Определение № 2108 от 12.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4805/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на О. В. З., гражданин на Руската федерация, чрез процесуалния представител адвокат А. Т., срещу въззивно решение № 690/11.07.2022г. по гр. д. № 742/2022 г. на Окръжен съд - Бургас. В касационната жалба се поддържат оплаквания, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1, т.1 ГПК. Поставят се въпросите: 1. Следва ли въззивният съд да разгледа въззивната жалба като се произнесе по всички възражения и оплаквания, като изложи свои мотиви по всички надлежно заявени и поддържани доводи и възражения, при съблюдаване очертаните с жалбата предели на производството; 2.Следва ли да се приеме, че един открит басейн е самостоятелен обект на собственост, по отношение на който се прилагат правилата за приращението по чл.92 ЗС, ако е изграден като част от дворната инфраструктура на планираното строителство на комплекс от сгради в режим на етажна собственост и ако конструктивно и по своите технически характеристики той не отговаря на изискванията за басейни за ползване с обществен достъп, или такъв басейн е принадлежност към сградите на етажната собственост; 3. Следва ли съдът да изгради своите крайни изводи въз основа на съвкупна преценка на доказателствата по делото, с анализ на доказателствата в тяхната съвкупност, и когато констатира противоречия в показанията на свидетелите, следва ли да изложи мотиви за това кои показания кредитира, вкл. като изходи от възможността съответните свидетели да са възприели пряко релевантните факти, за които свидетелстват. По поставените процесуалноправни въпроси се сочи противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решения, постановени по реда на чл.290 ГПК. По втория въпрос се сочи противоречие с решение № 175/2019г. по гр.д.№4660/2018г., І г.о. на ВКС. Ответниците по касация И. Ю. Х., [населено място], и „Сън сет 2011“ ООД, гр. Бургас, твърдят в писмен отговор по чл.287 ГПК, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, като оспорват жалбата и по същество. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 260014/2022 г. по гр. д. № 876/19 г. на Районен съд - Несебър, с която са отхвърлени предявените от О. З. срещу „Сън сет 2011“ ООД и И. Ю. Х. искове с правно основание чл.109 ЗС за осъждане на ответниците да не пропускат трети лица и да преустановят препятствието на свободния достъп на ищцата и съответно ползването на дворната инфраструктура и басейн, изграден в поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], с площ на имота 949 кв.м. ,с административен адрес – [населено място], [улица]. Въззивният съд е приел, че от ищцата се твърди, че е собственик на самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР на гр. Св.В., прилежащи части 12,45 кв.м. ид.части от общите части на сградата, като апартаментът се намира в една от двете жилищни сгради, образуващи комплекс в един УПИ. В комплекса са изградени и допълнители постройки и съоръжения - басейн и елементи на инфраструктура /алеи, градинско осветление, озеленяване и др./. Той е ограден и с ограничен достъп, по начин да се ползва единствено от собствениците на самостоятелните обекти. Ответникът „Сън сет 2011“ ООД, с управител ответника И. Х., е собственик на поземления имот с идентификатор *** без постройките и подобренията. Доколкото поземленият имот е прилежаща площ на комплекса от сгради по смисъла на §1 т. 2 от ДР на ЗУЕС и представлява обща част по смисъла на чл. 38 ЗС, той служи за общо ползване на собствениците на самостоятелни обекти в комплекса. Ищцата има право да ползва цялата прилежаща дворна инфраструктера, включително басейна, а вторият ответник, като управител на дружеството и в лично качество, претендира заплащане на ползването на терена и изградената в него инфраструктура, ограничава достъпа на ищцата и другите собственици до басейна и зоната за отдих в терена и сам ползва съоръженията, като допуска в имота лица, които не са собственици в комплекса. Въззивният съд е възприел установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка и по реда на чл.272 ГПК е препратил към изводите му. Приел е за установено, че ищцата е собственик на един апартамент в посочената сграда, а ответното дружество е собственик на поземления имот. Съгласно заключението на СТЕ в процесния имот с кадастрален идентификатор *** съществуват две пететажни сгради с функционално предназначение – жилищна сграда. Те са ситуирани на нормативни отстояния от границите на имота и свързани на калкан. Всяка от тях има самостоятелен вход към стълбищна клетка с асансьор и съдържа частичен подземен етаж. Самостоятелните обекти и в двете сгради са изпълнени като жилища – апартаменти, за сезонно обитаване. В свободната дворна площ са изпълнени благоустройствени работи от вертикалната планировка – плочници около сградите с диференциални стъпала, преодоляващи наклона на терена, озеленени площи с тревна, храстова и дървесна растителност, зона за отдих с плочник и вкопан басейн с възможност за поставяне на шезлонги и чадъри около него. В югоизточната част на двора е обособен кът с чадър тип “лятна трапезария”. Имотът е ограден. Басейнът е изпълнен монолитно, вкопан изцяло в терена така, че настилката по периферията му да е на едно ниво с прилежащия плочник. За него не е издадено разрешение за строеж, попада в режима на чл.147, ал.1, т.4 от ЗУТ, за него не се изисква одобряване на инвестиционен проект, изпълнението му не е отразено в наличните чертежи като задължителен елемент от проекта. Басейнът е изпълнен като част от благоустрояването на свободната дворна площ и от зоната за отдих. Представлява мероприятие от благоустройството на свободната дворна площ на УПИ. Той няма самостоятелно функционално предназначение, тъй като не представлява открито спортно-развлекателно съоръжение с необходимите обслужващи помещения. Около басейна няма изградена ограда или друго съоръжение за контрол на достъпа, ограничаващо свободното движение и ползване. Подходът към двора, басейна, зоната за рекреация, беседката с барбекю и озеленените площи са проектирани и изпълнени общо за двете сгради. Няма отделяне на две отделни зони за почивка и рекреация в дворната инфраструктура. От гласните доказателства съдът е приел за установено, че от 2011г. „Сън сет 2011 “ ООД е сключвало договори за управлението и поддръжка както на общите части, така и на незастроената част от имота. В изпълнение на поетите договорни задължения, дружеството извършва чрез свои служители в незастроената част дейности по почистване на плочките и градинките, поддържане на басейна, поливане на тревните площи, извършване на ремонтни дейности, между които и подмяна на тръби, заплаща разходите за осветление и електричество, за закупуването на препарати, необходими за поддържането на басейна, включително и за чистотата на водата и на системата, чрез която той функционира. До 2017г. етажните собственици са заплащали такси в полза на първия ответник в изпълнение на договорните им задължения. Тогава някои от тях, вкл. ищцата и свидетелката В., решили да прекратят договора, защото не желаят да плащат за извършваните в комплекса услуги. Учредили Етажна собственост, избрали управител и решили да събират пари за разходите. Закупили четири шезлога и ги поставили около басейна. Всички свидетели са категорични, че през 2019г. етажните собственици са имали достъп до басейна и до цялата дворна инфраструктура. Ищцата не била възпрепятствана от никого да ползва басейна, но тя не го ползва по собствено желание. Ползвали са го съпругът й и дъщеря й със семейството й. От показанията на свидетелите се установява, че от 2017г. ответникът Х. започнал да настоява да му се плаща за извършваните от него дейности в собствения му поземлен имот, като условие да се ползва басейна. Въпреки прекратяването на част от договорите, той продължавал да извършва дейностите в пълен обем както преди, включително и през 2019г. Свидетелката В. потвърждава, че през 2019г. всички етажни собственици, между които и тя, която не желае да продължава да плаща, са имали достъп до басейна, като Х. прибрал своите шезлонги. Свидетелката К. твърди, че свидетелката В. гонила от шезлонгите около басейна етажни собственици, които не са плащали на учредената от ищцата ЕС. Свидеделката Х. /сестра на ответника/ е заявила, че част от етажните собственици, които са прекратили договорите си, от 2017г. не осигуряват достъп до жилищата си, за да записват показанията от измервателните устройства за потребената от тях вода. Няма прегради или препятствия, които да ограничават достъпа до басейна. Някои от етажните собственици, които учредили ЕС с ищцата, не позволяват на другите етажни собственици да ползват басейна и шезлонгите около него и събират свои роднини и приятели около басейна. Няма спор по делото, че басейнът и останалите инфраструктурни подобрения са изградени със средства на „Сън сет 2011“ ООД. Въззивният съд е