Определение № 2769 от 30.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 358/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационни жалби на Прокуратурата на Република България, чрез Eлгина Ч.- прокурор в Апелативна прокуратура- Б., и П. С. С., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника й по делото адв. С. Ч., против Решение №186 от 08.10.2024г. по в. гр. д. №272/2024г. по описа на Апелативен съд- Б.. С жалбата на Прокуратурата на Република България решението се обжалва в частите му, с които предявеният иск е бил уважен за сумата от 20000 лв.- потвърдено е първоинстанционното Решение № 31/22.02.2024г. по гр.д.№472/2023 г. по описа на Окръжен съд- Ямбол в частта му, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на П. С. С., ЕГН [ЕГН], сумата от 15000 лв. Представляваща обезщетение за причинени й неимуществени вреди от незаконно повдигнатото й обвинение за извършено престъпление по чл.353д, ал.3, вр. с чл.26, ал.1, вр. с чл.20, ал.2 от НК, за което престъпление П. С. е оправдана с влязла в сила присъда по НОХД № 1363/2019 г. по описа на РС- Ямбол, ведно със законната лихва за забава върху тази сума, считано от 20.07.2023 г. до окончателното й изплащане, и след частична отмяна на същото решение Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на П. С. С., ЕГН [ЕГН], сумата от още 5000 лв.- обезщетение за неимуществени вреди. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението в посочените му обжалвани части- касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК, като се иска отмяната му и постановяване на ново решение, с което размерът на присъденото на ищцата обезщетение за неимуществени вреди да бъде намален. Към касационната жалба е приложено изложение, в което касаторът се позовава на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от П. С. С., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника й по делото адв. С. Ч., с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. С жалбата на П. С. С. въззивното решение се обжалва в отхвърлителната му част, с която е било потвърдено Решение № 31/22.02.2024 г. по гр.д.472/2023 г. по описа на ОС- Ямбол, в частта му, с която е отхвърлен предявеният от нея против Прокуратурата на Република България иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над уважения размер от 20000 лв. до пълния му предявен размер от 80000 лв. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение- касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК, като се иска отмяната му в обжалваната му отхвърлителна част и постановяване на ново решение, с което предявеният иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди да бъде уважен за разликата над 20000 лв. до предявения размер от 80000 лв. Към касационната жалба е приложено изложение, в което касаторът се позовава на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал.2 от ГПК. Срещу подадената от П. С. С. касационна жалба не е постъпил отговор от Прокуратурата на Република България. Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 от ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, поради което са процесуално допустими. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното: С обжалваното въззивно решение Апелативен съд- Б. е приел следното: С постановление от 25.05.2018г. на разследващ полицай по ДП № 43/2017 г. по описа на РУ на МВР-Я. (пр.пр.№3139/2017г. на РП- Я.), на ищцата П. С. С. е повдигнато обвинение за извършено от нея престъпление по чл.353д, ал.3, вр.чл.26, ал.1, вр.чл.20, ал.2 от НК за това, че в периода от 12.01.2017г. до 20.01.2017г., в [населено място], на [улица], в имоти, представляващи УПИ- III и УПИ- X., в кв. 333 по плана на [населено място], собственост на „Континвест" ООД- [населено място], действайки при условията на продължавано престъпление и в съучастие като съизвършител с В. С. Ц., не по установения ред - без да са въведени в експлоатация от компетентен орган по чл.177, ал.2 от ЗУТ, без разрешения за ползване, издадени от органите на ДНСК, при условия и по ред, определени в Наредба №2/31.07.2003г. за въвеждане в експлоатация на строежите в Република България и минималните гаранционни срокове за изпълнени строителни и монтажни работи, съоръжения и строителни обекти, в нарушение на чл.178, ал.1 от ЗУТ, е наредила да се пуснат в експлоатация инсталации, чието функциониране е свързано с използването на опасни вещества и смеси- хлор и производни на хлора продукти, може да създаде опасност за живота и здравето на другиго- за населението, намиращо се на площ от 0,2 до 400 км. от инсталациите, както и за причиняване на немаловажни вреди по околната среда, намираща се на същата площ. С постановлението спрямо ищцата е взета мярка за неотклонение „подписка“, а на 27.06.2018г. ищцата е разпитана като обвиняема. На 12.07.2018г. РП- Я. е изготвила обвинителен акт срещу ищцата за престъплението по чл.353д, ал.3, вр. с чл.26, ал.1, вр. с чл.20, ал.2 от НК, като по внесения обвинителен акт е било образувано НОХД №716/2018г. по описа на Районен съд- Ямбол. По