въз основа на давност и наследство за къщата и е продала същата, сочат на извод за извършена делба между двамата наследници, докато са били още живи. Самият факт, че толкова години не са предприели каквито и да е действия, с които да скрепят по някакъв начин уговорката си, в случай, че изобщо е имало такава, по становище на съда сочи на извод за липсата на извършена по съответния законов ред делба и за липсата на подобни договорки, с които и двамата да са били съгласни. Съдът е изложил, че наведените по делото твърдения за наличието на традиции всички имоти да остават в наследство на сина, а дъщерята да не получава нищо, не се подкрепят от законовите разпоредби, действащи в Република България. Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Л. Х. формулира следния въпрос, по отношение на който се позовава на противоречие с възприетото в решение № 217/9.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на IV г. о. на ВКС и решение № 554/8.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на IV г. о. на ВКС: Следва ли съдът да обоснове решението си на избрани от него доказателства или следва да го обоснове на всички събрани по делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност, като изложи съображения кои обстоятелства приема за установени по делото и въз основа на кои доказателства, кои гласни доказателства кредитира или не кредитира и защо. Излага, че очевидната неправилност на въззивното решение се изразява в това, че въпреки наличието на безспорни писмени и гласни доказателства по делото за съществуването на неформална договорка между наследодателите на двете страни по делото за разделяне на наследствени имоти, между които и процесните земеделски земи, съдът с произнесеното решение е лишил Л. Х. от възможността да черпи права от постигнатата договорка, игнорирайки я напълно, като същевременно е поощрил недобросъвестното поведение на ищцата, която в крайна сметка е получила цялата наследствена къща и въз основа на решението на въззивния съд става собственик и на 1/2 ид. ч. от процесната земеделска земя. От Г. А. е постъпил отговор на касационната жалба, в който е изразено становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по искове, за които касационното обжалване не е ограничено от цената на иска. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Действително, съгласно закона и формираната трайна съдебна практика по чл. 290 ГПК въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея. В конкретния казус Окръжен съд – Хасково е действал съобразно разпоредбите на ГПК и съдебната практика и е направил съответните правни изводи въз основа на събраните по делото доказателства, като е аргументирал същите. Друг е въпросът, че тези правни изводи не са в интерес на Л. Х.. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Изложените твърдения на жалбоподателката за очевидна неправилност не попадат в хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК, а се отнасят до основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Същите подлежат на разглеждане, обаче, едва след допускане на касационно обжалване. Ответницата по жалбата има право на 900 лв. разноски за адвокат, направени в производството пред ВКС. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,