Определение № 103 от 10.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3882/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано по касационната вх. № 4180/374613 от 28.09.2020 г. на Сдружение „Ловно-рибарско дружество „Сокол“ – Берковица, представлявано от Председателя Г. С. В. чрез процесуалния представител адв.К. Б. АК М. срещу въззивно Решение от 31.07.2020 г. постановено по в.гр.д. № 101/20 г. на ОС-Монтана, постановено в производство по чл. 124, ал. 1 ГПК, С посоченото решение, окръжният съд в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК е потвърдил Решение от 29.01.2020 по гр.д.№ 781/2017 год. на РС- Берковица, с което е отхвърлен като неоснователен заявения от Сдружение „Ловно- рибарски дружество „Сокол“ Берковица срещу Община Берковица отрицателен установителен иск по чл. 124, ал.1 ГПК с искане да се признае за установено, че Общината не е собственик на ПИ с идентификатор № 03928.119.15 по КК и КР на гр.Берковица,бивш имот № 001210 с адрес гр.Берковица, м.“Калето „ с площ от 3179 кв.м., трайно предназначение на територията: земеделска, начин на трайно ползване: ливада, десета категория на земята при неполивни условия. С касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушението на материалния закон и на съществени нарушения на съдопроизводствените правила, основания за отмяна по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Искането да се допусне касационно обжалване на въззивното съдебно решение се поддържа на основание 9 ( девет ) поставени въпроса, обусловили, според защитата на касатора постановения незадоволителен за страната правен резултат, изцяло в приложното поле на чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор от ответника по касация Община Берковица. Върховният касационен съд, състав на второ отделение на гражданската колегия като прецени наведените доводи за наличие на предпоставките за допускане на касационно обжалване и съобрази ограниченията за допустимост по чл. 280, ал. 3 ГПК, намира: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, насочена е срещу обжалваем съдебен акт - решение на въззивен съд по гражданско правен спор за право на собственост, поради което се явява процесуално допустима. Настоящият състав на касационният съд като извърши преценка на поставените правни въпроси и посочената съдебна практика на ВКС в контекста на изискванията на чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, приема че такива не са налице и касационното обжалване не може да бъде допуснато. Съгласно дадените задължителни разяснения по ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС по приложение на чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК касационното обжалване може да бъде допуснато ако даденото от въззивния съд разрешение на конкретен, обусловил изхода на правния спор, въпрос е разрешен в противоречие с конкретна практика на ВКС и по конкретно с ТР на ОСГК/ОСГТК на ВКС или на решения на състави по чл. 290 ГПК. По поставения въпрос (1): “Длъжен ли е въззивният съд при формиране на изводите си по предмета на спора да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани пред двете инстанции доказателства и всички изложени от страните доводи и възражения, да посочи защо приема едни доводи и доказателства, а други не приема, и необсъждането им представлява ли съществено процесуално нарушение?“ не може да бъде квалифициран като правен въпрос по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК. Исканият от страната - касатор позитивен отговор на този въпрос не може да се даде с определението по чл. 288 ГПК. Същият се съдържа в императивно формулираното правило на чл. 236, ал. 2 ГПК и съответните разяснения по приложението му, дадени с т.19 на ТР № 1/2000 год. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС. Несъблюдаването на правилата за постановяване на обоснован съдебен акт от всяка инстанция по съществото на спора винаги и безусловно съставлява нарушение на съществени процесуални правила и следва да се цени от инстанцията осъществяваща правораздавателен контрол при обжалване от г.т. правилността на атакуваното съдебно решение. Процесуалните нарушения на въззивното решение, допуснати при формиране на съдийското решение могат да бъдат проверени от касационната инстанция само при условията на проявен деволутивен ефект на касационната жалба. Проверката и констатацията на касационния съд не може да се извърши едновременно от гл.т. на основание за допускане на касационното обжалване и основание за касиране на въззивното решение по същество на допусната до правораздавателен контрол касационна жалба, доколкото се касае до нарушения на закона. С цитираните тълкувателни решения е даден търсения отговор поради което настоящият състав не може да ревизира приетата от ОСГТК/ОСГК задължителна съдебна практика в различна насока, нито да извърши съпоставка с практиката на отделните състави на ВКС. Задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, произтича от характера на въззивното производство. Основна задача на втората инстанция е разрешаването на спора по същество чрез самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, тъй като без извършване на такава преценка въззивният съд не би могъл да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове. Тези фактически и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението - изискване, заложено в разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК, доколкото изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Искането да се допусне касационно обжалване се поддържа на същото основание и по въпроса (2): “Длъжен ли е съдът (въззивният) да посочи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка ?“ също не може да бъде уважено по вече изложените съображения, че доколкото по естеството си въпросите за допускане на касационно обжалване са оплаквания за допуснати процесуални нарушение при формиране на решението, то се предполага, че отговорът може да се даде само при проведен инстанционен касационен контрол за законосъобразност на обжалвания съдебен акт на въззивния съд, но не и в етапа на селекция по чл. 288 ГПК, извод, който се подкрепя и от съдебните решения и ПП ВС от 1953 година, третиращи именно процесуалните задължения на втората инстанция като инстанция проверяваща законосъобразността на решението на първоинстанционния съд. Въпросът (3): “При изграждане на своите фактически и правни изводи, ограничен ли е съдът от събираните по делото доказателства, и в частност допустимо ли е да приеме за доказан даден факт без да са събрани доказателства за него ?“, тангира с приложение на чл. 266 ГПК и преодоляване на ограниченията на закона за събиране на нови доказателства от въззивната инстанция – въпроси, на които е даден отговор с разясненията на ТР № 1/2012 год. на ОСГТК на ВКС и разбира се на поставените въпроси за начина на формиране на съдийското решение. Проверката по съблюдаване на правилата за постановяване на законосъобразен съдебен акт, касае етапа на произнасяне по същество на оплакванията за незаконосъобразност на обжалваното пред ВКС решение, но не могат да получат пряк отговор в етапа на селекция по допускане на касационното обжалване. Цитираната практика на съставите на ВКС касае именно произнасяне от гл.т. проверка на законосъобразността на обжалваното решение. Въпросът (4): “ При спор за собственост, при който изхода на спора зависи от приложимия реституционен закон и в частност от приложението на ЗСПЗЗ, към кой момент се преценява характера на имота като земеделски по см. на ЗСПЗЗ - към момента на внасяне на имота в ТКЗС, респ. към датата на отнемането му или към момента на постановяване решението на съда, който разглежда делото?“ се поддържа като основание за допускане на касационното обжалване с довод, че е произнесен в противоречие със практиката на ВКС по Решение № 767 от 16.11.2010 год. по гр.д. № 1760/2009 год. на ВКС, I г.о. С посочената практика по чл. 290 ГПК на състав на ВКС се приема, че въпросът „какъв е обхвата на земеделската реституция при условие на смесване на различни реституционни закони и по-конкретно, дали земеделска земя може да се реституира по реда на чл. 2, ал. 2 от ЗВСВОНИ или общото основание на чл. 2, ал. 2 от ЗВСВОНИ не се отнася до земеделските земи“, следва да бъде разрешен в смисъл: че колизията на разпоредбата на чл. 2 от ЗСПЗЗ, която определя кои земи са земеделски към настоящия момент, и тази на чл. 10 от ЗСПЗЗ, която предвижда възстановяване на правото на собственост и върху земи, които към настоящия момент вече не са земеделски по своя характер (земи, които към настоящия момент са включени в държавния горски фонд или земи, които са включени в границите на урбанизираните територии и застроени със законни сгради или със започнат законен строеж до 01.03.1991 г.) следва да бъде разрешена по пътя на тълкуването на разпоредбите на закона в тяхната взаимовръзка, като се приема, че по реда на ЗСПЗЗ се възстановява правото на собственост върху земи, които са били земеделски по своя характер към момента на отнемането им или включването им в ТКЗС, ДЗС или друга образувана въз основа на тях селскостопанска организация, а не към настоящия момент. В заключение се приема, че „съгласно чл. 10, ал. 4 от ЗСПЗЗ на възстановяване по ЗСПЗЗ подлежат всички други земеделски земи, които са били отнети от собствениците им неправомерно. Тази разпоредба включва, както отнетите без основание земеделски земи, така и тези от тях, които са отнети с основание, но не по установения законов ред. При неправомерно отнемане на един имот от значение, затова по реда на кой реституционен закон ще се възстанови собствеността върху него /по реда на чл. 10, ал. 4 от ЗСПЗЗ или по реда на чл. 2, ал. 2 от ЗВСВОНИ / е обстоятелството, дали този имот е бил земеделски по своя характер към момента на отнемането му от собственика, а не по реда на кой закон е бил отнет от него.“ В настоящият случай, за да отхвърли заявеният отрицателен установителен иск срещу Община Берковица, решаващият съд е изложил мотиви относно правното основание, на което общината се легитимира като собственик - чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ, т.е. че земите имат земеделски характер. Според нормата на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ общинска собственост са онези земеделски земи, които са подлежали на възстановяване, но не са заявени в предвидените в закона срокове и не са изкупени от ползватели по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ, като частна хипотеза на тази норма е разпоредбата на чл. 19 ЗСПЗЗ. Придобиването правото на собственост на земеделски земите по чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ от общината става по силата на закона, като в обхвата на реституционния закон не се включват земеделски земи, които не са били обобществявани/отнемани и които са останали собственост на физически лица в реалните им граници. Доколкото в рамките на спора се касае все до земеделски земи, но с титуляр Общината, то даденото с въззивното решение разрешение на проблема не е в противоречие с цитираната съдебна практика. Въпросът (5): “Сам по себе си фактът, че даден имот се намира