Определение № 3119 от 19.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1012/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Прокуратурата на Република България (ПРБ) срещу решение № 1536/13.12.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 1798/2022 г. на Софийския апелативен съд (САС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено първоинстанционното решение № 260677/24.02.2022 г., поправено с решение № 261496/04.05.2022 г., постановени по гр. дело № 11533/2020 г. на Софийския градски съд (СГС), жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца М. В. Д., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, сумата 20 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, по повод повдигнато срещу последния обвинение, за което е оправдан с присъда по н.о.х.д. № 171/2016 г. на Специализирания наказателен съд (СпНС), потвърдена по в.н.о.х.д. № 99/2018 г. на Специализирания апелативен наказателен съд (СпАпНС) и нак. дело № 125/2020 г. на ВКС, ведно със законната лихва от 04.06.2020 г. до окончателното изплащане; в тежест на касатора са възложени и разноски по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежаща на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част, поради нарушение на материалния закон, необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствените правила при определянето на размера на обезщетението за неимуществените вреди – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя ПРБ, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след задължителна преценка от съда на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, релевантни за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД; и 2) относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, и прилагането на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 4 от ЗОДОВ. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че с обжалваното въззивно решение първият въпрос е разрешен в противоречие с т. 11 (раздел ІІ от мотивите към последната) от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, а вторият – в противоречие с решение № 53/07.05.2019 г. по гр. дело № 3528/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 159/09.10.2019 г. по гр. дело № 89/2019 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 226/16.12.2019 г. по гр. дело № 1821/2019 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 50298/16.12.2022 г. по гр. дело № 912/2022 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Насрещната страна – ищецът М. Д. в отговора си излага становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване. За да сподели извода на първата инстанция, че размерът на процесното обезщетение за неимуществени вреди възлиза на сумата 20 000 лв., въззивният съд е приел следното: На 24.04.2012 г. ищецът е бил задържан за срок от 24 часа; извършено е претърсване в дома и колата му. С постановление от същата дата той е бил привлечен като обвиняем в извършване на престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 2, т. 2, вр. ал. 2, вр. ал. 1 от НК – участие в организирана престъпна група (ОПГ), което обвинение е за тежко умишлено престъпление, наказуемо с „лишаване от свобода“ за срок от 1 до 8 години, като наказателното производство е било с фактическа и правна сложност – по делото обвиняеми са били още 9 лица. Производството е протекло на три съдебни инстанции, като ищецът е бил оправдан още на първата – с присъда от 15.11.2017 г. на СпНС той е признат за невиновен по повдигнатото обвинение и е оправдан, като по отношение на него оправдателната присъда е оставена в сила от въззивната и касационната инстанции. Окончателно присъдата е влязла в сила на 04.06.2020 г., следователно наказателното производството е продължило общо 8 години и 1 месец. С определение на съда от 11.05.2012 г. спрямо ищеца е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, която на 10.07.2012 г. е изменена в „парична гаранция“ в размер на 500 лв., т.е. общо той е бил задържан 77 дни в следствения арест. Ищецът е бил привличан като обвиняем общо 6 пъти в периода 24.04.2012 г. - 09.06.2014 г.; с прокурорско постановление от 06.08.2015 г. е бил обявен за общодържавно издирване, снет е с постановление от 18.08.2015 г. Образуваните в съдебната фаза производства са прекратявани и връщани на прокуратурата общо 4 пъти. Въззивният съд е установил и че в печатни и електронни публикации името на ищеца е споменато по повод „арест на събирачи на дългове“, едната от които статии се основава на съобщение от пресцентъра на МВР, свързана с първоначалните действия по обиска и задържането на „тартора на групата“ и „трима участници“; в прессъобщение на ответната ПРБ, публикувано на интернет-сайта `и, е посочено, че на пет лица, сред които и ищецът, посочен с лично име и фамилия, е повдигнато обвинение по чл. 321, ал. 3, пр. 2, т. 2 от НК – във връзка със събиране на дългове от длъжници чрез упражняване на заплахи и принуда. Съдът е установил още, че ищецът е работел за търговско дружество, на длъжност „инкасатор дългови задължения“, като трудовото му правоотношение е прекратено по взаимно съгласие на 19.04.2012 г. – 5 дни преди повдигането на обвинението, а следващото му правоотношение по трудов договор е от дата 29.01.2013 г. Предвид заключението на съдебно-психологичната експертиза, въззивният съд е приел за установено, че събитията по повод наказателното производство значително разстроили, променили и повлияли негативно на ежедневието, личния и професионалния живот, както и на житейските планове на ищеца. Събитието, което стартирало периода на хроничен стрес, е обискът в дома му. След повторното му задържане и двумесечния престой в ареста изпитвал психически страдания – срам, унижение, дискомфорт, чувство за опустошение, объркване, загуба на представа за време и реалност на събитията, загуба на контрол и безнадеждност. Ищецът имал значителна психосоматична реакция на стресовите събития и загубата на контрол върху живота си, изразяваща се в значително отслабване, нарушаване на съня, оредяване на окосмяването на брадата. След излизането от затвора (ареста), за период от около 7-8 месеца до 1 година последвала