Определение № 2033 от 08.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 601/2026 г.

Производството е по чл.274 ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „Дефиго“ ЕООД срещу определение № 25007/08.12.2025 г. по в.ч.гр.д. № 11603/2025 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение № 32437/01.08.2025 г. по гр.д. № 74246/2024 г. на Софийски районен съд. С последното на основание чл.130 ГПК е върната подадената от „Дефиго“ ЕООД срещу „Овербилд“ ООД искова молба в частта по предявения иск за признаване за установено, че в полза на „Дефиго“ ЕООД съществува търговско право на задържане на движима вещ- сондажна машина, като в тази част първоинстанционното производство е прекратено като недопустимо.

В частната жалба са наведени оплаквания за неправилност на атакувания съдебен акт. Твърди се, че въззивният съд не е възприел правилно фактическата обстановка и специфика, изложени от жалбоподателя, като по този начин е стигнал до неправилни изводи. Според частния касатор неправилно е заключението на съда, че правото на задържане по чл. 91 ЗЗД може да се упражни единствено като възражение на заявена претенция за връщане на вещта, поради което е недопустимо да бъде предявено като самостоятелен иск. Неправилен, според него,е и изводът на съда, че правото на задържане както по чл. 72 ал. 3 ЗС, така и по чл. 91 ЗЗД и чл. 315 ТЗ отлага изпълнението на задължението за връщане на вещта до заплащане на съответните разноски за вещта и съответно правен интерес от предявяване на възражение за задържане би бил налице само по предявен осъдителен иск за връщане на тази вещ. Излагат се подробни съображения в защита на тезата, че правото на задържане не се изчерпва единствено с възможността за противопоставянето му като възражение, а представлява самостоятелно субективно право, включващо и правомощието за упражняване на фактическа власт върху задържаната вещ до удовлетворяване на вземането на ретинента, като това правомощие може да бъде предмет на съдебна защита и да бъде предявено като иск пред съда. В тази връзка се твърди, че искът за признаване съществуването на правото на задържане и на произтичащото от него правомощие за упражняване на фактическа власт върху вещта може да бъде обективно съединен с иска за защита на вземането на ретинента, доколкото двата иска са функционално и правно обусловени. В заключение се обобщава, че установяването на правото на задържане със сила на пресъдено нещо има за последица зачитането му като привилегия в рамките на принудителното изпълнение и гарантира ефективна защита на интереса на кредитора- ретинент. Моли се за отмяната на обжалваното определение и постановяването на друго, с което предявеният иск за признаване за установено, че в полза на „Дефиго“ ЕООД съществува търговско право на задържане на движима вещ, да бъде допуснат за разглеждане.

Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл. 280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК, посочени в изложението по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК. В същото частният касатор е поставил следните въпроси, които според него са от значение за изхода на делото:

1.Разполага ли кредиторът с вземания за разноски за съхранение и пазене на ремонтирана движима вещ, с възможност да защити и реализира привилегията си на предпочтително удовлетворение на вземанията за тези разноски, произтичаща от упражненото право на задържане по чл. 91 ЗЗД и чл. 315 ТЗ, в рамките на индивидуално принудително изпълнение, инициирано от същия този кредитор, когато собственикът на вещта не е предявил иск за нейното връщане и поради това възражението за право на задържане не може да бъде релевирано по съдебен ред?

Въпросът се поставя с хипотезите на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, приложими,според частния касатор, поради липса на съдебна практика. Значението му за точното прилагане на закона е мотивирано с това, че той засяга взаимодействието между материалното право на задържане по чл. 91 ЗЗД и чл.315 ТЗ и процесуалните правила за принудително изпълнение, като от неговото разрешаване зависи, дали законовата привилегия ще бъде реално приложима или ще остане формално съществуваща, но процесуално неприложима в хипотези, при които длъжникът не е предявил иск за връщане на вещта. Значениетоа му за развитието на правото се обосновава с липсата на процедура за защита на кредитора, който е задържал вещта добросъвестно, но не може да релевира възражението си по съдебен ред, а привилегията му по чл.136 т.4 ЗЗД остава неизползваема.

2.Необходимо ли е съдебно признание на правото на задържане, за да се реализира привилегията на предпочтително удовлетворение по чл.136 т.4 ЗЗД (да се приложи от съдебния изпълнител) в рамките на индивидуално принудително изпълнение за тези вземания срещу собственика на вещта?

По този въпрос отново се прави позоваване на предпоставката по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, с оглед липсата на задължителна практика на ВКС относно приложението на чл.136 т.4 ЗЗД в изпълнителното производство при наличие на право на задържане, което не е признато със съдебно решение. Сочи се като неизяснено, дали правото на задържане, като материалноправен институт по чл.91 ЗЗД, може да бъде „създавано“ или „признавано“ от съдебния изпълнител и дали подлежи на установяване по съдебен ред, когато е спорно.

3. Допустимо ли е правото на задържане да бъде предявено като самостоятелен иск, обективно кумулативно съединен с осъдителен иск за защита на вземанията за разноски по ремонт, съхранение и охрана на движима вещ, предявени срещу собственика й?

По този въпрос се твърди приложимост на предпоставката по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради разрешаването му от въззивния съд в противоречие с решение №882/08.07.2008г. по гр.д. № 4074/2007 г. на ВКС; определение № 5026/02.12.2013 г. по т.д. № 2181/2013 г. на Окръжен съд Варна; решение № 9/12.03.2010 г. по гр. д. № 945/2006 г. на I г. о. на ВКС и решение № 50133/13.02.2023 г. по гр.д.№4605/2021 г. на I г. о. на ВКС.

4.Допустимо ли е правото на задържане да бъде предявено като самостоятелен иск, обективно кумулативно съединен с осъдителен иск за защита на вземанията за разноски по ремонт, съхранение и охрана на движима вещ, предявени срещу собственика й?

По този въпрос се визира приложното поле по чл.280 ал.1 т.2 ГПК с аргумент, че правото на задържане по чл. 91 ЗЗД и чл. 315 ТЗ представлява обезпечително средство, чрез което кредиторът гарантира удовлетворяването на свое изискуемо вземане, като то има защитна функция и е тясно свързано със защитата на правото на собственост, включително когато то е защитено и от правото на ЕС, например по силата на Харта на основните права на Европейския съюз.

Ответникът по частната жалба „Овербилд“ ООД е депозирал отговор в срока по чл. 276 ал.1 ГПК, в който се оспорва допускането на касационен контрол върху обжалваното определение, както и основателността на подадената частна касационна жалба.

Върховен касационен съд в състав на Второ търговско отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275 ГПК от легитимирано да обжалва лице срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване, и отговаря на изискванията на чл.274 ал.3 ГПК във вр. с чл.284 ГПК, поради което я намира за процесуално допустима. Съгласно чл.278 ал.4 ГПК правилата за касационно обжалване на решенията намират субсидиарно приложение и спрямо определенията. Поради това и на основание чл. 274 ал.3 ГПК следва да бъде извършена преценка за наличието на предпоставките по чл. 280 ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол.

При произнасянето си ВКС взе предвид следното:

За да постанови атакуваното определение, съставът на Софийски градски съд е споделил направения с обжалваното пред него първоинстанционно определение на Софийски районен съд извод, че предявеният от „Дефиго“ ЕООД срещу „Овербилд“ ООД установителен иск за признаване съществуването на търговско право на задържане по чл. 315 ТЗ е недопустим. Наведените в частна жалба възражения срещу така постановеното първоинстанционно определение са намерени от въззивния състав за неоснователни. За да се обоснове, въззивният съд е изложил мотиви, че възражението за право на задържане е винаги акцесорно; че чрез упражняването му се цели отлагането на изпълнението на задължението за връщане на вещта до заплащане на извършените от добросъвестния владелец подобрения (арг. от чл.72 ал.3 ЗС), респ. отлагането на изпълнението на задължението за връщане на вещта до заплащане на вземанията по чл. 91 ЗЗД; че, с оглед това, възражението за право на задържане може да бъде релевирано само като защитно средство по предявен иск за връщане на вещта (в първия случай- ревандикационен, а във втория- облигационен). Констатирал е, че в настоящия случай ответникът не е предявил насрещен иск за връщане на вещта, поради което е заключил, че няма как да бъде релевирано възражението за отлагане връщане на вещта до заплащането на претендираните от ищеца вземания. Посочил е, че възражението за право на задържане по дефиниция има евентуален характер- разглеждането му по необходимост предполага извод за възникване право на противната страна за връщане на вещта, на което право това възражение е противопоставено като защитно средство и след като в конкретния случай противната страна изобщо не е предявила претенция за връщане на вещта, то съдът е заключил, че е немислимо да се предявява защитно средство, целящо отлагане на задължението за връщане на вещта.

Като неоснователен е счетен аргументът на частния жалбоподател, свързан с предявения от него иск за разноски за запазването на вещта, предвид липсата на предявена от противната страна претенция за връщането й, което прави недопустимо разглеждането на защитно средство срещу такава.

Тези принципни постановки съставът е намерил за приложими и по отношение на търговското право на задържане, уредено в чл. 315 ТЗ.Посочил е,че въпреки наличието на някои различия в уредбата му (няма изискване вземането да е от същото правоотношение, вземането следва да произхожда от търговска сделка и пр.), то запазва характера си на отлагателно (дилаторно) възражение,чрез което се цели обезпечаване на вземането на търговеца чрез правото му да задържи намиращи се у него движими вещи и ценни книги на длъжника, т.е. за упражняването му е необходимо да е предявена насрещна претенция за връщане на вещите. В допълнение е посочил,че принципно и търговското право на задържане може да се упражни само от ответник под формата на възражение за задържане на движимите вещи, които се намират в негово държане.

Според решаващият състав, допустимостта на предявения от „Дефиго“ ЕООД установителен иск не може да бъде обоснована и с аргументи от разпоредбата на чл.726 ал.2 ТЗ, тъй като тя е приложима само при открито производство по несъстоятелност по отношение на длъжника, каквото в случая безспорно не е налице.

По тези съображения Софийски градски съд е потвърдил обжалваното определение на Софийски районен съд.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Софийски градски съд определение.

Съгласно разясненията, дадени в т.1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, които съгласно чл. 274 ал. 3 ГПК намират приложение и по частните касационни жалби, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е бил включен в предмета на спора, същият да е от значение за изхода на конкретното дело, като е обусловил формирането на решаващата воля на съда.

В тази връзка настоящият съдебен състав счита, че поставените първи и втори въпроси не са обуславящи за решаващите изводи на съда, тъй като по реализирането на евентуална привилегия за предпочтително удовлетворение по чл.136 т.4 ЗЗД в индивидуално изпълнение съставът не е разсъждавал, а съответни твърдения в тази връзка не са били въведени като основание за предявяването на този иск.

Третият и четвъртият от въпросите (идентични по съдържание) отговарят на общото изискване за достъп, доколкото в решаващите си мотиви съдът е отрекъл възможността правото на задържане да се предяви като самостоятелен иск,но даденото от въззивния съд разрешение не противоречи на практиката на ВКС, което налага извод за необоснованост на допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. С решението по гр.д.№4074/2007г. на ІІ г.о. на ВКС изрично се приема,че правото на задържане на вещ може да бъде предявено само от ответника по делото и само по иск, с който се претендира отнемане на владението му върху имота, т.е. това, което е приел и въззивният съд. Неприложимо към случая е разрешението,дадено в решението по гр.д.№4605/2021г. на І г.о. на ВКС, доколкото със същото е признато за основателно направено в исковата молба искане за признаване на право на задържане с оглед конкретната особеност на случая – при призната от съда отговорност на купувач по публична продан за извършени от владелец в продадения имот подобрения, за които той е бил наясно, е прието,че липсва възможност за противопоставяне на възражение за право на задържане, поради това,че иск по чл.108 ЗС няма да се води, тъй като купувачът на имота може да бъде въведен принудително в него на основание чл.498 ГПК. Със соченото от частния касатор решение по гр.д.№945/2006г. на І г.о. на ВКС е постановен отказ за тълкуване на друго решение по същество на ВКС по реда на чл.251 ГПК, поради което същото не може да бъде съобразено като практика по чл.290 ГПК. Не представлява такава и соченото от частния касатор определение на Окръжен съд Варна по аргумент от т.1 на ТР №1/2010г. по тълрк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.

На състава е известна служебно и друга практика на ВКС (решения по гр.д.№2329/13г. на ІІ г.о. на ВКС, по т.д.№2335/2016 г. на II т. о. на ВКС и др.), с които еднозначно се приема,че както в хипотезата на чл.72 ал.3 ЗС, така и в тази на чл.91 ЗЗД правото на задържане на недвижима или движима вещ отлага изпълнението на задължението за връщането й до заплащането на съответните разноски за нея, поради което следва да се релевира изрично от владелеца чрез възражение и правен интерес от упражняването на това право е налице само при предявен осъдителен иск за връщане на тази вещ. В този именно смисъл, доколкото в случая липсва предявена такава претенция от насрещната страна, са и развитите в обжалваното определение съображения на въззивния съд, мотивирали крайния постановен от него резултат. Поради това не може да бъде направен извод за наличие на основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.

Не е налице предпоставка за приложимост и на това по чл.280 ал.1 т.2 ГПК, при липсата на сочени от частния касатор конкретни актове на СЕС, в противоречие с чиито разрешения да е произнасянето на състава на въззивния съд.

Предвид изложеното следва да бъде постановен отказ за допускане на касационно обжалване на определението на Софийски градски съд.

Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение