Определение № 60913 от 29.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2389/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Р. Сливова срещу решение № 260110 от 22.12.2020 г. по в.гр.д. № 896/2020 г. на Окръжен съд – Хасково, с което като е потвърдено решение № 260042 от 31.08.2020г. по гр.д. № 2977/2018 г. на Районен съд – Хасково, са отхвърлени предявените от касатора: иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД срещу Р. Р. Д. за заплащане на сумата от 6016,68лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени от непозволено увреждане; искове с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД срещу М. С. С. и А. Р. П. за заплащане от всяка от двете на сумата от по 6016,66 лв., представляващи обезщетение за имуществени вреди, причинени от непозволено увреждане. Касаторът счита, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и необосновано. В изложението на основания за допускане на обжалването касаторът се позовава на 280, ал. 1, т. 1 ГПК, без да формулира правен въпрос, като твърди, че обжалваното решение противоречи на решение № 308 от 30.04.2010 г. по гр.д. № 865/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 18 от 25.02.2021 г. по т.д. № 434/2020 г. на ВКС, І т.о.; тълкувателно решение № 5/2005 г. на ОСГТК на ВКС и тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС. Поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът поставя следните въпроси, уточнени от настоящия състав: 1/ Когато ответникът прави с отговора на исковата молба бланкетно възражение за изтекла погасителна давност, той задължен ли е да посочва от кога започва да тече погасителната давност и кога е изтекла?; 2/ Като се има предвид нормата на чл. 131, ал. 2, т. 3, т. 4 и т. 5 от ГПК, задължен ли е съдът, когато има направено от ответника възражение за изтекла погасителна давност, но няма конкретизация и посочване кога е започнала да тече тази погасителна давност и кога е изтекла, да дава указания на ответника да конкретизира периода, в който е текла давността, или съдът няма такива правомощия и сам решава въпроса за изтичане на давността?; 3/ Когато съдът разглежда предявен иск по чл. 45 ЗЗД, задължен ли е при направено възражение за изтекла погасителна давност да прилага нормата на чл. 114, ал. 3 ЗЗД и да прецизира всички свои правни изводи с изискващото се в тази норма или не?; 4/ Когато върху стара изградена съществуваща сграда се построи нов етаж, който е незаконен, изграден без съответните разрешения и това е констатирано от страна на РДНСК, следва ли съдът да приема, че цялата сграда е незаконна или не и как следва да процедира съдът? Ответниците по касационната жалба Р. Д. и А. Р. П. в писмени отговори вземат становище за нейната неоснователност, а ответницата по касационната жалба М. С. не изразява становище по нея. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното: Предявени са искове с правно основание чл. 45 ЗЗД от Н. Р. Сливова за заплащане на сумата от по 6016,66 лв. от всяка от ответниците М. С., А. П. и Р. Р. Д., представляващи обезщетение за имуществени вреди от непозволено увреждане. По делото е установено, че в УПИ VІІІ, кв. 145 по плана на [населено място], с адрес [улица] била построена жилищна сграда, представляваща самостоятелно жилище със застроена площ от 69 кв.м. и зимнично помещение с площ от 69 кв.м. Страните по делото са съсобственици, като ищцата притежава Ѕ ид.ч. от процесния имот. През 2005 г. бил изготвен инвестиционен проект за ремонт на сградата, но вместо да се ремонтира съществуващата сграда, на нейно място била построена нова двуетажна жилищна сграда. Със заповеди от 2006 г. и 2008 г. е наредено да се премахне незаконен строеж – „жилищна сграда“, намираща се в процесния УПИ. И двете заповеди са обжалвани, като първата е отменена. Жалбата срещу втората заповед е отхвърлена с решение на Административен съд-Хасково, потвърдено с решение на ВАС. В двете административни производства ищцата Н. Сливова е участвала лично, била е редовно призовавана и като заинтересована страна е изразила становище, че поддържа жалбата срещу заповедта за премахване на строежа. На 03.12.2010 г. комисия на РДНСК-Хасково извършила проверка в отсъствието на собствениците, която установила, че строежът е премахнат доброволно. От приетото по делото постановление на РП-Хасково от 01.04.2019 г., потвърдено с постановление на ОП-Хасково, се установява, че прокуратурата е отказала да образува досъдебно производство по повод жалба на Н. Сливова срещу ответниците за унищожаване на чужда недвижима вещ поради липса на умисъл и е констатирано, че преписка за същия случай и по жалба на Н. Сливова е образувана под №287/2013год. по описа на РП-Хасково и която е приключила с отказ да се образува досъдебно производство с постановление от 01.07.2013год., потвърден от ОП-Хасково. Назначена е съдебно-техническа експертиза, която установява пазарната стойност на процесната сграда преди събарянето й и към месец февруари 2020г. Разпитаните по делото свидетели изясняват обстоятелства около състоянието на имота, както и че след 2005 г. Н. Сливова не го е посещавала. При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че до събарянето на процесната сграда, приета за незаконна, се е стигнало в резултат от действията на ответницата Р. Р. Д., която е била упълномощена от останалите две ответници и от ищцата да извърши единствено ремонт на сградата. Унищожен е предметът на собственост, с което ищцата действително е лишена от наследствената й идеална част от недвижимия имот. Според въззивния съд от събраните по делото доказателства се установява, че ищцата е узнала за разрушената сграда през 2013г., когато е сезирала РП-Хасково с жалба срещу ответниците. Въззивният състав е посочил, че постановлението на РП-Хасково за отказ да се образува досъдебно производство от 01.07.2013год. е потвърдено с постановление на ОП-Хасково от 21.11.2013г. и именно това е релевантната дата, която следва да се приеме като начален момент, от който за ищцата започва да тече петгодишният давностен срок за предявяване на иска по чл. 45 ЗЗД за обезщетение за имуществени вреди от премахване на съсобствената сграда, за която е прието в административните производства, че е незаконен строеж и подлежи на премахване. Счел е, че датата на влизане в сила на решението на ВАС от 02.07.2009 г. е ирелевантна, тъй като от тази дата е възникнало задължение за всички съсобственици да бъде премахнат незаконният строеж, а фактическото му премахване е станало по-късно. Поради това, че давността тече от 21.11.2013г., а исковата молба е подадена в съда на 17.12.2018г., т.е. след изтичане на петгодишния давностен срок, претенцията спрямо Р. Д. е приета за неоснователна като погасена по давност. Искът срещу другите две ответници е отхвърлен с мотиви, че не се установява тяхно противоправно поведение, което да е довело до настъпването на имуществени вреди за ищцата. Въззивното решение е валидно и допустимо. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения: Съгласно указанията по приложение на процесуалния закон, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, от значение за изхода на спора, по отношение на който е налице и някоя от визираните в т.1 – 3 на чл.280, ал.1 ГПК допълнителни селективни предпоставки. В мотивите към т.1 от цитираното ТР са разграничени основанията за достъп до касация от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за неправилност на въззивното решение, поради което поддържаните основания по чл.280, ал.1 ГПК не биха могли да се основават на доводи за неправилност на решението. Съобразявайки задължителните указания по тълкуване на ГПК относно касационното обжалване в ТР № 1/2009 г., следва да се приеме, че в случая във връзка с посоченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторката не е формулирала правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съдът не следва сам да формулира въпросите, които касаторката евентуално би имала предвид, тъй като това би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало. Тъй като липсва яснота и категоричност при формулиране на въпрос /материалноправен или процесуалноправен/ от касаторката, обосновал решаващите изводи на съда, не следва да се обсъжда и въпросът за наличие на хипотезите по точка 1 от чл. 280, ал. 1 ГПК с оглед на цитираните решения на ВКС за които се сочи, че не са съобразени от въззивния съд. В случая изложението на касатора за допустимост на касационното обжалване съставлява по същността си излагане на доводи за материална незаконосъобразност на въззивното решение, свързани с преценката на фактическата обстановка по делото и на момента, от който тече давност за вземания за непозволено увреждане и в конкретния случай при осъщественото поведение за премахване на процесната сграда. Тези доводи подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. За пълнота е необходимо да се добави следното: От съдържанието на постановлението за отказ да се образува досъдебно производство от 01.07.2013 г. на РП-Хасково и от приложените адм.д. № 336/2008 г. на АС-Хасково и адм.д. № 4552/2009 г. на ВАС става ясно, че към 01.07.2013 г. Н. Сливова е знаела кои лица са извършвали действия по изграждане на процесната сграда, както и че същата е призната за незаконен строеж, разпоредено е събарянето й, както и е осъществено същото, за което е падала жалба именно срещу ответниците с искане да се образува наказателно производство срещу тях за извършено престъпление с оглед на унищожаване на съсобствен недвижим имот. Следователно житейски нелогично е да се приеме, че Н. Сливова е узнала за събарянето на сградата от ответниците на 12.07.2015г., каквото уточнение е направила с молба от 20.05.2019 г. пред първоинстанционния съд. Поради което независимо, че във въззивното решение не е цитирана изрично разпоредбата на чл.114, ал.3 ЗЗД, която предвижда, че давността при вземания от непозволено увреждане почва да тече от откриване на дееца, с оглед на направеното валидно и своевременно възражение от ответниците за погасяване на вземането за парично обезщетение по давност, същото е разгледано от въззивния съд при съобразяване на фактическата обстановка по делото след анализ на всички събрани по делото доказателства от които се установява, че ищцата е узнала за разрушаване на сградата от ответниците и срещу които е подала жалба в прокуратурата да се търси наказателната им отговорност за унищожаване на недвижим имот, за което е постановен отказ на ОП Хасково от 20.11.2013год. и от който момент е прието, че възниква и вземането й за обезщетение и е уважено възражението за погасяването му по давност с оглед на датата на подаване на исковата молба. По поставените въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК настоящият състав намира следното: Това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая касаторката бланкетно се е позовала на това основание и не е развила доводи за наличието на специфичната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Изложеното от касаторката под формата на поставени въпроси представлява нейни оплаквания за неправилност на въззивното решение. Първият и вторият въпрос се отнасят до съдържанието на отговора на исковата молба от ответниците и не обусловили решаващите изводи на съда за неоснователност на предявените искове. Същото се отнася и за четвъртия въпрос относно това какво следва да се приеме за незаконен строеж. Третият въпрос изисква произнасяне по същество по предявената претенция. Следва да се посочи, че преценката по въпроса от кога вземането на увреденото лице при унищожаване на негов имот и за реализиране на отговорност за непозволено увреждане става изискуемо и от кога започва да тече погасителната давност, е дейност на съда по приложение на закона с оглед на конкретните факти по делото и съдът не е обвързан от становището на страната. Достатъчно е страната срещу която искът е предявен да е релевирала възражението си в срок, за да бъде разгледано. Не е налице твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съблюдавайки постановките на ТР № 1/2009 Г. на ОСГТК на ВКС, по-конкретно т. 4 не може да се направи изводът, че въведените въпроси са от значение за точното прилагане от закона, доколкото нито допринасят за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, нито предполагат осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, или могат да доведат до развитие на правото. От една страна нормите, чието тълкуване е необходимо за решаване на правния спор са ясни, непротиворечиви и не са търпели промени, които да останат неотразени от съдебната практика, от друга страна са налице достатъчно решения по всички релевирани от касатора въпроси, което от своя страна обуславя липсата на твърдяното касационно основание. Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване, съгласно чл.280 ал.2, предл. трето ГПК. Съгласно константната непротиворечива практика на съставите на ВКС, за да е налице очевидна неправилност по смисъла на съдържанието на това понятие, в цитираната законова разпоредба е необходимо да е налице постановен правораздавателен акт, с който законът е приложен в неговия обратен, т.е. противоположен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма или при произнасянето си съдът да е допуснал явна необоснованост на съдебния акт, вследствие на грубо явно нарушение на правилата на формалната логика. Във всички случаи, за да е очевиден подобен порок, то това следва да се установява в самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти, което в случая не е налице по отношение на въззивното решение. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото на касатора не се дължат разноски, а ответниците по касация не са претендирали такива. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.,