Определение № 650 от 26.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 510/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД срещу решение №243 от 12.11.2019 г. по в.т.д.№446/2019 г. на АС Варна. С обжалваното решение е потвърдено решение №30 от 19.04.2019 г. по т.д.142/2018 г. на ОС Търговище, в частта, с която „ДЗИ - Общо застраховане” ЕАД е осъдено да заплати на З. Д. З. на основание чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ сумата от 40 000 лв., част от претенция от 200 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на брат му Х. Д. З., настъпила в резултат на ПТП на 16.08.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 05.10.2015 г. до окончателното изплащане и след частична отмяна на решение №30 от 19.04.2019 г. по т.д.142/2018 г. на ОС Търговище, „ДЗИ - Общо застраховане” ЕАД е осъдено да заплати на З. Д. З. на основание чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ допълнително сумата от 40 000 лв. /разликата между присъдената от първата инстанция сума и предявения размер от 80 000 лв./, част от претенция от 200 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на брат му Х. Д. З., настъпила в резултат на ПТП на 16.08.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 05.10.2015 г. до окончателното изплащане. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон и поради необоснованост, като в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, приложното поле на касационното обжалване е обосновано със следните въпроси, за които се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 1. При предявени претенции след 21.06.2018 г., прилага ли се въведеният лимит от 5 000 лв. по §96, ал.2 от КЗ по образуваните преписки на лицата извън най-близкия кръг, при положение, че полиците по застраховка „Гражданска отговорност“ са сключени преди влизане в сила на действащия КЗ или същите ще се разрешат по част четвърта от отменения КЗ, както предвижда §22 от настоящия. 2. В случай, че се констатира противоречие на §96, ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ с Директива 2009/103/ЕО на ЕС, следва ли да се приеме, че посочената разпоредба на КЗ не може да намери приложение. Ответникът по касация З. Д. З. заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установени фактите относно: естеството на ПТП като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновно и противоправно поведение на водача, предизвикал ПТП, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника застраховател и наличието на причинна връзка между ПТП и смъртта на починалия брат на ищеца. Посочил е, че спорен въпрос във въззивното производство е този, относно размера на обезщетението, предназначено да възмезди страданието, понесено от ищеца. Анализирайки показанията на разпитаните свидетели, отразяващи непосредствено лично впечатление от семейната обстановка и социално обкръжение на починалия и брат му, е достигнал до извод, че ищецът е претърпял пряко, непосредствено и за продължителен период от време значителни по степен морални болки и страдания от загубата на своя единствен брат, които следва да бъдат обезвъзмездени по реда на чл.52 ЗЗД – между починалия и ищеца е съществувала изключителна близка, здрава и продължителна семейна връзка и отношения на обич и привързаност, като ищецът от детска възраст се е грижил за своя по-малък брат, заедно са прекарвали голяма част от свободното си време, имали са общи планове и интереси, изграждайки постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка, а със загубата на брат си, ищецът се е лишил от моралната подкрепа и опора на единствения му останал близък роднина в живота, като завинаги и до края на живота си ще трябва да живее с болката от нелепата загуба, изгубвайки го при трагични обстоятелства. Изразил е становище, че застраховката „Гражданска отговорност“ е сключена с полица от 18.12.2013 г. и по силата на §22 от ПЗР на КЗ /в сила от 01.01.2016 г./, за застрахователните договори, сключени преди влизането в сила на КЗ /01.01.2016 г./, какъвто е и процесния случай, се прилага част четвърта от отменения КЗ /отм. ДВ бр. 102 от 29.12.2015 г./, освен ако страните договорят друго след влизането в сила на КЗ, каквито данни по делото няма. В този смисъл е счел, че при определяне размера на дължимото застрахователно обезщетение, са приложими единствено нормите на част четвърта от отменения КЗ, които не предвиждат лимит на обезщетенията за неимуществени вреди, под този посочен в §27 ал. 1 т. 2 от ПЗР на КЗ /отм./ - 1 000 000 лв. за всяко събитие при едно пострадало лице за всяко събитие, а при две или повече пострадали лица до 5 000 000 лв. Посочил е, че с §96, ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ /ДВ, бр. 101 от 2018 г./ е определен максимален размер от 5000 лв., за обезщетяване на разширения кръг лица, между които попадат братята и сестрите, като е придадено обратно действие за съдебните