депресивна реакция: бездействал, гледал в една точка, не работел и не се срещал с приятели; чувствал несигурност в бъдещето. След около година успял да се върне донякъде към ритъма си на живот отпреди процесните събития, но не напълно. Участието в съдебни заседания възвръщали по-отчетливо депресивни симптоми, свързани със значителна промяна на апетита, теглото и съня. Според вещото лице, към момента на прегледа обичайното функциониране на ищеца е относително възстановено; не е налице изразена депресивност, макар да има риск от такава, нито тревожност, безнадеждност или суициден риск. Реакцията на дистрес се отключва лесно при наличие на разнообразни фактори. Включително по време на експертното изследване се наблюдават: спонтанни и автентични емоционални реакции, провокирани от припомнянето на травматичните процеси, психомоторно оживление, вегетативни и психосоматични прояви. При съвкупната преценка на експертното заключение и свидетелските показания по делото, апелативният съд е приел за доказано, че заради воденото наказателно производство ищецът е изпитвал притеснение и срам от всички близки приятели, появило се е постоянно напрежение, вследствие което се е влошило психичното му състояние, изпитвал е чувство за опустошение, объркване, загуба на представа за време и реалност на събитията, загуба на контрол и безнадеждност, т.е. действително е преживял значителна психосоматична реакция на стресовите събития и загубата на контрол върху живота, изразяваща се в значително отслабване, нарушаване на съня, оредяване на окосмяването на брадата. След излизането от затвора (ареста), за период от около 7-8 месеца до 1 година последвала депресивна реакция: бездействал, гледал в една точка, не работел и не се срещал с приятели; чувствал несигурност в бъдещето. Към момента на прегледа вече е напълно възстановен и няма трайни негативни последици. Съдът е установил и че ищецът е с чисто съдебно минало и е неосъждан. По-натам въззивният съд е обобщил, че от събраните по делото писмени и гласни доказателства е установено, че е налице повдигнато и поддържано обвинение от органите на прокуратурата спрямо ищеца, като наказателното производство е продължило повече от 8 години, считано от 24.04.2012 г. до 04.06.2020 г., за престъпление, което е тежко умишлено, при мярка за неотклонение „задържане под стража“ за 77 дни, а след това парична гаранция, както и че от тези действия на прокуратурата, на ищеца са причинени неимуществени вреди – силно изживян стрес и притеснения – обстоятелства, които обуславят кумулативното наличие на елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. Съдът е изложил правни съображения, че отговорността по ЗОДОВ на държавата е деликтна и доколкото няма специални правила, размерът на обезщетението за причинените неимуществени вреди се определя от общата норма на чл. 52 от ЗЗД, която определя справедливостта като единствен критерий. В тази връзка е посочено, че съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест, ищецът следва и е установил по реда на пълното доказване настъпилото влошаване на общия му здравословен статус и психическото му състояние, претърпените болки и страдания, както и наличието на причинно-следствената връзка между тях и воденото срещу него наказателно производство, претърпените страдания и интензитета на стреса, опозоряването на името му и репутацията му. Съдът е посочил, че преценява тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, именно като обстоятелство, което е от значение за справедливото овъзмездяване на оневинения обвиняем/подсъдим, като това обстоятелство няма и не може да има самостоятелно значение, нито може да бъде определено парично изражение на неимуществените вреди, за които се претендира по чл. 2 от ЗОДОВ, по текстове на НК. Посочил е и че правно релевантно е как обвинението се е отразило върху ищеца, което няма как да бъде напълно еднакво за различните лица, а при специфичните за всеки случай факти и обстоятелства. В тази връзка съдът е съобразил, че спрямо ищеца е била взета най-тежката мярка за процесуална принуда – задържане под стража за 77 дни, че предприетото наказателно преследване е за тежко умишлено престъпление, което е продължило повече от 8 години, което се е отразило крайно неблагоприятно върху личността му и неговото емоционално и най-вече психическо състояние – бил е притеснен, подтиснат, изплашен, депресиран. От друга страна е съобразено, че няма ангажирани писмени доказателства, сочещи наличието на влошено здравословно физическо състояние на ищеца. Съдът е посочил още, че неспазването на разумен срок в наказателно производство с привлечен обвиняем, увеличава вредните последици за последния в степен, която е предмет на конкретна преценка; тази степен не следва да намира изражение чрез увеличение на размера на обезщетението в геометрична прогресия, без да се изследва и отчита в решаващата дейност на съда, прякото значение, което продължителността има за конкретно претендираната вреда, с оглед нейното естество. С оглед това е прието, че в случая продължителността се намира в пряка причинно-следствена връзка с вредите, тъй като е повече от 8 години, производството е започнало когато ищецът е бил на 29 години и приключило когато той е бил на 37 години, т.е. в активна трудоспособна възраст. Съдът е съобразил също, че обвинението е за участие в ОПГ с няколко обвиняеми/подсъдими и е преминало през три съдебни инстанции – до ВКС, като няколко пъти е прекратявано от съда и е връщано с дадени указания след допуснати процесуални нарушения. Обсъдено е и обстоятелството, че именно прокуратурата е протестирала (и то неоснователно) оправдателните съдебни актове, поради което съдът е намерил, че не може да обоснове извод, че след като ищецът е бил оправдан още на първа инстанция, то е спаднал осезаемо интензитетът на търпените от него неимуществени вреди; напротив – наказателното производство срещу него е било висящо, докато е влязло в сила решението на ВКС. В този смисъл, съдът е приел, че не е налице принос на пострадалия, по смисъла на чл. 5 от ЗОДОВ, тъй като неговото поведение не се намира в пряка причинно-следствена връзка със забавяне на производството – забавянето е по обективни причини, извън поведението на подсъдимите по делото. Въззивният съд е обсъдил и останалите доводи и възражения на жалбоподателя-ответник ПРБ относно размера на обезщетението, като по отношение направените оспорвания във въззивната жалба досежно мярката „задържане под стража“ съдът е приел, че макар и прокуратурата да не отговаря пряко за условията в ареста, то безспорно е, че задържането под стража спрямо ищеца е поискано именно от прокурора, като дори Специализираната прокуратура е обжалвала първоначално отхвърленото искане за привеждане на ищеца в арест, след изтичането на 72-часовото задържане; именно жалбоподателят (ответната ПРБ) е настоявал пред въззивна инстанция, ищецът да остане за постоянно в ареста, което се е случило за период от около 2 месеца. Съдът е намерил за неоснователно и оспорването във въззивната жалба, касателно упражняването на трудовата дейност от страна на ищеца за периода на досъдебното производство, като в тази връзка е приел, че въпреки, че не е предмет на делото дали той е бил освободен от работа във връзка с повдигнатите му обвинения – доколкото не е спорно, че той е освободен от работа една седмица преди задържането му, то предмет на иска, респ. – на делото е твърдяното обстоятелство, че той не е могъл да си намери работа за един дълъг период от време, тъй като е бил с повдигнати „висящи“ обвинения, и тъй като ищецът не е могъл да се снабди с удостоверение от НСлС за липсата на водени висящи досъдебни производства срещу него, той не е могъл да започне работа във финансовия сектор, а е полагал труд като сервитьор в заведение. Относно възражението, че е останало недоказано уронването на доброто име на ищеца в личен и професионален план, съдът се е позовал на константната съдебна практика, че човек поначало се ползва с презюмирано добро име в обществото, което неминуемо бива накърнено, ако срещу него бъде повдигнато и поддържано незаконосъобразно обвинение, като в случая това неминуемо води до вреди за ищеца, които следва да бъдат репарирани, чрез присъждане на парично обезщетение, още повече, че ищецът живее в малко населено място, каквото е [населено място], където хората се познават лично и всички научават по-бързо какво точно се е случило; започват негативни коментари, последвани от отдръпване на приятели и познати, за което свидетелства фактическата съпруга на ищеца. Съдът е съобразил и че отделно от това, наказателното производство е било разгласено в медийното пространство, тъй като пресцентърът на МВР е подал информация за ареста. По така изложените съображения, в обобщение апелативният съд е констатирал съвпадение на крайния резултат от изводите на първата и въззивната инстанции по отношение основателността на иска, като по отношение на размера на обезщетението за неимуществените вреди е намерил, че същият е правилно определен с първоинстанционното решение. Настоящият състав на ВКС намира, че с така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение апелативният съд е определил размера на процесното обезщетение за претъпените от ищеца неимуществени вреди, като е взел предвид всички правнорелевантни за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложил обществения критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД в съответствие с константната съдебна практика, включително задължителната такава, намерила израз в т. 11 (раздел ІІ от мотивите към нея) от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и във формираната по реда на чл. 290 от ГПК, обилна практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, израз на която са и посочените от касатора ПРБ четири решения на ВКС. Съгласно тази трайно установена практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан, респ. – дали наказателното производство е прекратено по всички обвинения срещу него, или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е приключило в разумен срок; дали е взета, както и вида, тежестта и продължителността на взетата мярка за неотклонение; други наложени на ищеца ограничения на правата и свободите му в рамките на наказателното производство; по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – професия, обществен отзвук, семейство, приятели и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и обществено-икономическите условия и стандарта на живот страната, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно, обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди. Последните са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори някои от тях – еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло. Приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение не е в противоречие, а напротив – в съответствие е с така цитираната практика на ВС и ВКС по приложението на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. Следователно, в случая не е налице наведената от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по формулираните от него правни въпроси относно критериите и понятието за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди и относно преценката в тази връзка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото. В тази връзка отново следва да се отбележи, че в посочените от касатора четири решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, също са възприети горните принципни разрешения, както и че в съответствие с тях и съгласно чл. 52 от ЗЗД са определени конкретни обезщетения за неимуществени вреди от деликти по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, но при случаи и при обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с този по настоящото дело, поради което също не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не е налице наведеното от касатора допълнително основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК; не е налице и никоя от хипотезите по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Независимо от изхода на делото, в полза на ищеца не следва да се присъждат претендираните от него разноски, тъй като не се установява той да е направил такива за производството пред настоящата инстанция. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение