Определение № 50457 от 08.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1569/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадена от М. В. К., чрез адв. Х. Н. Х., касационна жалба срещу решение № 1 от 04. 01. 2022 г. по в. гр. д. № 506/2021 г. на Апелативен съд – Варна, потвърждаващо решение № 1123 от 25. 06. 2021 г. по гр. д. № 2130/2020 г. на ОС – Варна, с което е отхвърлен предявеният от М. В. К. против „Лина 09“ ЕООД иск с правно чл.109 ЗС, за осъждане на ответното дружество да премахне две постройки – сграда 1 с площ от 150 кв.м. и сграда 2 с площ от 67, 20 кв.м., построени в поземлен имот с идентификатор .....по КККР на [населено място], „Г.“, местност „К. “, с площ от 810 кв.м. Иска се допускане до касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по поставени материалноправен и процесуалноправен въпрос, отмяна на същото и уважаване на иска или връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд. Претендират се разноски за трите инстанции.

Ответната страна по касационната жалба „Лина 09“ ЕООД, чрез процесуалния си представител адв. Б. Б., изразява становище за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и правилност на същото. Претендира присъждане на разноски, направени при разглеждане на делото пред касационната инстанция.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

За да достигне до извод за неоснователност на негаторния иск, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с н.а. № ..... г. ищцата е придобила процесния имот на основание договор за покупко-продажба, а с н.а. № .... г. е учредила в полза на „Лина 09“ ЕООД, представлявано от управителя К. Т. К., който е и едноличния собственик на капитала, безсрочно вещно право на ползване върху процесния имот, за сумата 12200 лв. Не се спори, че ищцата и К. К. към учредяването на правото на ползване и до края на 2018 г. са живели на съпружески начала. Въз основа на заключението на съдебнотехническата експертиза е признато за установено, че двете сгради са монтирани върху стоманобетонни плочи, стените са изпълнени от метални конструкции, а покривите – от термопанели. Всяка сграда може да бъде отделена чрез разглобяване и монтиране на друго място. Според експерта, сградите не съставляват строеж по смисъла на пар. 5, т. 38 ДР ЗУТ, а са преместваеми обекти по смисъла на чл. 56 ЗУТ и пар. 5, т. 80 ДР ЗУТ – могат да бъдат разглобени и сглобени на друго място в същия вид и предназначение, без да се изменя трайно субстанцията или начина на ползване на земята. За сградите периодично и последователно има издавани разрешения за временно поставяне на преместваеми обекти – през 2010 г., 2011 г.., 2013 г.: разрешение № Ч-63/17. 03. 2018 г. за поставяне на преместваем обект за търговия – павилион за пункт за технически услуги по чл. 56 ЗУТ и във връзка с пар. 5, т. 80 ЗУТ, за 5 години; разрешение № Ч-95/28. 06. 2017 г. за поставяне непреместваем обект за търговия – павилион за автосервизни услуги по чл. 56 ЗУТ и във връзка с пар. 5, т. 80 ЗУТ, за 5 години, разрешение за поставяне № Ч-54/25. 03. 2013 г. на преместваем обект – павилион за автосервизни услуги за срок от 5 години, разрешение за поставяне № Ч-63/1. 04. 2013 г. на преместваем обект – павилион за технически услуги, за 5 години, разрешение за поставяне № Ч-98/5. 08. 2010 г. на павилион за услуги за срок от 1 година. Подадена от ищцата жалба за извършено незаконно строителство в имота от ползвателя на същия е оставена без уважение, видно от изпратена до същата писмо от 19. 07. 2019г. от Община-Варна, район „Приморски“. Сградите се ползват като автосервиз и пункт за извършване на технически прегледи.

От правна страна въззивният съд е приел, че искът по чл. 109 ЗС е неоснователен. Процесните сгради не са строежи, а временни преместваеми обекти по смисъла на чл. 56 ЗУТ, които не видоизменят имота, предназначението му или начина на ползването му. Договорът за учредяване право на ползване не предвижда ограничения в обема и начина на ползване на имота.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите към решението си доводите и възраженията на страните, всички събрани по делото доказателства, относими към правния спор, както и да изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора.

Твърди се разрешаването му в противоречие с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 2, и с ТР № 1/2000г. на ОСГТК на ВКС, т. 19, както и с постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС.

2. Длъжен ли е собственикът на поземлен имот, учредил право на ползване върху него, да търпи незаконни постройки в имота си, изградени без учредено от него право на строеж, и представлява ли изграждането на такива постройки пречене по смисъла на чл. 109 ЗС.

Твърди се разрешаването му в противоречие с ТР № 31/1984 г. по гр. д. № 10/84 г. на ОСГК на ВКС, както и с постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС.

Първият въпрос не е решен в противоречие с посочената от касатора задължителна съдебна практика. Въззивният съд, при съобразяване с уредбата на второинстанционното производство като ограничен въззив и с правомощията си по чл. 269 ГПК, като инстанция разрешаваща по същество материалноправния спор, е разгледал и обсъдил изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, както и възраженията в отговора на въззивната жалба. В пределите очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК е подложил на самостоятелна преценка релевантните доказателства и е обсъдил защитните тези и доводи на страните. Тези изводи са намерили писмено отражение в мотивите към въззивното решение, съгласно чл. 236, ал. 2 ГПК. Мотивите отразяват осъществена правораздавателна дейност по съществото на правния спор.

Вторият въпрос също не е решен в противоречие с цитираното от касатора тълкувателно решение и решения по чл. 290 ГПК. В същите е прието, че искът по чл. 109 ЗС предоставя правна защита на правото на собственост срещу всяко пряко или косвено неоснователно въздействие, посегателство или вредно отражение над обекта на правото на собственост. В случая съдът е приел, че процесните обекти не представляват сгради, за построяването на каквито би се изисквало учредяване на право на строеж от собственика на земята, а представляват временни преместваеми обекти, които са поставени правомерно, въз основа на издадени решения, нямат вредно отражение над недвижимия имот, не го променят съществено с оглед предназначението му и начина на ползването му. Тези изводи не противоречат, а съответстват на практиката на ВКС, включително и на посочената от жалбоподателката.

В останалата си част изложението съдържа оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в необсъждане на всички събрани по делото доказателства, както и за противоречие на изводите с материалния закон – чл. 109 ЗС. Тези оплаквания представляват касационни основания за неправилност на решението по смисъла на чл. 281 ГПК и обсъждането им във фазата по чл. 288 ГПК е недопустимо.

С оглед на изложеното, настоящият състав намира, че не са налице сочените от жалбоподателката основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на делото жалбоподателката М. В. К. следва да бъде осъдена, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на ответната по иска и по касационната жалба страна „Лина 09“ ЕООД сумата 2500 лв. разноски за касационната инстанция, представляващи разходи за адвокатско възнаграждение.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,