делото са били проведени общо пет открити съдебни заседания, на които ищцата е присъствала лично, като с Присъда № 88/16.07.2019 г. на РС- Ямбол тя е била призната за виновна в извършване на престъплението, за което е била привлечена към наказателна отговорност, като са й наложени наказания „лишаване от свобода“ за срок от една година, изпълнението на което е било отложено на основание чл.66, ал.1 НК за изпитателен срок от три години, и глоба в размер на 5000 лв. Така постановената присъда е била отменена с Решение № 143 от 05.12.2019 г. по НОХД № 263/2019 г. по описа на ОС- Ямбол, след проведено едно открито съдебно заседание, на което ищцата е присъствала лично, и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на РС- Ямбол. След връщане на делото на РС- Ямбол е било образувано НОХД № 1363/2019г. по описа на съда, по което са насрочени общо 25 открити съдебни заседания, от които по-голямата част са били отложени (едно- поради нередовно призоваване на ищцата; 4- в периода 10.03.2020 г.- 17.07.2020 г. - поради обявеното извънредно положение в страната във връзка с „Ковид 19“; 6- в периода 30.10.2020г.-21.09.2021г.- по молби на ищцата, обосновани с епидемиологичната обстановка в страната от „Ковид 19“ и опасността от заразяването й, предвид наличното й онкологично заболяване; 2- по молби на защитника на ищцата; 1 - по молба на другия подсъдим, 3 - по молби и неявяване на вещите лица; и 1 - поради неизготвяне на назначената съдебна експертиза). Ищцата се е явила лично в проведените четири открити съдебни заседания. С Присъда № 260004 от 04.07.2023 г. по НОХД № 1363/2019 г. на РС- Ямбол ищцата е била призната за невиновна в извършване на престъплението по чл.353д, ал.3, вр.чл.26, ал.1, вр.чл.20, ал.2 от НК и е оправдана по повдигнатото й обвинение. Присъдата е влязла в сила на 20.07.2023г., тъй като не е била обжалвана и протестирана. От представените по делото медицински документи съдът е установил, че от 2007г. ищцата е диагностицирана с онкологично заболяване, а през 2020г. й е поставена диагноза „хипотиреоидизъм“ - заболяване на щитовидната жлеза. От представените по делото писмени доказателства- извадки от електронни издания, съдът е приел, че образуваното срещу ищцата и другия подсъдим наказателно дело и първоначалното им осъждане са получили широко медийно разгласяване, като в публикациите е разкрита самоличността на подсъдимите и хода на наказателното производство в съдебната му фаза. Въз основа на показанията на св. К. съдът е приел, че извършените във връзка с разследването проверки и повдигнатото срещу ищцата обвинение й причинили големи притеснения и довели до видими промени в поведението й, влошило се психическото й състояние, изпитвала срам, спряла контактите с колегите си, не разсъждавала трезво, концентрирала се в пряката си работа и спряла да коментира личния си живот, започнала да забравя определени неща, да се притеснява и да не помни в резултат на стреса, на който била подложена. След повдигане на обвинението спрямо нея, по искане на ищцата тя била освободена от заеманата длъжност „управител“ на производствената база в [населено място] на „Континвест“ ООД и била преназначена на друга длъжност. Преди обвинението ищцата водела активен личен и социален живот- ходела в школа за народни танци, спортувала, а след започване на делото се затворила в дома си и не смеела да се покаже извън къщи, дори след оправдателната присъда ищцата „не станала предишния човек“, доверието на колегите й към нея се възстановило, но когато някой заговори за тези неща отново, тя започва да трепери. От показанията на св.С.- съпруг на ищцата, се установява, че извършената по отношение на ищцата комплексна проверка от множеството институции- ДАНС, икономическа полиция, криминална полиция, противопожарна охрана, РИОСВ, санитарни и хигиенни служби, както и последвалото обвинение, са й причинили изключителен шок - от първия ден на повдигнатото й обвинение ищцата изпитвала страх и притеснения от осъждане, треперела и плачела, наложената й мярка за неотклонение и криминалистичната й регистрация /снемането на дактилоскопните отпечатъци и фотографирането/ й причинили тежки негативни изживявания, а първоначалното й осъждане бил невероятен шок за нея. Свидетелят твърди, че преди повдигане на обвинението двамата с ищцата имали много приятели, ищцата посещавала народни танци и правела преходи в планината с туристически групи, но след това приятелите и познатите й се отдръпнали от нея. Свидетелят сочи, че материалите за процеса в медиите формирали усещането в обществеността, че ищцата е престъпник, което довело до допълнителни негативни преживявания за нея. Дори след оправдаването й тя не се възстановила от негативните си преживявания, а приятелският им кръг се стеснил. Преживеният стрес се отразил негативно и на здравословното състояние на ищцата- през 2020г. на ищцата открили заболяване на щитовидната жлеза, започнала да вдига кръвно, получавала сърцебиене, поради което й било назначено медикаментозно лечение. От заключението на