извън регулационния план на населеното място достатъчен ли е неговият характер да се определи като земеделски по см. на ЗСПЗЗ, респ. всички земи, които се намират извън регулационния план на населеното място ли имат земеделски характер, а оттук и за критериите, по които се определя дали дадена територия има земеделски характер по см. на ЗСПЗЗ“, не може да послужи като основание за селекция при допускане на касационното обжалване като напълно неотносим, по изложените съображения касателно въпрос (4), с който се дава отговор при условие, че спорните земи имат характера на земеделски имот. Въпросът (6): “Може ли да се счита за земеделска земя по см. на ЗСПЗЗ имот, представляващ застроено дворно място, обслужващо съществуваща сграда на обществена организация, което не се използва за земеделско производство, респ. (правото на собственост на) такъв имот подлежи ли на възстановяване по ЗСПЗЗ ?“ не може да послужи като основание за селекция при допускане на касационното обжалване като напълно неотносим, доколкото самият касатор счита, че спорния имот има земеделски характер и не е застроен и не е установено, че има характера на обслужваща територия на постройката в съседния териториално обособен имот. Въпросът (7): “ Неземеделските имоти, намиращи се извън регулационни план, представляващи дворни места, обслужващи намиращи се в тях сгради, и невнесени в ТКЗС, по какъв ред се отчуждават, респ. по какъв ред се реституират. Неправилното отчуждаване на неземеделски земи по реда на ЗТСУ (отм.) обуславя ли възможността същият да бъде реституиран по реда на ЗСПЗЗ?“ не може да послужи като основание за селекция при допускане на касационното обжалване като напълно неотносим. Така формулираният въпрос касае от една страна спорен терен - земя, която няма земеделски характер т.е. тя е извън предмета на спора. От друга страна са въведени факти, които изискват преценка, която може да се извърши само и единствено в рамките на релевирани доводи по чл. 290 ГПК при разглеждане на касационната жалба по същество. В етапа на селекция преценка и анализ на доказателствата по делото и установените с тях факти не се извършва. Въпросът (8): „Допустимо ли е да се актува като общинска собственост имот, който има друг собственик към същия момент, респ. общината може ли да придобие имот, който има друг собственик към датата на съставяне акта за общинска собственост? с довод, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с мотивите по Решение № 321 от 14.10.2011 год. по гр.д. № 1167/2010 год. на ВКС, I г.о., също не може да обуслови извод за допускане на касационното обжалване доколкото въпросът също предполага преценка на доказателства по делото, въз основа на който се правят изводи за наличие на фактически състави, като придобивно основание за право на собственост. С посоченото решение съставът на ВКС приема, че „със ЗДС и ЗОбС са дефинирани и прецизирани основанията за придобиване от Държавата и Общината на право на собственост“. Посочените закони определят правното основание на което държавата, респективно общината придобива правото на собственост и това правно основание следва да бъде посочено в АДС, респективно в АОбС. Когато това основание изисква настъпването на конкретен юридически факт, или реализиране на сложен фактически състав, които не настъпват по силата на закона, в акта следва да се посочи и фактическото основание освен правното. Правото на собственост за тях възниква с реализиране на фактическото и правно основание за придобиване правото на собственост, което при оспорване, подлежи на доказване от държавата, респективно от общината. Т.е и с посочената съдебна практика се прави уговорката, че следва да са налице установени факти, който подлежат на преценка за да се направи извод за настъпилите правни последици в насока за възникнало право на собственост по силата на закона. Доколкото по всяко дело фактите са различни и подлежат на доказване, то не може да се приеме, че при аналогични хипотези - спор между субекти за възниквало право на собственост (в случая на отричане на възникнало право на собственост) може да се извърши съпоставка в етапа на селекцията по чл. 288 ГПК и се приеме, че има противоречиво разрешаване на един и същ правен въпрос. Въпросът (9): „При оспорване правото на собственост на Общината върху имот, за който има съставен акт за общинска собственост, длъжна ли е Общината да докаже наличието на посоченото в акта за общинска собственост правно основание за придобиване на собствеността и има ли право тя да поддържа и доказва друго-непосочено в акта за общинска собственост, а съдът - да го обсъжда?“ е правен въпрос, който може да получи отговор в рамките на разрешаване на спора относно законосъобразността на обжалвания съдебен акт, но не и в производството по чл. 288 ГПК. Правното основание като основание за съществуването или несъществуването на правото на собственост в патримониума на правен субект, сочен като ответник, е, като се сочи по-горе в мотивите, резултат на установени в хода на съдебното исково производство факти и значението, което правната норма им вменява. Процесът на доказване на правно-релевантите за конкретния спор факти, е фактически въпрос и същият не може да се третира в етапа на селекцията по чл. 288 ГПК, поради което следва, че формулираният въпрос № 9 също не може да обоснове довод за допускане на касационното обжалване. По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК във вр. с чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК, Върховният касационен съд - състав на второ отделение на гражданската колегия