посочил, че в случаите, когато сграда в режим на етажна собственост е построена въз основа на учредено право на строеж или самостоятелни обекти в нея са прехвърлени отделно от земята, собственикът на земята запазва правото на собственост върху нея. Нормата на чл. 64 ЗС определя общото изискване собственикът на сградата да може да ползва и земята около нея, доколкото това е обективно необходимо да ползва и сградата според нейното предназначение. Правната фигура “прилежаща площ” към сграда възниква в случай, когато е налице разделност между правото на собственост върху сградата и върху земята, върху която е изградена. Принципно няма значение дали сградата е в режим на етажна собственост, но практическите хипотези за прилежаща площ се свързват с урбанизирана територия, т.е. със сгради в режим на етажна собственост. Възможни са и случаи, в които само някои от етажните собственици притежават и собствеността върху земята, докато други от етажните собственици притежават единствено самостоятелни обекти от сградата. В тези хипотези не е налице прилежаща площ от гледна точка на суперфициарите. Според легалното определение в § 1, т. 2 ДР на ЗУЕС “прилежаща площ към сграда в режим на етажна собственост” е част от територията на поземлен имот с комплексно застрояване, в който е построена сградата в режим на етажна собственост, и която включва заедно или поотделно обекти като озеленени площи, площадки за игра, паркоместа и други. Прилежащата площ следва да се отличава от вещното право на собственост върху урегулирания поземлен имот. Обикновено прилежащата площ се отнася към заварени сгради в режим на етажна собственост (жилищни сгради) и тя е по-скоро характеристика на самата сграда, а не на правото на собственост на лицата, като нейният териториален обхват зависи изцяло от големината на сградата, а не от броя на собствениците. Въззивният съд е посочил, според практиката на ВКС по приложението на чл. 38, ал. 1 ЗС /решение № 481/2011 г. по гр. д. № 979/2009 г., І г. о., решение № 28/2012 г. по гр. д. № 331/2011 г., ІІ г. о., решение № 71/2017 г. по гр. д. № 3936/2016 г., I г. о., решение № 124/2014 г. по гр. д. № 2054/2014 г., II г. о./ общи части на сградата, в която е създадена етажна собственост, са земята, върху която е построена сградата, дворът и всичко друго, което по естеството си или по предназначение служи за общо ползване. Когато в дворното място е построена такава сграда – т. е. в режим на етажна собственост /правото на собственост върху самостоятелни обекти принадлежи на различни лица/, но не всички собственици на самостоятелни обекти притежават идеални части от дворното място, а наред с това право на собственост върху идеални части от дворното място притежава и трето лице, което не притежава самостоятелен обект в сградата, дворното място няма статут на обща част по смисъла на чл. 38 ЗС. Земята, върху която е построена сградата, винаги е обща част, тъй като без нея сградата не може да съществува, за разлика от двора, чийто статут може да бъде различен. Когато има пълно съвпадение между етажните собственици и собствениците на дворното място, дворът е обща част. Когато дворното място, в което е построена сградата-етажна собственост, не принадлежи на всички етажни собственици, то няма да бъде обща част на сградата. В случая собствениците на самостоятелни обекти в сградите в комплекса са само суперфициарни собственици и като такива съобразно нормата на чл. 64 ЗС правото им да се ползват от дворното място е определено, доколкото е неообходимо за използването на обектите, които са придобили. Суперфициарният собственик не притежава терена, върху който е придобил право на собственост върху самостоятелен обект или идеална част от него. Дворното място е обща част по естеството си по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС само в случай, че е налице пълна идентичност между етажните собственици и собствениците на земята /решение № 124/20.10.2014 г. по гр. д. № 2054/2014 г., ВКС, ІІг.о./. Когато в дворното място съществува и сграда в режим на индивидуална собственост, независимо дали нейният притежател е етажен собственик или не, специалните правила по управлението, ползването и разпореждането със земята като обща част не могат да намерят приложение, тъй като мястото обслужва не само сградата в режим на етажна собственост, но и друг обект, чийто собственик не може да бъде подчинен на този режим при незачитане на правата му. В случая няма спор, че в процесното дворно място са изградени, освен жилищните сгради, в една от които ищцата притежава жилище, и допълнителни съоръжения, принадлежащи на първия ответник и следва да се приеме, че теренът не представлява обща част по смисъла на чл. 38, ал.1 ЗС на жилищните сгради и следователно етажните собственици не могат да се разпореждат с поддръжката и управлението на тези съоръжения, тъй като те не попадат в хипотезата на чл. 18, ал. 1 ЗУЕС, не са общи за двете сгради, а са собственост на трето лице. Неоснователни са доводите на ищцата, че когато собственикът на терена е продал обектите в сградата на трети лица, ведно с правото на строеж, а си е запазил правото на собственост върху земята, последната се превръща в обща част на сградата в етажна собственост, както и че след като собственикът на земята е учредил право на строеж върху нея за изграждане на етажна собственост с комплекс от дворна инфраструктура, сам се е поставил в положение на „гол собственик“ и това означава, че не може да претендира за ползването на „голата си собственост“. Посоченото от ищцата решение № 175/2019 г. по гр.д. № 4660/2018г. на ВКС е постановено по специфичен казус, в който басейнът е изграден върху покрива на гараж и е елемент от вертикалната планировка на сградата. Прието е, че предмет на прехвърлителна сделка може да бъде не само правото на собственост върху недвижим имот като самостоятелен обект на правото, но също идеална част от имот, както и реална част от него /бъдеща вещ/, като в последния случай трябва да е възможно обособяването на реалната част в самостоятелен обект според приложимите правила за реално обособяване на поземлени имоти или на самостоятелни обекти в сгради. В обобщение въззивният съд е посочил, че след като не е включен към обема на учреденото право на строеж, процесният басейн и другите елементи от дворната инфраструктура нямат характеристика на обща част към ЕС, собственикът на земята не е длъжен да търпи решенията на ЕС относно тяхната поддръжка и управление. В допълнение е изложил мотиви, че процесният басейн не е предвиден в архитектурния проект на комплекса и не е част от дворната инфраструктура на планираното строителство, изграден е впоследствие със средства на ответника в закупения от него терен. Изграден е в свободната зона на дворното място и не препятства по никакъв начин достъпа до жилищните сгради. Строежът в случая не може да бъде квалифициран като такъв от „затворен тип“, застрояването включва две сгради, обединени в общ архитектурно-строителен обем, поради което няма комплексно строителство. Освен това не са ангажирани доказателства, че достъпът на ищцата до притежавания от нея самостоятелен апартамент е ограничен, както и достъпът й до останалата инфраструктура, включително басейна. Последният е изграден в свободната площ, която етажните суперфициални собственици ползват въз основа на договорни отношения със собственика на съоръжението. Ответното дружество е изградило басейна със свои средства, поддържа го и има право да получава ползите от него. От СТЕ е установено, че не е налице техническа и функционална връзка между жилищните сгради и басейна. Жилището на ищцата може да се ползва и да съществува без басейна. Дори и да се приеме, че ответникът ограничава достъпа й до басейна /което не е установено/, то с тези си действия той не засяга правото й на собственост, нито засяга правото й да ползва поземления имот, доколкото това е необходимо за ползването на собствения й имот в сградата. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Поставените процесуални въпроси в изложението не могат да обусловят допускане на въззивното решение до касация. Въззивният съд е постановил решението си, след като е обсъдил всички релевантни към иззхода на делото доказателства и поддържаните от страните доводи. Отговорил е на оплакванията във въззивната жалба. Не е налице соченото противоречие с практиката на ВКС. По въпроса за дейността на въззивната инстанция и задължението й при самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, след обсъждане на доводите и възраженията на страните, да изложи собствени мотиви по съществото на спора, е налице задължителна практика на ВКС - т. 2, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, т. 19, ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК, ВКС, множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, вкл.посочените от касатора. В нея се приема, че съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото,очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Съгласно т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т. е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му - чл. 236, ал. 2 ГПК, защото обект на въззивната дейност е решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Въззивният съд е сторил всичко това, като е обсъдил всички относими доказателства и е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора. Той е мотивирал и становището си относно свидетелски показания. Не е констатирал противоречия в показанията на свидетелите по отношение на твърдените от ищцата пречки от страна на ответниците, тя да упражнява правото си на собственост и да ползва процесния басейн като обща част. Посочил е конкретно кои факти приема за установени от тези показания и кои не. Следва да се има предвид, че решаващите изводи на въззивния съд са, че басейнът и другите обекти в дора не са обща част към ЕС. При това положение не може да се приеме, че поставеният в тази връзка въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС. Въпросът: следва ли да се приеме, че един открит басейн е самостоятелен обект на собственост, по отношение на който се прилагат правилата за приращението по чл.92 ЗС, ако е изграден като част от дворната инфраструктура на планираното строителство на комплекс от сгради в режим на етажна собственост и ако конструктивно и по своите технически характеристики той не отговаря на изискванията за басейни за ползване с обществен достъп, или такъв басейн е принадлежност към сградите на етажната собственост, също не може да предпостави допускане касационно обжалване на въззивното решение в хипотецата на чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Не е налице твърдяното противоречие с решение № 175/2019г. по гр.д.№4660/2018г., на ВКС, І г.о., разглеждащо случай, в който басейнът е изграден върху покрива на гараж и е елемент от вертикалната планировка на сградата, а ищците са придобили ид.части и от закрития паркинг - гараж. За да се достигне до басейна, трябва да се премине през озеленения покрив на паркинга-гараж. С решението се приема, че при преценката дали едно съоръжение е принадлежност към сградата – ЕС, следва да се изхожда от нормативните изисквания за съответния обект на собственост. Когато в единния инвестиционен проект се предвижда изграждане на жилищни сгради и обекти с комплексно обществено обслужване и комуникационни зони, тези елементи са принадлежност към ЕС. Те формират общия облик на сградата- ЕС, съществуването им се отразява и върху стойността на обекта. В настоящия случай въззивният съд е приел, че процесният басейн не отговаря на изискванията за басейни за ползване с обществен достъп. Като не е включен към обема на учреденото право на строеж, той и другите елементи от дворната инфраструктура нямат характеристика на обща част към ЕС. Той не е предвиден в архитектурния проект и не е включен в дворната инфраструктура на планираното строителство. Освен това не е доказано от ищцата, чиято е доказателствената тежест в процеса, ответниците да препятстват достъпа й до дворното място и басейна. Обратното, тя не одобрява ползването на двора и съоръженията от ответниците като собственици на дворното място. С т.3 от ТР №4/2017г., ОСГК се приема, че двете задължителни условия за уважаване на иска по чл.109 ЗС са: неоснователност на действията на ответника по иска и създаването на пречки за собственика да упражнява правото си на собственост в неговия пълен обем. В съответствие със задължителната практика на ВКС съдът е извършил конкретна преценка относно това дали с действия или бездействия ответниците по негаторния иск създават за ищцата пречки за упражняване на правото й на собственост и дали тези пречки са по - големи от обикновените /чл. 50 ЗС/. Съобразявайки цитираното ТР и изследвайки фактите по делото, е приел за недоказани поддържаните от ищцата твърдения, че с действията си ответниците пречат на последната за пълноценното ползване на нейния имот в сградата по предназначение. В останалата си част изложението по чл.284, ал.3,т.1 ГПК съдържа касационни оплаквания и въпроси, изискващи преценка на фактите по делото, които не могат да бъдат разгледани в производството по селекция на касационната жалба. При този изход на спора в полза на ответниците по касация следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на по 1200 лева за всеки от тях, съгласно представените доказателства. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.