вещото лице д-р Д. по назначената съдебно- психиатрична експертиза, се установява, че макар вследствие на наказателното производство при ищцата да не са се проявили тежки психични отклонения или прекарани психични заболявания, същата е преживяла стресогенна ситуация с последващо разстройство в адаптацията, което състояние е реакция на тежък стрес и разстройства в адаптацията (по МКБ 10). Според вещото лице ищцата не е посещавала лекар, психиатър, психолог или невролог и не е приемала специфични медикаменти, но тази стресогенна ситуация- ситуация на неизвестност и вече оформена заплаха от наказание, са причините за дистрес у нея, изразяващ се в намалена активност, емоционална лабилност, постоянна преработка на възникналите събития, ограниченост в действията, избягване на ситуации, напомнящи травмата, чувство на тревожност, напрежение, страх, отдръпване от социалната среда, обща потиснатост, депресивно настроение. Вещото лице сочи, че това състояние на ищцата, резултат на наказателното преследване срещу нея, от медицинска гледна точка се определя като разстройство в адаптацията, характеризиращо се с поява на чувство за невъзможност за справяне със ситуацията, за планиране на бъдещето, промени в извършването на рутинните ежедневните дейности, поради депресивно настроение, тревожност и безпокойство, като и понастоящем невротичната симптоматика при ищцата персистира. Според вещото лице д-р Ч. по приетата съдебно- медицинска експертиза, през 2007г. ищцата е била диагностицирана с онкологично заболяване- малигнен карцином на лявата гърда и по този повод е била оперирана, с последващи химиотерапевтични и лъчетерапевтични процедури. Вещото лице приема, че след проведените й процедури ищцата е окончателно излекувана, тъй като при извършения й преглед е в добро общо състояние, без съобщени и установени данни за активизиране на болестните прояви на заболяването. Вещото лице установява, че през 2020г. след преглед при специалист по ендокринология е било установено, че ищцата страда от хипотиреоидизъм (известно и като болестта на Хашимото)- заболяване на щитовидната жлеза, поради което й е било назначено лечение с тироксин, който е хормонален препарат и подпомага щитовидната жлеза при нейните функции. При ищцата заболяването протича без тежки оплаквания и нарушаване на общото състояние и жизнените й функции. Причините за възникване на заболяването са различни, като най-честата причина е нарушената функция на централната нервна система и прекъсване на връзката между мозъчните центрове и щитовидната жлеза, а стресът или нервното напрежение не са от водещо значение за възникването на това заболяване и отрицателните емоции, психическото напрежение и безпокойство самостоятелно не са в състояние да го причинят. Според вещото лице установеното при ищцата психично разстройство по повод на наказателното производство не е в пряка и непосредствена причинна връзка с възникването на заболяването хипотиреоидизъм. С оглед на така установените факти по делото от правна страна съдът е приел, че са налице всички изискуеми предпоставки съгласно чл.2, ал.1, т.3, предл.първо от ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на държавата за репариране на причинените на ищцата неимуществени вреди, тъй като ищцата е била привлечена като обвиняема за извършване на престъпление по чл.353д, ал.3, вр.ал.2 НК и с влязла в сила присъда по НОХД № 1363/2019 г. по описа на РС- Ямбол е била оправдана по повдигнатото й обвинение. При определяне на дължимото на ищцата обезщетение съдът е съобразил, че в случая тя е била привлечена като обвиняема за престъпления от общ характер по чл.353д, ал.3, вр.ал.2 от НК, за което е предвидено наказание лишаване от свобода от една до пет години и глоба от пет хиляди до двадесет хиляди лева. Наказателното преследване срещу нея от привличането й като обвиняема през м.май 2018 г. до окончателното приключване на съдебната фаза с влизане в сила на оправдателната присъда на РС Ямбол на 20.07.2023 г., е продължило малко над 5 години, което е в рамките на разумния срок, предвид обстоятелството, че в този срок делото е било разгледано двукратно от първоинстанционен съд и веднъж- от въззивна инстанция, многократно е било отлагано по обективни причини (вкл. по искане на самата ищца) поради обявеното в страната извънредно положение във връзка с епидемията от Ковид- 19 и епидемиологичната обстановка след отмяна на извънредното положение. Отчел е обстоятелството, че на ищцата е била наложена най-леката мярка за неотклонение- „подписка“, но въпреки това, за период от една година тя е ограничила ищцата, вкл. възможността й да пътува. Приел е за доказано от събраните гласни доказателства, че в резултат от наказателното преследване срещу нея ищцата се променила, била е притеснена от промененото отношение на хората към нея, срамувала се; изпитвала страх от възможността да бъде осъдена и дискомфорт от наложената й мярка за неотклонение и криминалистичната й регистрация; ограничила контактите си с колеги, приятели и познати; прекратила заниманията си с народни танци и туризъм в свободното време. Тревогите и притесненията се отразили негативно и на здравословното и на психичното състояние на ищцата- кръвното й налягане се повишило, получавала сърцебиене; изпитвала неувереност, притеснение и срам в отношенията си с колегите и приятелите си, изпаднала в състояние на субективен дистрес и емоционално разстройство, довели до разстройство в адаптацията на ищцата, която невротична симтоматика, според вещото лице по СПсЕ, персистира, т.