Определение № 50473 от 17.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1197/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С. Б. К. и Х. Д. К., чрез пълномощника си адв. С. В., са обжалвали въззивното решение на Пазарджишки окръжен съд, I граждански състав, № 177 от 2 9.10.2021 г. по в. гр. д. № 448 /2021 г., с което е отменно решение на Пещерския районен съд, граждански състав, № 260206 от 15.03.2021 г., по гр. д. № 1556/2019 г., в частта, с която са отхвърлени предявените от И. К. К., А. А. К. и Б. А. Климучков срещу С. Б. К. и Х. Д. К. искове с правно основание чл. 108 ЗС и вместо това е признато за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на 1/2 ид.ч. от недвижим имот, представляващ сграда с идентификатор № ..... в [населено място], обл. П., с адрес: [улица], със застроена площ от 26 кв.м., на един етаж, с предназначение: хангар, депо, гараж, и ответниците са осъдени да предадат владението на ищците, както и е отменен за 1/2 ид. ч. от посочения имот нотариален акт за собственост върху недвижим имот по обстоятелствена проверка № ..... от 05.06.2018 г., том I, рег. № 1946, дело № 163/2018 г. на нотариус Г. В.. В срока за отговор насрещните страни И. К. К., А. А. К. и Б. А. Климучков поддържат, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване по поставените в касационната жалба въпроси, както и че жалбата е неоснователна по същество. Въззивното решение е обжалвано и от И. К. К., А. А. К. и Б. А. К. в частта му, с която те са осъдени да заплатят на С. Б. К. и Х. Д. К. общо сумата от 5940 лв., представляваща половината от цената на вложените от С. и Х. К. парични средства и труд в изграждането на гаража. В срока за отговор С. Б. К. и Х. Д. К. изразяват становище за процесуална недопустимост на касационната жалба на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Върховният касационен съд, първо гражданско отделение, констатира, че касационната жалба на С. Б. К. и Х. Д. К., насочена срещу въззивното решение в частта, с която съдът се е произнесъл по иска по чл. 108 ЗС, е процесуално допустима. Касационната жалба на И. К. К., А. А. К. и Б. А. К. срещу решението в частта по предявените парични искове е процесуално недопустима, тъй като се касае за три субективно съединени иска за сумата от общо 5940 лв., всеки от които с цена под 5000 лв. - по 1980 лв. всеки, предвид правата на всеки от ответниците по този иск в съсобствеността (1/6 ид.ч.). Поради това в частта по тези искове въззивното решение е влязло в сила по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК и не подлежи на касационно обжалване. В исковата молба се твърди, че през 1989 г. е одобрен общ проект за „Гаражи в кв.20, с номера от № 1 до № 11“, за петно № 1. е отстъпено право на строеж на Б. А. К., за петно № 2 - на А. Б. Климучков, а за петно № 3 – на С. Б. Климучков; през същата година били издадени съответните разрешения за строеж. Ищците поддържат, че са наследници на Б. А. К., поради което всеки от тях е собственик на по 1/6 ид.ч. от гаража, а ответникът С. Б. К. – на останалата 1/2 ид.ч. На 05.06.2018 г. последният се снабдил с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка, по силата на който е признат за собственик по силата на давностно владение на целия гараж. Излагат подробни съображения, че по отношение на техните идеални части не са изтекли предвидените в закона срокове на придобивната давност. С отговора на исковата молба се възразява, че строителството на гаража е извършено само от ответника С. Б. К., изключително с негови парични средства и труд, и от осъществяването на строителството той владее имота, като владението върху процесната 1/2 ид. ч. е упражнявал съвместно със съпругата си Х. Д. К.. Твърди се, че от 1993 г. до 2006 г. ответниците са използвали гаража като сервиз за ремонт на автомобили, а след това - като гараж за собствения им автомобил. Въззивният съд е приел за установено, че процесният гараж е построен въз основа на отстъпено през 1989 г. право на строеж в полза на наследодателя на страните Б. А. К., починал на 19.05.1991 г. Изграждането на обекта е започнало да се осъществява приживе на наследодателя и е продължило и след неговата смърт. Наследници на Б. А. К. са съпругата му А. К., починала на 09.03.2008 г., и синовете му - ответника С. Б. К. и А. Б. К., починал на 30.09.2012 г. и оставил като наследници по закон ищците - И. К. К. (преживяла съпруга), А. А. К. (дъщеря) и Б. А. К. (син). Въз основа на свидетелските показания по делото въззивният съд е приел за установено, че до 2015 г. отношенията между наследниците са били напълно коректни и всеки един от тях е имал непосредствен достъп до гаража; за определен период от време ответникът е извършвал автосервизни услуги, като това ставало със съгласието на останалите наследници гаражът да бъде използван като работилница. На 16.06.2014 г. ответникът изпратил нотариалната покана до И. К. и А. Климучков, с която признал че процесният имот е останал като наследство от общия наследодател Б. А. К. и поискал имотът да бъде разделен със стена по средата на две равни части. Четири години по-късно С. Б. К. се сдобил с нотариален акт за собственост върху недвижим имот по обстоятелствена проверка № ..... от 05.06.2018 г., том I, рег. № 1946, дело № 163/2018 г. на нотариус Г. В., с който е признат за собственик по силата на давностно владение на процесния гараж. Въз основа на тези фактически констатации, въззивният съд е уважил ревандикационния иск, съобразявайки, че в хипотеза на сънаследствен имот всеки от наследниците е собственик на своята наследствена идеална част от наследствения имот и държател на наследствените идеални части от правото на собственост на останалите наследници, поради което не е приложима презумпцията на чл. 69 ЗС. Въззивният съд е приел, че от доказателствата по делото не може да се направи извод ответникът не само да е установил своя фактическа власт с намерение да свои имота, но и да е отблъснал владението на останалите сънаследници и да е започнал да осъществява спокойно, явно и самостоятелно владение заедно със своята съпруга. По основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение, намира следното: Поставеният в изложението въпрос за задължението на съда да извърши цялостна преценка на всички събрани по делото доказателства, както и да обсъди всички доводи и възражения на страните не обуславя приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Този въпрос се основава на оплакванията на касаторите за неправилна преценка на свидетелските показания и необсъждането на представено по делото писмено възражение на И., Б. и А. К. от 30.03.2015 г. – отговор на нотариалната покана от С. Б. К. за предаване на ключове за гараж, от което се установявало, че по договорка между Б. А. К. и неговите синове гараж № 1 бил на С. К., а гараж № 2 – на Б. А. К.. Поставеният въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие с константната практика на ВКС по приложението на чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 269 ГПК. Съдът е обсъдил всички относими към изхода на спора доказателства, включително свидетелските показания, отчитайки вероятната заинтересованост на някои от свидетелите, въз основа на които е приел, че ищците са имали достъп до гаража и са били съгласни същият да се използва като автосервиз от ответника. При съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, съдът не е установил данни за отблъскване на владението на ищците. Необсъждането на соченото от касаторите писмено доказателство /писмено възражение от 30.03.2015г. / не обуславя противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл.235 ал.2 ГПК, защото то не е прието като доказателство по делото от първата инстанция и не е направено искане за приемането му от въззивния съд. По изложените съображения не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК и подадената касационна жалба от С. Б. К. и Х. Д. К. не следва да се допуска за разглеждане по същество. При този изход на делото пред ВКС, след като нито една от касационните жалби не се уважава, разноските следва да останат в тежест на страните, така както са направени. Воден от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение