Определение № 5018 от 04.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2063/2025 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Т. И. Ф.-Х. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Г. против въззивно решение № 188 от 9.10.2024г. по в.гр.д. № 302 по описа за 2024г. на Апелативен съд Бургас, с което е потвърдено решение № 83 от 24.01.2024г. по гр.д.№ 569/2023г. на ОС Бургас като е осъдена да заплати на Д. К. А. сумата 28 231.17 евро, на основание чл.55, ал.1, изр.2 ЗЗД, като получена на неосъществено основание, ведно със законната лихва считано от 22.03.2023г. и са присъдени разноски. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от Д. К. А., чрез процесуалния представител адвокат И., с който се оспорват нейната допустимост и основателност, като излага доводите си по съществото на спора. Претендира направените разноски по делото в размер на 1 500лв. за адвокатско възнаграждение, съобразно представен списък, реалното извършване на които установява с представен договор за правна защита и съдействие от 3.03.2025г., в т.3.1. от който договореното възнаграждението в посочения размер е посочено като заплатено в брой. Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Въззивният съд е преценил предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, изр.2 ЗЗД за основателен като е приел за установено следното: Страните са сключили на 22.04.2019г. предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, представляващ апартамент за сумата от 28 231.17евро. Съгласно договора и допълнително сключените споразумения /подписани на 22.04.2019г.и на 13.02.2020г./, цената е следвало да бъде заплатена от купувача както следва: 2 000 евро до 23.04.2019г., 19 000евро до 30.09.2019г. и 16 000евро до 30.07.2020г. Спорно е било заплащането на вноската от 19 000евро. За нея в исковата молба ищецът е посочил, че я е предал на ответницата и тя му е издала разписка, която обаче не е получил, защото ответницата я е задържала. Този факт въззивният съд е приел за доказан не само с гласни доказателства, но и въз основа на сключеното между страните на 13.02.2020г. допълнително споразумение към предварителния договор, в което не е предоговорено плащането на сумата от 19 000евро, а само срока за плащането на сумата от 16 00евро по банков път. Съдът е приел, че липсата на предоговаряне относно сумата от 19 000евро е в подкрепа на изложеното от разпитаните по делото двама свидетели, които са установили, че сумата е била платена от купувача на продавача през м.04.2019г. /По делото е била безспорна между страните невъзможността за обявяването на предварителния договор за окончателен/. В представеното изложение, касаторката се позовава на основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните два поставени въпроса: Първият е относно допустимостта на свидетелски показания за установяване на плащане, при условията на чл.165, ал.1 ГПК, в случаите в които законът изисква писмен документ, но документът не е изгубен, а страната която иска допускане на свидетелски показания знае у чие държание е документа и Вторият е: Следва ли в хипотезата на чл.165, ал.1 ГПК, съдът да приеме за установено съществуването на документа, в случай, че неговото съдържание е установено със свидетелски показания? Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване както поради липса на посоченото от касатора специално основание за допустимост, така и поради липса на общо основание за допустимост, пред вид обстоятелството, че поставените въпроси не са свързани с решаващите мотиви на съда и не са от значение за изхода на спора /т.е. не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост, съгласно дадените разяснения с т.1 от ТР № 1/2010г.по т.д.№1/2009г.на ОСГТК на ВКС/. Последното е така, защото и двата поставени от касаторката въпроси съдържат условие, което не отговаря на фактите по делото. Първият поставен въпрос освен, че е фактически още и презумира, че документът не е изгубен. Съгласно установената съдебна практика обаче /вж.напр.решение по гр.д.№ 800/2012г.на ІV г.о./ - длъжникът може да доказва чрез разпит на свидетели както че кредиторът сам е унищожил документа за дълга при плащането, така и че документът не е изгубен, но не му е предаден при погасяването на дълга. Това следва от общия принцип, приложим относно забраните за свидетелски показания, а именно че забраната за свидетелски показания не следва да се прилага за лице, което въпреки полагането на дължимата грижа не е могло да се снабди с документ за доказване на съответния факт. В случая, в исковата молба ищецът е твърдял, че е платил и че му е издаден документ, но същият не му е предаден /т.е. за него той е изгубен, защото страната в която е останал не твърди, че е наличен и той не може да го представи не по негова вина/. Този извод не се променя нито от обстоятелството, че първоначално той е знаел у кого се намира разписката, нито от обстоятелството, че документа не е в него поради негова небрежност /следвало е да вземе дадената му разписка/. Когато страната няма вина за невъзможността си да представи изискуемият се писмен документ – тя може да установи съществуването му със свидетелски показания, а след това и съдържанието на документа чрез възпроизвеждането му от свидетеля, което при диспозитивния документ включва и установяване на спорното волеизявление /вж.решение по гр.д.№ 824/2011г.на ІV г.о., т. д. № 628/2009 г. на II т.о., по гр. д. № 801/2009 г. на IV г.о., по гр. д. № 5960/2014 г. на IV г.о./ Вторият поставен от касаторката въпрос е несъотносим, защото е свързан с приемането за установено съществуването на изгубения документ, а в случая това е без значение за изхода на спора. Релевантният факт, който съдът е приел за установен е, че документът е останал в кредитора и ищеца като длъжник е в обективна невъзможност да го представи. Следва да се отбележи, че ищецът е поискал съдът да задължи ответницата да представи разписката, но това не е направено, защото в отговора си тя е твърдяла, че разписка не е съставяна и такава при нея няма Освен това е от значение и обстоятелството, че съдът е извел изводите си не само въз основа на свидетелските показания, но и изследвайки волята на страните, изразена в сключените допълнителни споразумения към предварителния договор. С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на ответната страна следва да се присъдят установените като реално направени разноски за адвокатско възнаграждение от 1 500лв. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд