Определение № 1787 от 26.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 1214/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т.1 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба, подадена от „ВЕРИДОС“ ГмбХ - Германия чрез процесуалния му пълномощник – адв. Т. Н., срещу определение №809/28.03.2024г. по в.ч.гр.д.№686/2024г. на Софийски апелативен съд, 5 търговски състав, в частта му, с която е потвърдено определение № 3000/11.09.2023 г. по т.д. № 1649/2023 г. по описа на СГС, в частта му, с която е оставена без уважение молбата на „Веридос“ Гмбх, за освобождаването му от предварително внасяне на дължимата се държавна така в размер от 3 259 622 лв. и е потвърдено определение № 78/08.01.2024 г., постановено по т.д. № 1649/2023 г. по описа на СГС, ТО, с което е отказано допълване на акта с произнасяне по реда на чл. 70, ал. 2 от ГПК за определяне на цената на иска.

Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано. Твърди, че предявеният иск не е с осъдителен петитум и предмет на делото не е въздействие върху сферата на ищеца, което би имало парична оценка, а се цели отстраняване на нарушение на правото на Европейския съюз в областта на обществените поръчки по предвидения в националното право ред, транспониращ разпоредбите на Директива 89/665/ЕИО. С оглед горното счита, че не може искът за унищожаване на договора по ЗОП, който е специален, да се приравни на иск по чл. 69, ал.1, т.4 от ГПК за унищожаване на договор по ЗЗД. Поддържа, че не може във връзка с нарушението на правото на ЕС предвидените ефективни и възпиращи санкции, да бъдат обусловени от заплащането на такса, определена върху стойността на договора за обществена поръчка. С оглед изложените подробни доводи претендира отмяна на обжалваното определение и вместо него постановяване на друго, с което да бъде освободен ищеца от държавна такса над внесения размер от 80 лв. или да се приеме, че това е дължимия размер предвид неоценяемия характер на иска.

В касационната жалба се претендира по подробно изложените доводи отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по следния въпрос: „Спор по предявен иск по национална разпоредба, транспонираща член 2г, параграф 1/а/ от Директива 89/665/ЕИО на Съвета от 21 декември 1989г. относно координирането на законовите, подзаконовите и административните разпоредби, отнасящи се до прилагането на производства по обжалване при възлагането на обществени поръчки за доставки и за строителство, както е изменена с Директива 2007/66 за недействителност / неефективност/ на пряко сключен договор за обществена поръчка, представлява ли спор за нарушаване на правото на ЕС и следва ли ищецът по такъв иск, макар да не претендира обезщетение за вреди от нарушението, да бъде третиран по отношение на дължимата от него държавна такса по начин, който е не по-малко благоприятен от този по исковете за обезщетение за претърпени вреди от нарушаване на правото на ЕС?“. Във връзка с поставения въпрос, касаторът се позовава на цитираните актове и в частност на решението от 14.07.2022г. по съединени дела С-274/21 и С-275-21, EPIC Financial Consulting, Решение на Съда (пети състав) от 26 ноември 2015 г. по дело C-166/14, MedEval, Решение на Съда (пети състав) от 6 октомври 2015 г. по Дело C-61/14, Orizzonte Salute и др. Същевременно поддържа, че и без да се отправя преюдициално запитване, ВКС може да приеме, че предявеният иск, макар да не е за обезщетение за вреди, повдига спор за нарушение на правото на ЕС и е или неоценяем, или следва да се приложи спрямо него по аналогия, таксата по чл.2а от Тарифата в размер на 25 лв.

В приложеното към частната жалба изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, касаторът се позовава на хипотезите на чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 от ГПК, като поставя следните въпроси:

1. „Когато първоинстанционният съд приеме в отлика от твърденията на ищеца, че предявеният пред него иск е оценяем и по него се дължи държавна такса в конкретно посочен размер, това произнасяне за увеличаване на цената на иска ли е или по редовността на исковата молба и съответно актът на съда обжалваем ли е или необжалваем?“;

2. „Искът, с който се атакува недействителен / неефективен/ договор за незаконосъобразно пряко възложена обществена поръчка, като съгласно директивите на ЕС за обществените поръчки недействителността / неефективността/ не е автоматична, а следва да бъде потвърдена или да бъде резултат от решение на независим праворазглеждащ орган, представлява ли иск за нарушение на правото на ЕС? Ако отговорът е положителен, как това рефлектира върху размера на дължимата по иска държавна такса – в освобождаване, в прилагане по аналогия на предвидени в тарифата непропорционални такси или никак?“

3. „Оценяем или неоценяем е искът по т. 2 ?“

Касаторът поддържа, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и конкретно с определение №736/30.10.2012г. по ч.гр.д.№512/2012г. на ВКС, 4 г.о. и определение №22/11.04.2011г. по ч.гр.д.№194/2011г. на ВКС, 4 г.о. Според жалбоподателя в акта са цитирани две определения на ВКС, в които е даден противоположния отговор, а именно определение № 540/20.10.2019г. по ч.т.д.№480/2009г., 1 т.о., опр.№598/20.10.2015г. по ч.т.д.№2029/2015г. по ч.т.д.№2029/2015г., 2 т.о., поради което счита, че има противоречиво разрешаване на въпроса и следва да се предложи на ОСТГК да постанови тълкувателно решение, като се спре производството по делото. За втория и третия поставен въпрос се поддържа наличие на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК, като се сочи, че искът за недействителност на договор за незаконосъобразно пряко възложена обществена поръчка е нов за българското право и е необходимо създаването на практика.

Настоящият състав на ВКС като обсъди доводите на частния жалбоподател и материалите по делото, намира следното:

С обжалваното определение въззивният съд е приел, че по въпроса дали представлява акт по смисъла на чл.70, ал.2 ГПК разпореждането на съда, с което, когато ищецът с предявяването на исковата молба е определил предявения от него иск като неоценяем, а при извършената проверка относно редовността на исковата молба по реда на чл.127 ГПК сезираният съд е приел, че е оценяем и за него се дължи държавна такса и я е определил по размер, като е указал на ищеца да я внесе, следва да се възприеме цитираната съдебна практика. Приел е, че в този случай е налице акт, който не подлежи на самостоятелен съдебен контрол, какъвто не е предвиден, а няма и преграждащ характер. Счел е, че съдът не извършва увеличаване на цената на иска и определението му няма характеристиката на такова по чл. 70, ал. 2 ГПК, а правилността на акта му подлежи на последваща проверка в производство по обжалване на разпореждането за връщане на исковата молба, поради неотстраняване нередовностите на същата. С оглед горното е приел, че частната жалба с вх.№ 16209/12.02.2024 г. срещу определението на СГС, с което е оставено без уважение искането на жалбоподателя за допълване на първоначално постановения от него акт с изричен диспозитив за увеличението на цената на иска, се явява неоснователна и е потвърдил определението.

В частта по жалбата срещу отказа за освобождаване от държавна такса, апелативният съд е приел, че правилно първоинстанционният съд е счел, че е сезиран с конститутивен иск по чл.119, ал.1 ЗОП, както и че същият е оценяем, и с оглед правната му характеристика на иск за унищожаване на договор, сключен по реда на ЗОП, поради наличието на предпоставките по чл.119, ал.1, т.1 ЗОП, че дължимата се за него държавна такса следва да се определи по реда на чл.69, ал.1, т.4 ГПК - от стойността на договора. САС е счел, че изводът на СГС, че цената на иска следва да се определя от стойността на целия договор за обществена поръчка, изменен с процесното споразумение, а не само тази на споразумението от 02.06.2023 г., е неправилен. Въззивният съд е счел, че предявеният иск да има за предмет унищожаемостта единствено и само на допълнителното споразумение, което има самостоятелно правно битие, и от неговата стойност следва да се определи цената на иска. С оглед горното е счел, че паричната оценка на предмета на делото се измерява с паричната оценка на оспореното допълнително споразумение, която е в размер на 81 490 549,98 лв. и върху нея следва да се изчисли и дължимата се по производството държавна такса по реда на чл. 1 от ТДТССГПК - 4% от цената на иска, възлизаща на 3 259 622 лв. По преценката за освобождаване от държавна такса, въззивният съд е посочил, че споделя цитираната практика на ВКС, че когато молител в производството е юридическо лице, гарантираното на страните по граждански спор с разпоредбата на чл.6 ЕКПЧОС и чл.47 от Хартата на основните права на ЕС право на достъп до съдилищата се реализира с предоставения на държавите – членки свободен избор на средства за постигане на тази цел. Посочил е, че факторите, които следва да се вземат предвид при извършване на преценката включват: размера на таксите, платежоспособността на заинтересованото лице и стадия на производството. Апелативният съд е счел, че противно на поддържаното в частната жалба, предявеният иск да не е за установяване нарушение на правото на ЕС, което в областта на обществените поръчки е надлежно транспонирано в българското законодателно и е част от националната правна система, още повече, че и самият ищец се позовавал на нарушение на изрични норми от ЗОП. САС е приел, че макар и да е значителна по размер – 3 259 622 лв., не се установява таксата да е непропорционална, предвид цената на иска, както и да представлява прекомерна финансова тежест, която е непреодолима, и да лишава жалбоподателя от достъп до съд. Посочил е, че страната е търговско дружество, създадено за участие в стопанския живот и за реализиране на приходи от регистрирания предмет на дейност, отразено е в представената справка от търговския регистър на местния съд в Шарлотенбург, че е с регистриран акционен/номинален капитал от 1 000 000 евро. Счел е, че не се твърди преустановяване на стопанската дейност, нито състояние на фактическа неплатежоспособност, нито че дружеството има финансови затруднения, и няма ангажирани такива доказателства. С оглед горното е приел, че следва за така установената държавна такса, определението за отказ от освобождаване на ищеца от заплащането й, да бъде потвърдено.

ВКС, състав на 2 т.о., намира, че частната жалба е процесуално допустима, подадена е от активно легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения срок.

Допускането на касационно обжалване се извършва съгласно предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. Касационната инстанция може да допусне до обжалване въззивния съдебен акт, по отношение на който се установява вероятност да е нищожен - основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 от ГПК, вероятност да е недопустим – основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК или очевидно неправилен – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В случая не са налице предпоставки за допускане до касационно обжалване на определението на СГС на основание чл. 280, ал. 2 от ГПК, тъй като не се установява обжалвания съдебен акт да е постановен при превратно приложение на закона или грубо нарушение на правилата на формалната логика. Извън посочените основания, касаторът следва да обоснове основание за допускане на касационно обжалване и предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е налице когато с обжалвания акт, правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с Тълкувателно решение или трайната практика на ВКС по същия правен въпрос.

По приложението на чл. 83, ал. 2 ГПК относно възможността за освобождаване на страна по делото - юридическо лице, от задължението за внасяне на държавна такса по производството е постановена многобройна практика на ВКС - определение № 66 от 04.04.2017 г. по т. д. № 1274/2016 г., II т. о., определение № 78 от 31.01.2013 г. по ч. т. д. № 595/2012 г., II т. о., определение № 755 от 14.11.2013 г. по ч. т. д. № 4049/2013 г., II т. о., определение № 446 от 24.06.2013 г. по ч. т. д. № 2300/2013 г., II т. о., определение № 581 от 13.09.2013 г. по ч. т. д. № 2906/2013 г., I т. о., определение № 651 от 12.11.2015 г. по ч. т. д. № 3157/2015 г., II т. о. и други, която е в смисъл, че нормата на чл. 83, ал. 2 ГПК има социален характер и затова се явява своеобразна гаранция за реален достъп до правосъдие и е приложима само по отношение на физическите лица при наличие на посочените изисквания в чл. 83, ал. 2, т. 1 - т. 7 ГПК. Когато не е налице някоя от изключителните хипотези на разпоредбите на чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК, на чл. 84 ГПК или на особена разпоредба в друг закон (напр. чл. 620, ал. 1 и, ал. 5, чл. 649, ал. 6, чл. 694, ал. 2 ТЗ), то търговецът - ЕТ или юридическо лице, дължи заплащане на дължимата държавна такса.

В по-новата практика на ВКС, обективирана в определение № 562 от 25.10.2022 г. по ч. т. д. № 2220/2022 г., II т. о., определение № 285 от 05.07.2019 г. по ч. т. д. № 1234/2019 г., I т. о., определение № 193 от 24.04.2019 г. по ч. т. д. № 810/2019 г., I т. о., определение № 141 от 20.02.2019 г. по ч. т. д. № 52/2019 г., II т. о., определение № 122 от 12.02.2019 г. по ч. т. д. № 114/2019 г., II т. о., определение № 427 от 13.11.2020 г. по ч. т. д. № 1925/2020 г., I т. о., определение № 170 от 15.04.2020 г. по ч. т. д. № 209/2020 г., ІІ т. о., определение № 524 от 30.07.2019 г. по ч. т. д. № 908/2019 г., ІІ т. о. и др.), която е последователна и е съобразена с практиката на ЕСПЧ (решение от 24.12.2009 г. по дело "Агромодел" ООД срещу България, решение от 26.07.2005 г. по дело Podbielski и PPU Populare срещу Полша, решение от 10.01.2006 г. по дело Teltronic - CATV срещу Полша), както и с практиката на Съда на ЕС (напр. решение от 22 декември 2010 по дело С - 279/09, определение от 13.06.2012 г. по дело С-156/12, решения по дела С-69/14 и С-571/16, се приема, че в определени случаи е възможно освобождаване от държавна такса на юридически лица, въпреки отсъствието на разпоредба в националното законодателство на държавата членка, признаваща на юридическите лица правото на освобождаване от държавна такса за производствата пред съда. С нея е възприето разрешението, че за юридическите лица, извън споровете за нарушаване на правото на ЕС, освобождаването от законовото задължение за внасяне на държавна такса не е гарантирано от императивни норми на правото на ЕС и е възможно по изключение тогава, когато внасянето на таксата ще представлява за лицето непреодолимо препятствие за достъпа до съд и изискването ѝ е несъвместимо с принципа на ефективната съдебна защита, закрепен в чл. 47 от ХОПЕС. За да се произнесе дали е налице основание за освобождаване от такса, националният съд следва да провери дали условията за изискуемата такса от юридическото лице представляват ограничение на правото на достъп до съдилищата, което накърнява самата същност на това право, дали са насочени към постигане на легитимна цел и дали съществува разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и поставената цел. В рамките на преценката си националният съд може да вземе предвид предмета на спора, доколко има основания да се очаква, че лицето, което иска освобождаване от такса, ще спечели делото, значимостта на неговия интерес, сложността на приложимото право и възможността лицето да защити ефективно позицията си по делото, размера на разноските/таксите, които трябва да се платят предварително, и дали те представляват непреодолимо препятствие пред достъпа до съд. Когато юридическото лице е търговец и преследва стопанска цел, преценката на съда следва да обхване не само неговите финансови възможности и платежоспособност, но и финансовите възможности на съдружниците / акционерите да набавят необходимите средства за предявяване на иска или за подаване на жалбата. Тези правни разрешения се споделят от настоящия съдебен състав.

Съгласно константната практика на ВКС в производството по искане за освобождаване от държавна такса по делото съдът следва да извърши преценка на обстоятелства, които са относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавни такси, като и разноските за производството по делото. Съгласно практиката, обективирана в определение № 369/17.05.2013 г. по ч. т. д. № 2110/2013 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., определение № 318/12.07.2012 г. по ч. гр. д. № 293/2012 г. на ВКС, ГК, II г. о., определение № 866/27.12.2012 г. по ч. гр. д. № 740/2012 г. на ВКС, ГК, IV г. о., определение № 612/12.08.2010 г. по ч. т. д. № 564/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове на ВКС, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, в производството по чл. 83, ал. 2 ГПК имущественото положение на молителя следва да бъде съобразено с оглед доказателствата за горното, като ако такива не са представени, съдът следва да извърши преценка дали представянето на доказателства е необходимо и в този случай да даде указания за представянето им. Преценката се извършва, за да се отстрани съществуващата неяснота относно тези обстоятелства преди постановяване на определението по молбата за освобождаване от държавна такса. Обжалваният акт е постановен в противоречие с тази практика, тъй като въззивната инстанция е приела, че липсват данни и доказателства за конкретните възможности на ищеца –молител да внесе държавната такса по делото в размер на 3 259 622 лв., само с мотив, че има регистриран капитал от 1 млн. евро, който по равностойност е по-малък от размера на дължимата държавна такса и при констатирана липса на други доказателства, но без да е дал указания на страната - молител за представяне на допълнителни доказателства. С оглед размера на таксата не може да се приеме, че не е налице необходимост от преценка и на други обстоятелства, освен единствено регистрирания номинален капитал на търговеца, тъй като самото производство е свързано и с други разходи и разноски – за адвокатско възнаграждение, експертизи и др. С оглед горното съдът намира, че следва да бъде допуснато касационно обжалване по втория от формулираните от касатора въпроси, в частта му относно освобождаването от държавна такса, като бъде уточнен и конкретизиран от ВКС в следния смисъл: „За преценката и предпоставките при произнасяне по искане за освобождаване от заплащане на държавна такса по предявена искова молба на юридическо лице при финансова невъзможност за покриване на определената стойност на държавната такса“, като се възприеме горепосочената практика на ВКС по въпроса. В случая разрешението на въззивния съд, който макар да е посочил в акта си подробно предпоставките по приложимата практика на СЕС и на ВКС, е в противоречие с практиката на ВКС при извършване на преценката и необходимостта от даване на указания на страната за представяне на относимите доказателства във връзка с искането за освобождаване от държавна такса преди произнасянето по същото. С оглед горното в тази част определението следва да бъде отменено, като предвид необходимостта от извършване на процесуални действия от въззивния съд, делото следва да бъде върнато на същия за даване на указания до молителя и съответна преценка на всички обективно установени обстоятелства и съобразяването им при произнасяне по искането за освобождаване от държавна такса.

Допускането до касация и отмяната на определението, води до отпадане от необходимостта от обсъждане на другите поставени въпроси, като сочената от касатора противоречива практика е свързана с актове, поставени преди преодоляването й, тъй като след посочените определения е постановено ТР 5/2015г. Съгласно задължителните указания в т.5 от Тълкувателно решение №5/2015 от 11.07.2018г. на ОСГК на ВКС в обхвата на обжалваемите по реда на чл.70, ал.2 от ГПК съдебни актове попадат и определенията или разпорежданията, с които, в резултат на определяне на по-висока цена на иска, в сравнение с тази, посочена в исковата молба, е указано да се внесе по-висока държавна такса, и в този смисъл не е налице необходимост от спиране на делото и отправяне на предложение за тълкувателно решение на ВКС съгласно искането по касационната жалба.

По отношение на искането за отправяне на преюдициално запитване, настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките, тъй като от постановените актове на СЕС по свързани запитвания, може да се изведе отговор на поставения от касатора въпрос. В точка 39 от решение от 26 ноември 2015 г., MedEval (C-166/14, EU:C:2015:779) се подчертава, че степента на строгост на изискването за правна сигурност във връзка с условията за допустимост на съответните процедури не е една и съща при исковете за обезщетение за вреди и при исканията за обявяване на договор за недействителен. Посочено е че, предвид изискванията за правна сигурност, с която договорните правоотношения трябва да могат да се ползват, рестриктивната уредба на исканията за обявяване за недействителни на сключените договори между възложителите и лицата, на които са възложени обществени поръчки, е оправдана. От друга страна обаче, тъй като исковете за обезщетение за вреди по принцип нямат никакво отражение върху действието на вече сключени договори, било неоправдано тези искове да се обременяват с толкова строги условия като приложимите за исканията, засягащи самото съществуване или изпълнението на такива договори. В решение по дело C-927/19 и др. се посочва, че държавите членки следва да приемат процесуални правила за съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на правата, и да осигурят пълно спазване на правото на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес, предвидено в член 47, първа и втора алинея от Хартата (вж. в този смисъл решение от 15 септември 2016 г., Star Storage и др., C-439/14 и C-488/14, EU:C:2016:688, т. 42—46 и цитираната съдебна практика), като в контекста на европейското право принципът на равнопоставеност изисква еднакво третиране на съпоставими искове и жалби, основаващи се на националното право и правото на съюза. В този смисъл следва да се приеме, че е разрешен въпроса и не се допуска по-строги мерки относно процедурните правила при недействителност на договори по ЗОП спрямо процесуалните правила по вътрешното законодателство, но в случая не е приложено различно третиране, напротив въззивният съд е приел, че искът следва да се разглежда като такъв с оценка по приложимото национално право, а не по-рестриктивно.

Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се отправя преюдициално запитване и с оглед формулировката на самото искане. Практиката на СЕС е категорична, че въпросите в преюдициалното запитване трябва да са в конкретна връзка с предмета на делото, но същите следва да са свързани не с обстоятелства, изискващи отговори, относими към решаване на делото по същество, а само с такива, отнасящи се към тълкуване на разпоредба/и на правото на ЕС и СЕС не би могъл да изследва прилагането на вътрешноправната уредба (в този смисъл Решение на СЕС от 16 юли 1992 по дело С-83/91, точка 22 и 23; Решение на СЕС от 24 март 2009 по дело С-445/06, точка 65; Решение на СЕС от 5 февруари 2004 по дело С-380/01, т. 20 и др.). С така формулираните въпроси се цели тълкуване на вътрешноправни разпоредби и конкретна преценка на обстоятелствата по казуса. С оглед гореизложените съображения, настоящият състав на ВКС намира, че искането за преюдициално запитване не следва да бъде уважено, тъй като не са налице предпоставките по чл.628 от ГПК.

Предвид връщане на делото на САС, касационната инстанция не се произнася по присъждане на разноски, които следва да бъдат съобразени от въззивния съд с оглед крайния изход на спора – чл. 294, ал. 2 във връзка с чл. 78 ГПК.

В правомощията на въззивния съд е да извърши поправка, на основание чл. 247 от ГПК, на допусната очевидна фактическа грешка в определението, в частта, която не е обжалвана в настоящето производство, с която е отменено определението на първоинстанционния съд в частта, с която е оставена без уважение частна жаба вх. № 90979/09.10.2023 г. на „Веридос“ ГмбХ за освобождаването му от предварително внасяне на дължимата се по т.д. 1649/23 г. по описа на СГС, ТО държавна такса, в частта над сумата от 3 259 622 лв до сумата от 15 401 170,60 лв.

Воден от горните съображения, ВКС, състав на 2 т.о.