Определение № 4432 от 18.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3381/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. М. З., приподписана от адв. Н. Н., срещу решение № 125 от 21.05.2025 г. по въззивно гр. д. № 613/2024 г. на Окръжен съд - Кюстендил. Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК против подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт по смисъла на чл. 280, ал. 3 ГПК, от процесуално легитимирана страна и в съответствие с изискванията за редовност по чл. 284 ГПК, поради което са налице предпоставките за разглеждането й по реда на чл. 288 ГПК. Наведените оплаквания са за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон - § 4а и § 4б от ЗСПЗЗ, тъй като не било съобразено от съда, че общината няма как да прехвърли права върху процесния имот, тъй като не е притежавала документ за собственост, а освен това и поради обстоятелството, че не бил изяснен въпросът дали заплатената сума по сметка на общината от праводателя на ищците е получена от собственика на имота. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че общината в лицето на тогавашния кмет на община Дупница е трябвало да разпореди да се изготви нова скица с продадения вече имот или части от имота, а по делото имало изготвен проект едва през 2025 г. и от наследниците на купувача на имота, което е в противоречие с практиката на ЕС /без да е цитираната такава/- основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Развита е и тезата, че във въззивното решение не е коментиран въпросът за възстановяване на процесната земеделска земя в реални граници от страна на общинската служба по земеделие и гори, както и че не било доказано по делото откога в имота е имало насадени дръвчета, което обосновавало противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са определение № 60711 от 29.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1724/2021 г., IV г. о. и определение № 302 от 28.06.2018 г. на ВКС по ч. т. д. № 1280/ 2018 г., I т. о. Ответниците по касация В. Б. З., Б. Б. З. и П. Б. З., представлявани от адв. К. Н., оспорват касационната жалба. Изразяват становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. Претендират разноски за адвокатско възнаграждение. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 551 от 30.10.2024 г. по гр. д. № 523/2024 г. на Районния съд – Дупница, с което е признато за установено по отношение на касатора Б. М. З., че ищците В. Б. З., Б. Б. З. и П. Б. З. са собственици, на основание извършено изкупуване при условията на пар. 4б, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ, на поземлен имот с площ 700 кв. м. в м. „М.“ в землището на [населено място] с проектен номер ***, попадащ в западната част на ПИ с идентификатор № *** по КККР на [населено място], оцветен в жълт цвят и обозначен с точки а-б-в-г на комбинираната скица, представляваща приложение № 1 към заключението на вещото лице, прогласено за неразделна част от съдебното решение. Въззивният съд е приел, че ищците са наследници на Б. К. З., поч. на 06.04.2021 г., в полза на когото с решение от 22.03.1983 г. на ИК на ОбНС - гр. Станке Димитров е било предоставено правото на ползване върху процесния имот на основание ПМС № 11 от 1982 г. Със Заповед № 639 от 31.03.1993 г. на кмета на община Дупница на основание § 4а и § 4з ПЗР на ЗСПЗЗ е наредено Б. З. да заплати за предоставената му съгласно описаното удостоверение земя сумата 7 875 лв., определена като изкупна цена по смисъла на § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ, по извънбюджетната сметка на общината, както и режийни разноски в размер на 40 лв., т. е. общо 7915 лв., в срок до 30.09.1993 г. С платежно нареждане от 01.09.1993 г. Б. З. заплатил сумата 7 875 лв. с основание "заплащане на имот в [населено място] съгласно заповед 639/31.03.1993 г. на община Дупница", а с вносна бележка от 01.09.1993 г. - разноските в размер на 40 лв. Идентичността на процесния имот с предоставения за ползване и описания в тази заповед е установена посредством изслушана съдебно-техническа експертиза, като в приложение към нея е очертана конкретната площ, която се припокрива с реституирания в полза на наследниците на А. З. с решение на ПК - гр. Дупница от 18.03.1996 г. имот, впоследствие признат с нотариален акт по обстоятелствена проверка от 28.07.2023 г. за придобит по давност от Д. З. и продаден на същата дата на ответника Б. М. З.. По показания на разпитаните свидетели имотът се ползвал като овощна и зеленчукова градина и се стопанисвал приживе от Б. З., а впоследствие от ищците Б. и П. З.. Въз основа на така установените факти въззивният съд е намерил от правна страна, че са били осъществени всички изискуеми се по смисъла на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ предпоставки за трансформиране на предоставеното в полза на наследодателя на ищците право на ползване в право на собственост, а именно: земята да представлява овощна градина и да е предоставена за ползване въз основа на посочен в § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ акт; да не е на по-малко разстояние от 30 км. от градовете с население над 300 000 души или на 10 км. от крайбрежната морска ивица; да е осъществена административната процедура по § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ и в срок до 30.09.1993 г. ползвателят да е заплатил определената цена и дължимите такси за придобиване на имота по депозитна извънбюджетна сметка на съответната община. Съдът е посочил, че упражненото право на изкупуване в сроковете и при условията по § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ е представлявало пречка за реституиране на спорния терен, поради което и издаденото по-късно от поземлената комисия Решение № 0108 от 18.03.1996 г., с което на наследниците на А. С. З. е възстановено право на собственост в съществуващи /възстановими/ стари реални граници върху нива от 1, 315 дка в землището на [населено място], местност "С. С.", имот № ***, не е могло да породи конститутивно действие. Във връзка с конкретно наведените от ответника оплаквания съдебният състав е отбелязал още, че при действалата към релевантния период редакция на ЗСПЗЗ ДВ бр. 105 от 1992 г. за реализиране на правото по § 4б от с. з. не е било необходимо издаването на заповед по § 4к, която разпоредба е приета едва при изменението на закона от 1997 г. Освен това е и ирелевантно дали внесената по извънбюджетната депозитна сметка на общината сума за изкупуването е действително получена от заявилите реституционни претенции лица, тъй като фактическият състав на придобивното основание е завършен с постъпване на тази сума по сметката на съответната община. За неоснователно е прието и оспорването, че в случая се касаело до продажба от Община Дупница на имот, който не е бил нейна собственост. На последно място е изтъкната и липсата на каквито и да било доказателства по делото, установяващи придобивното основание по чл. 79 ЗС от страна на праводателката на ответника, поради което е прието и че същата като несобственик не е могла валидно да му прехвърли правото на собственост върху процесния терен. С тези съображения въззивният съд е споделил изводите на районния относно основателността на предявените собственически претенции и е потвърдил постановеното от него решение, с което същите са уважени. Съобразявайки изложеното и очертаните от касационната жалба и изложението към нея предели на проверката по чл. 288 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че не са обосновани предпоставки допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280 ГПК. По смисъла на задължителните разяснения по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК, за да бъде допуснато въззивното решение до касационен контрол, касаторът следва да е изложил ясна и точна формулировка на конкретен въпрос от значение за изхода по делото, както и да е представил точно и мотивирано становище относно наличието на някоя от визираните в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК допълнителни предпоставки за допускане на касационното обжалване. Посоченото изискване представлява израз на диспозитивното и състезателното начало и има за цел да определи рамките на произнасяне на касационната инстанция в производството по предварителна селекция на касационните жалби, поради което ВКС не разполага с правомощие служебно да изведе такъв правен въпрос от оплакванията в изложението към жалбата, освен когато същият е от значение за валидността или допустимостта на обжалвания въззивен съдебен акт. В разглежданата хипотеза не се установяват пороци, които да налагат служебно произнасяне по предмета на настоящото производство поради констатирана вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Не е обоснована и нито една от посочените хипотези по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. На първо място, липсва формулиран правен въпрос по смисъла на дадените разяснения в т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, който да очертае предмета на настоящото производство, и не е направено позоваване на конкретна практика на касационния, съответно на Съда на Европейския съюз във връзка с наведените бланкетни твърдения за противоречие с нея. Изводите на въззивната инстанция относно приложението на относимите правни разпоредби напълно съответстват на трайно установената съдебна практика, съгласно която когато едно лице счита, че правото му на собственост върху определен имот е засегнато от позитивно решение на ОСЗ, то може в спорния исков процес за собствеността на имота да повдигне възражение срещу валидността и материалната законосъобразност на това решение, в случая- че е била налице пречка за реституцията, тъй като имотът е бил изкупен при условията на § 4а или § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ в законните срокове. При наличието на такова оспорване съдът е длъжен да упражни косвен съдебен контрол върху решението на ОСЗ /ОСЗГ, ПК/ и да не зачете неговото конститутивно действие, ако намери възражението за основателно. Приема се, че по силата на законовата уредба колизията на права между възстановен собственик и изкупил имота ползвател се разрешава в полза на последния, доколкото при осъществяване предпоставките на § 4а или § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ бившият собственик не може да получи имота си в реални граници. Фактическият състав на § 4б ПЗР на ЗСПЗЗ изисква земята да е единствена за семейството на ползвателя в землището на населеното място, в което живее или да представлява лозе или овощна градина и да не се намира на по-малко от 30 км от град с население над 300 000 жители или на по-малко от 10 км от крайбрежната морска ивица, както и същата да е заплатена чрез общината въз основа на изготвена по административен ред оценка в определен срок от влизането ѝ в сила. В този смисъл ТР № 9 от 7.11.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 9/2012 г., ОСГК, решение № 50108 от 14.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4713/2021 г., II г. о., решение № 513 от 23.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1612/2010 г., I г. о., решение № 129 от 28.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 65/2010 г., II г. о., решение № 1235 от 30.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 5000/2007 г., I г. о. и др. За успешното упражняване на правото на изкупуване по § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ не е необходимо да се доказва получаване на изплатената сума от действителния собственик на имота. С такива доказателства купувачът не би могъл да разполага, а освен това правата на същия е неоправдано да се поставят под условие във връзка с изпълнението на чуждо задължение, за което той не носи отговорност. Предаването на внесената като изкупна цена сума е в тежест на общината и именно тя е отговорна пред собственика. Възприетото разрешение в обжалваното въззивно решение е съответно на трайно установената и последователна съдебна практика, в който случай допускане на касационното обжалване е изключено в приложното поле на посочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Цитираните определение № 60711 от 29.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1724/2021 г., IV г. о. и определение № 302 от 28.06.2018 г. на ВКС по ч. т. д. № 1280/2018 г., I т. о. не представлява относима съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като с тях не се дава отговор на конкретен правен въпрос по реда на чл. 290 ГПК. Освен това, същите не касаят аналогични правни спорове, при които да е възприето противоположно на даденото правно решение по подлежащия на разглеждане правен спор. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. При този изход на делото следва да се присъдят поисканите и доказани разноски за адвокатска защита от ответниците по касация в размер на 1 022,58 евро-равностойността на договорените и заплатени в брой 2 000 лева. Водим от гореизложеното съдът