претенции, предявени след 21.06.2018 г., но съдът намира, че настоящата претенция, макар и предявена на 04.10.2018 г., не попада в тази хипотеза, тъй като материално правните норми на новия Кодекс за застраховането, обхващат само произшествията, в резултат на които се претендира обезщетение за неимуществени вреди, възникнали след влизането му сила, а именно 01.01.2016 г. Изложил е съображения, че дори да се приеме, че разпоредбата на §96 от ПЗР на ЗИД на КЗ е приложима за всички претенции, предявени след 21.06.2018 г., независимо от това по време на действие на кой кодекс е възникнало застрахователното събитие, то тази разпоредба противоречи на правото на ЕС /респективно съдът е длъжен да приложи общностното право в неговата цялост и да защити правата, които то дава на частноправните субекти/, доколкото е предвидена по-малка сума от посочените в чл.1, §2 от Втора директива 84/5, кодифицирана с Директива 2009/1ОЗ/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. относно застраховката „Гражданска отговорност“, чиито чл.9, ал.1 предвижда, следните минимални суми: в случай на телесно увреждане — минимална застрахователна сума 1 000 000 EUR за пострадал или 5 000 000 EUR за събитие, независимо от броя на пострадалите; в случай на имуществени вреди —1 000 000 EUR за застрахователно събитие, независимо от броя на пострадалите. В този смисъл е намерил, че за да се реализира справедливо възмездяване на претърпени от деликт болки и страдания, е необходимо да се отчете действителният размер на моралните вреди и като е съобразил, че болките и страданията, не се ограничават само до изживените в момента на самото престъпление болки и страдания, а продължават и след това и съобразявайки се с факта, че загубата на брат няма паричен еквивалент, както и с правилото на закона за определяне на дължимото обезщетение за търпените болки и страдания „по справедливост“ е намерил, че обезщетение в размер на 120 000 лв., би възмездило по справедливост претърпените от ищеца неимуществени вреди /който размер е съобразен с нивата на застрахователно покритие за неимуществени вреди за процесния период – август 2014 г. съгл. §27 ал.1 от ПЗР на КЗ/. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. С оглед изложените в обжалвания акт мотиви, поставеният в изложението първи въпрос е обусловил решаващата воля на съда, но по отношение на този въпрос, не се установява наличие на поддържаното от касатора селективно основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК - в случая не е осъществена нито една от хипотезите, с които, предвид разясненията на т.4 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК, законодателят е обвързал посоченото основание. Освен, че касаторът не е обосновал неяснота в съпоставяните във въпроса разпоредби, която да налага изясняване на кумулативното им съобразяване, респективно да е обусловила противоречива съдебна практика /на която да е налице позоваване/, то по въпроса за неприложимостта на §96, ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ и на чл.493а от КЗ /предвид разпоредбата на §22 от ПЗР на КЗ/ по отношение на претенциите за застрахователни обезщетения, основани на застрахователни договори, сключени преди влизане в сила на КЗ от 2016 г., е създадена практика на касационната инстанция – решение №57 от 25.07.2019 г. по т.д.№1218/2018 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, като това становище е застъпено и в определение №291 от 07.05.2020 г. по т.д.№2108/2019 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, определение №234 от 09.04.2020 г. по т.д.№1726/2019 г. на ВКС, ТК, Първо отделение и мн.др. Предвид решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение вторият от формулираните въпроси няма самостоятелно обуславящо значение за изхода на делото, поради което не обосновава общо основание за допускане на касационно обжалване, съгласно т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС – становището, че разпоредбата на §96 от ПЗР на ЗИД на КЗ противоречи на правото на ЕС, респективно, че съдът е длъжен да приложи общностното право в неговата цялост и да защити правата, които то дава на частноправните субекти, представлява единствено допълнителен аргумент, в подкрепа на извода за неприложимост на §96 от ПЗР на ЗИД на КЗ в конкретната хипотеза, но не се явява единствено обуславящо правната воля на съда. В случая се претендира присъждане на адвокатско възнаграждение пред ВКС по реда на чл.38, ал.2, вр. ал.1, т.2 от ЗА, но с оглед липсата на основание за оказване на безплатно процесуално представителство в полза на ответника по касация по чл.38, ал.1, т.2 от ЗА пред ВКС /въззивното решение, с което касаторът е осъден да заплати сумата от 80 000 лв. подлежи на принудително изпълнение и в полза на ответника по касация е издаден изпълнителен лист за посочената сума/, искането се явява неоснователно. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,