Определение № 1580 от 02.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 1825/2025 г.

Производството е по чл.274, ал.2 от ГПК. Подадена е частна жалба от А. С. Д. и Д. Г. Д., против определение №345/11.06.2025г. по гр.д. №234/2025г. на Великотърновски апелативен съд. С него е потвърдено определение №277/06.03.2025г. за спиране на производството по гр.д. №571/2024г. на Русенски окръжен съд на основание чл.229 ал.1 т.4 от ГПК до приключване на производството по адм. дело №274/2023г. по описа на Русенски административен съд. В частната жалба се излагат съображения за неправилност на обжалваното определение. Частнитe жалбоподатели поддържат, че между двете производства не е налице връзка на обусловеност, доколкото нито ищците поддържат като правопораждащ факт твърдението, че събитието е трудова злополука, нито ответникът поддържа твърдението, че събитието е трудова злополука като правоизключващо възражение. Изтъкват,че целят ангажиране на деликтната отговорност на ответното дружество „Рубишипс транспорт“ ООД в две хипотези при условията на евентуалност – отговорността му като възложител на работа на екипажа на моторен кораб А., в състав с несамоходна баржа ИНТЕРНОС, за който екипаж твърдят, че е осъществил деликт, и евентуално отговорността му като собственик на посочените плавателни съдове. Считат, че при този предмет на спора, съдебното установяване на обстоятелството дали починалият Г. Д. Д. е бил обвързан с трудов договор с трето за спора лице и дали събитието се квалифицира като трудова злополука, не би могло да обуслови правилното решаване на настоящия спор. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК частните касационни жалбоподатели, основават допускането на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, като формулират следния процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото: 1. В какво се изразява връзката на преюдициалност между делата и следва ли да е налице идентичност в страните по две дела, за да бъде постановено спиране на едното до приключване на другото поради преюдициалност? Твърдят, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, формирана с определение №490/12.11.2012г. по ч.гр.д.№442/12г. на ВКС, ІІ ГО, определение №102/08.03.2010г. по ч.гр.д.№80/10г. на ВКС, ІІ ГО, определение №611/03.11.2015г. по ч.гр.д.№4980/15г. на ВКС, ІІІ ГО. Ответникът „Рубишипс транспорт“ ООД поддържа становище за неоснователност на частната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.3, т.1 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл.275, ал.1 от ГПК. Производството по гр.д. №571/2024г. по описа на Русенски окръжен съд е образувано по предявени от А. С. Д. и Д. Г. Д. срещу „Рубишипс транспорт“ ООД при условията на евентуалност искове с правно основание чл.49 вр. чл.45 от ЗЗД и чл.50 от ЗЗД. В исковата молба са въведени твърдения за претърпени неимуществени вреди от смъртта на техния син – Г. Д. Д., настъпила на 09.02.2023г. при тежко произшествие на вътрешен воден път, причинено от нает и работещ по възлагане от ответника екипаж на моторен кораб /м/к/ А., собственост и експлоатиран от ответното дружество. С отговора на исковата молба ответното дружество е релевирало възражение, че пострадалият самоволно и без право се е намирал на борда на м/к СОЛИСТ в деня на инцидента – без нареждане от собственика на пристанището или в изпълнение на служебните си задължения, с което допринесъл за настъпване на вредоносния резултат и то в степен и обем, изключващи вината на който и да е служител и/или представител на ответника, респ. отговорността на последния. С определение №277/06.03.2025г. е спряно производството по гр.д. №571/2024г. на Русенски окръжен съд на основание чл.229 ал.1 т.4 от ГПК до приключване на производството по адм. дело №274/2023г. по описа на Русенски административен съд. Последното е образувано по жалба на „Ривър сервиз“ ЕООД против решение от 09.05.2023г. на директор на ТП на НОИ за потвърждаване на разпореждане от 29.03.2023г., с което осъществената с Г. Д. Д. злополука се приема за трудова злополука по смисъла на чл.55 ал.1 от КСО. За да потвърди определението за спиране на първоинстанционното производство съставът на Великотърновски апелативен съд е приел, че изясняването на въпроса дали е злополуката е трудова е от значение за изхода на спора по гр.