е.продължава и към момента на изготвяне на експертизата. Предвид заключението на приетата СМЕ съдът е посочил, че отрицателните емоции, психическото напрежение и безпокойство, изпитвани от ищцата по повод на воденото наказателно производство, не са в пряка и непосредствена причинна връзка с възникването на заболяването хипотиреоидизъм. Съобразил е, че към момента на повдигане на обвинението ищцата е заемала длъжността „управител“ на производствената база в [населено място] на „Континвест“ ООД- [населено място], ползвала се е с авторитет сред колегите и познатите си, а в резултат на наказателното производство срещу нея, накърнило доброто й име в професионален аспект, е поискала да бъде преназначена на друга длъжност. Отчел е, че при започване на наказателното производство срещу нея ищцата е била на 67 г., което допълнително е допринесло за изключително негативното отражение върху психиката и здравето на ищцата на случващото се. В тази фаза от своя живот ищцата е била принудена да участва в наказателен процес против нея, продължил повече от 5 години, както и да преживее осъждане (при първото разглеждане на делото от първа инстанция) на лишаване от свобода за срок от една година, макар отложено за изпитателен срок от три години, и на глоба в размер на 5000 лв. Съдът е приел, че Прокуратурата не следва да носи отговорност за разгласяването сред колегите и познатите на ищцата на наказателното преследване срещу нея, тъй като това е станало в резултат от медийното отразяване на случая, към което Прокуратурата няма отношение, тъй като по делото няма данни повдигнатото срещу ищцата обвинение да е било публично оповестено от страна на Прокуратурата и разследващите органи. Негативното отражение на медийното отразяване на случая върху доброто име на ищцата в обществото и върху социалните й контакти не е по-голямо от обичайното в подобни случаи и не е с траен характер, тъй като според св.К. доверието на колегите й в нея е възстановено. По така изложените съображения за репариране на претърпените от ищцата неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от процесното наказателно преследване, съдът е приел за справедливо обезщетение в размер на 20 000 лв., до който размер е уважил предявения иск, като за разликата до пълния размер на претенцията от 80000 лв. е приел същия за неоснователен. В изложенията по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, и двете страни се позовават на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като твърдят, че въззивният съд е разрешил в противоречие с практиката на ВКС правният въпрос за приложението на критерия за справедливост по чл.52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, настъпили в резултат на незаконно обвинение, и за обстоятелствата, които са от значение за определянето му. В изложението на касатора П. С. С. се иска допускане на касационно обжалване на въззивното решение и на основание чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК поради очевидната му неправилност. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В случая поставените от касаторите в изложението въпроси /за съдържанието на понятието „справедливост“ и за правилното приложение на принципа на справедливост и критериите по чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди/ са от значение за формиране на решаващата воля на съда и обуславят изхода на делото, поради което по отношение на тях е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е налице обаче допълнителното условие по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като същите не са разрешени от въззивния съд в противоречие с цитираната от касаторите задължителна и казуална съдебна практика. Съгласно задължителните указания, дадени в т. ІІ от Постановление на Пленума на Върховния съд № 4/68г. понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, като в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Така дадените в постановлението указания са доразвити във формираната практика на ВКС по приложението на чл.52 от ЗЗД в случаите на ангажиране на отговорността на държавата по чл.2 от ЗОДОВ за дейност на правозащитните органи /Решение №281 от 30.11.2018г. по гр. д. № 582/2018 г. на ІV ГО на ВКС, № 233 от 13.01.2020 г. по гр. д. № 1482/2019 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 50077 от 16.05.2023 г. по гр. д. № 937/2022 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 150 от 20.12.2018 г. по гр. д. № 871/2018 г. на ІІІ ГО на ВКС и много други/. Съгласно същата, за да определи справедливо обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно предприето наказателно преследване, съдът следва да вземе предвид данните за личността на увредения, за предишни осъждания, за начина му на живот и обичайната среда; за тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението; за продължителността на наказателното производство и наложените мерки на процесуална принуда, за отражението върху личния, обществения и професионалния живот на лицето; за разгласата и отзвука в общественото пространство; за това стигнало ли се е до разстройство на здравето и ако има такова- трайно ли е увреждането и каква е медицинската прогноза за развитието му, както и обществено- икономическите условия в страната и стандарта на живот. Отчитайки посочените критерии, съдът е длъжен да определи обезщетение само за тези неимуществени вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането. В случая при постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е съобразил с така формираната съдебна практика, като е обсъдил всички установени по делото факти, които са от значение за определяне на размера на обезщетението, и въз основа на същите е направил извода си каква сума да присъди на ищцата. Взел е предвид възрастта й, характера и тежестта на повдигнатото срещу нея обвинение, продължителността на воденото наказателно производство, извършваните по същото процесуални действия с нейно участие, както и негативното отражение на последното върху здравословното и емоционалното й състояние, социалните контакти и професионалната й дейност. Макар и да не е посочено изрично в решението, при определяне на размера на обезщетението съдът е отчел и социално- икономическите условия в страната към датата на влизане в сила на оправдателната присъда. При съобразяване на посочените обстоятелства съдът е достигнал до извода, че на ищцата следва да се определи обезщетение за причинените й неимуществени вреди в размер на 20000 лв. Не е допуснато нарушение на разясненията, дадени в т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005г. на ВКС по т. д. № 3/2004г., отнасящи се до задължението на съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди да изследва и да установи пряката и непосредствена причинна връзка между незаконно повдигнатото обвинение и настъпването на вредите. Въз основа на събраните по делото доказателства въззивният съд е изложил мотиви кои вреди са установени, както и по отношение на кои от тях е налице причинно-следствена връзка с незаконното обвинение, като така изложените мотиви съответстват на указанията, дадени в т.19 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. По отношение на определения размер на обезщетението липсва противоречие между обжалваното решение и цитираните в изложенията съдебни актове на ВКС. Справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на възприетото в обществото разбиране за обезщетяване на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези, но като се има предвид, че във всяко решение размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя след преценка на конкретните, различни за всеки случай, обстоятелства, относими към предявената претенция. В случая фактите по посочените от касаторите дела не са аналогични на фактите по настоящия казус, поради което и не може да се направи извод за наличието на различна практика на ВКС във връзка с определяне на справедлив размер на обезщетението съобразно критерия на чл. 52 от ЗЗД. Предвид горното обжалваното решение е в съгласие с установената съдебна практика по приложението на повдигнатите от касаторите правни въпроси, поради което искането за допускането на касационното му обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователно. Според настоящия състав на съда не са налице основанията и на чл.280, ал.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради очевидната му неправилност. Съгласно формираната практика на ВКС очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е съдебно решение, засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от съдържанието му, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай от въззивното решение не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при постановяването му; съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор или при преценката на събраните по делото доказателства представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Предвид горното и доколкото в случая определянето на размера на обезщетението изисква обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства, то в производството по допускане на касационно обжалване не може да бъде констатирана очевидна неправилност на присъдения размер на същото. За защита по подадената от Прокуратурата на Република България касационна жалба ответната страна по нея П. С. С. е направила разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв. Предвид неоснователността на касационната жалба Прокуратурата на Република България следва да бъде осъдена да й заплати същите. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,