д. №571/2024г. по описа на Русенски окръжен съд, защото ще обоснове съответно извод дали пострадалият е пребивавал правомерно по трудово правоотношение или не на територията на инцидента. Настоящият състав на ВКС, ТК, I отд. намира, че първата част на поставения въпрос отговаря на общата предпоставка за достъп до касация, доколкото в тази част въпросът е обусловил решаващия извод на въззивния съд за наличие на предпоставките за спиране на първоинстанционното производство. Във втората си част въпросът е свързан с предмета на спора, но същият не отчита, че производството по дело №274/2023г. по описа на Русенски административен съд е административно, а не исково, съответно постановеното по него решение ще бъде задължително за гражданския съд относно това дали административният акт е валиден и законосъобразен, независимо, че страните по настоящия спор не са участвали в административното производство. По отношение на въпроса в какво се изразява връзката на преюдициалност между делата, който се явява обуславящ за изхода на спора, е налице и допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. По поставения въпрос е налице задължителна практика, формирана с Тълкувателно решение №7/2014г. на ОСГТК и Тълкувателно решение №1/2017г. на ОСГТК, както и с цитираните от касаторите определения. Поради това касационното обжалване на определение №345/11.06.2025г. по гр.д. №234/2025г. на Великотърновски апелативен съд, следва да бъде допуснато при условията на чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК за проверка за съответствието му с практиката на ВКС. По поставения процесуалноправен въпрос настоящият съдебен състав намира следното: В т.5 от Тълкувателно решение №7/2014г. на ОСГТК и в Тълкувателно решение №1/2017г. на ОСГТК са дадени разяснения относно основанието за спиране по чл.229 ал.1 т.4 от ГПК. Приема се, че законодателят няма предвид всяка възможна връзка между две висящи дела, а точно определена зависимост, при която задължително следва да се зачетат последиците от влязло в сила решение или присъда по обуславящото дело. Основанието за спиране по чл.229 ал.1 т.4 от ГПК е налице когато има висящ процес относно друг спор, по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство. Обусловеността между двата спора се основава на връзката между субективните права, задължения и правопораждащите ги факти като съдържание на конкретните правоотношения. Разпоредбата на чл.229 ал.1 т.4 от ГПК, изисква обективна зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която винаги е конкретно съществуваща, пряко касае допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело и поради това не предполага различия в преценките на съда по двете дела. В настоящата хипотеза преценката, която ще се осъществи в производството по адм. дело №274/2023г. по описа на Русенски административен съд не се явява обуславяща за изхода на производството по иска по чл.49 вр. чл.45 от ЗЗД, както и по предявения при условията на евентуалност иск по чл.50 от ЗЗД. Наличието на влязъл в сила индивидуален административен акт за установяване трудова злополука е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя по чл.200 от КТ, но не и от фактическия състав на отговорността по чл.49 от ЗЗД на други юридически лица, от противоправното поведение на чиито работници и служители се претендира, че са настъпили вреди. За разлика от производството по чл.200 от КТ, при което намаляване на отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност, в производството по исковете по чл.49 от ЗЗД и чл.50 от ЗЗД от значение е всяко поведение на пострадалия, с което той е допринесъл за механизма на увреждането или е създал предпоставки за настъпването на вредите или за техния по-голям обем. Следователно дори и при евентуално установяване, че смъртта на Г. Д. Д. е настъпила при трудова злополука, съдът в настоящото исково производство ще следва да разгледа всички възражения за съпричиняване на вредите от пострадалия. От друга страна уважаването на жалбата в административното производство би довела до липса на съставен акт за установяване на трудова злополука и изключване на отговорността на работодателя по чл.200 от КТ, но не би обвързало първоинстанционния съд да приеме за доказано наличието на съпричиняване от страна на пострадалия. Предвид горното разрешение обжалваното определение се явява неправилно и следва да бъде отменено, като делото следва да се върне на първата инстанция за продължаване на процесуалните действия. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на ТК, I т.о.