Определение № 60482 от 14.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 395/2021 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответниците по делото С. А. А. и Т. Н. Б.-А. срещу решение № 5258/03.09.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 12696/2019 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 145747/19.06.2019 г. по гр. дело № 76959/2017 г. на Софийския районен съд (СРС), жалбоподателите са осъдени да заплатят солидарно на ищеца Л. А. М., на основание чл. 59 от ЗЗД, сумата 5 144.03 лв., представляваща обезщетение за ползване без правно основание през периода 01.11.2014 г. - 27.10.2017 г. на собствените на ищеца 3/4 идеални части от източната част от сграда, находяща се в [населено място], [улица], съставляваща самостоятелно жилище с отделен вход (подробно описано), заедно с 1/2 идеална част от дворното място, в което сградата е изградена (също подробно описано); ведно със законната лихва върху тази сума за периода от 27.10.2017 г. до окончателното изплащане на сумата; като искът е отхвърлен за разликата над сумата 5 144.03 лв. до пълния му предявен размер от 17 286.68 лв.; разноските по делото са възложени в тежест и на двете насрещни страни по делото. При извършената служебна проверка съдът намира, че касационната жалба на ответниците А. е процесуално недопустима в частта ѝ срещу отхвърлителната част на въззивното решение, тъй като двамата касатори нямат правен интерес от обжалването на тази част, с която (чрез потвърждаването изцяло на първоинстанционното решение) предявеният срещу тях иск не е уважен, а е отхвърлен за посочената по-горе разлика. По тези съображения, подадената касационна жалба следва да се остави без разглеждане в посочената част, като касационното производство по делото следва да се прекрати в същата част. В останалата част касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащата на касационно обжалване от тях, част от въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност, поради нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателите А., като общо основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, е формулиран следният процесуалноправен въпрос: как съдът следва да извърши преценка на показанията на свидетелите при наличие на противоречие в показанията на различни групи свидетели, респ. – между тези показания и данните за релевантните факти, съдържащи се в други доказателства по делото. Касаторите навеждат допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържат, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 87/04.09.1958 г. на ОСГК на ВС, решение № 140/23.03.2010 г. по гр. дело № 4755/2008 г. на I-во гр. отд. на ВКС, решение № 176/28.05.2011 г. по гр. дело № 759/2010 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, решение № 250/21.12.2015 г. по гр. дело № 3897/2015 г. на I-во гр. отд. на ВКС, решение № 52/07.06.2017 г. по гр. дело № 3463/2016 г. на I-во гр. отд. на ВКС, решение № 79/12.07.2017 г. по гр. дело № 3244/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 312/11.01.2018 г. по гр. дело № 191/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 100/08.05.2018 г. по гр. дело № 1737/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 141/11.10.2019 г. по гр. дело № 3719/2018 г. на I-во гр. отд. на ВКС. Ответникът по касационната жалба – ищецът Л. М. в отговора на жалбата излага доводи и съображения, да не се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Настоящият съдебен състав на IV-то гр. отд. на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съгласно трайно установената практика на ВКС, обективирана и в посочените от касаторите решения, гласните доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на процесуалния закон и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. При преценка на свидетелските показания съдът следва да обсъди на първо място установява ли се противоречие в показанията, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се в показанията на всеки свидетел, а оттам да прецени казаното от кои свидетели да приеме за достоверно и по какви съображения, като основе тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите събрани доказателства факти и обстоятелства. Преценката на свидетелските показания следва да се извършва в съвкупност с писмените доказателства, като се ползват и правилата на логиката, като съдът извършва комплексна преценка на всички доказателства. Не е достатъчно свидетелските показания да бъдат само преразказани и ако въззивната инстанция не споделя изводите на първоинстанционния съд защо са били възприети показанията на част от свидетелите, а не на други свидетели, следва да изложи съображенията си защо следва да бъде възприето като достоверно казаното от другата група свидетели и да посочи кои други доказателства подкрепят казаното от тези свидетели. Съдът не е длъжен да възприеме показанията на свидетелите, но следва да изложи аргументи защо ги изключва от доказателствения материал (недопустими или ирелевантни), защо не ги кредитира или дори да ги кредитира, какво възприема или не за установено. Съдът не може да преиначава свидетелските показания или да обсъжда избирателно само части от тях, като игнорира друга част относно релевантни за спора факти. Съдът е длъжен да прецени способността на всеки свидетел обективно и точно да възприеме фактите, да съхрани впечатленията си и да ги изложи добросъвестно пред съда, като съобрази също при какви обстоятелства свидетелят е узнал за съответния факт и за кое време в хода на развитието на правоотношенията между страните се отнася той, като има предвид, че заинтересоваността на свидетеля и неговата предубеденост може да се отрази както на начина, по който той възприема фактите, така и на неговата оценка за тях, а също и на начина на възпроизвеждането им в показанията пред съда, като това може да се отнася за всички факти или само за някои от тях, поради което съдът е свободен да прецени дали да се довери на тези показания и в каква степен. Като преценява данните за заинтересованост на свидетелите, съдът може да приеме, че заинтересованият свидетел е възприел вярно правнорелевантните факти и ги възпроизвежда добросъвестно в показанията си, а свидетел, за когото няма данни за заинтересованост, е възприел някои или всички факти погрешно, не е способен да ги възпроизведе в показанията си или ги възпроизвежда недобросъвестно. В случая, за да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно между страните и установяващо се от писмените доказателства по делото, че ищецът е собственик на процесните 3/4 идеални части от имота, а ответниците са собственици на останалата 1/4 идеална част от него, но правото на ползване върху тази 1/4 идеална част принадлежи на трето за спора лице – Н. Л. М. и съпругата му В. С. М.. Също въз основа на писмените доказателства по делото – влязло в сила решение, с което е уважен иск по чл. 108 от ЗС на ищеца срещу ответниците-касатори за реивандикацията на процесните 3/4 идеални части от имота, съдът е приел за установено, че ответниците са упражнявали фактическа власт върху тях и са ги ползвали както към датата на подаването на исковата молба по това дело – 31.10.2014 г., така и към датата на приключването на съдебното дирене пред въззивния съд по това друго дело – 26.04.2017 г. Зачитайки силата на пресъдено нещо на това влязло в сила решение, въззивният съд не е кредитирал показанията на свидетеля Н. М., че ответниците не били ползвали процесния имот от 2014 г. В тази връзка съдът е изложил съображения, че освен че противоречат на писмените доказателства по делото, показанията на този свидетел не установяват конкретни факти от предмета на спора в нужната пълнота, логическа последователност, конкретика, незаинтересованост и непредубеденост, като съдът е намерил, че този свидетел е заинтересован от изхода на спора, тъй като е носител заедно със съпругата си на правото на ползване върху непроцесната 1/4 идеална част от имота, и като страна по облигационното правоотношение по сключения с ответниците договор за прехвърляне на собствеността върху тази 1/4 срещу издръжка и гледане, се намира в зависимо за живота, здравето и издръжката си положение спрямо ответниците, с оглед и установеното по делото тежко здравословно състояние на свидетеля и съпругата му. Въззивният съд е приел, че в подкрепа на установеното от писмените доказателства по делото, че процесният имот се ползва от ответниците и след 2014 г., е установеното и от показанията на другия свидетел А. М., макар той да е имал за това обстоятелство не изключително негови възприятия, а по такива на близки съседи. Съдът е приел, че този факт се установява и от изпратената от ответниците до ищеца нотариална покана от 03.10.2017 г., с която те са заявили готовност да предоставят ползване на част от помещенията и да предадат ключовете от процесния имот на ищеца. Тълкувайки волята на ответниците, изразена в тази покана, въззивният съд е приел за установено, че те са освободили помещения за ползване от ищеца, като изрично са заявили, че ще продължат да ползват съвместно с него обслужващите (сервизните) помещения; както и че макар да сочат, че не възпрепятстват ползването на имота от страна на ищеца, същевременно го канят на определена дата (19.10.2017 г.) и място да му предадат ключовете от имота. В тази връзка въззивният съд е изложил и съображения, че самото задържане на вещта съставлява неправомерно препятствие за ползването ѝ от собственика и за последния не съществува задължение да доказва, че тя реално се ползва от държателя; ако е лишен от фактическата власт без годно основание за това, то за собственика съществува пречка да осъществява в пълен обем това притежавано от него вещно право. Също в тази връзка градският съд е приел, че наличието на договора за издръжка и гледане, сключен с друг съсобственик, различен от ищеца, не представлява годно правно основание по смисъла на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за ползване на процесните идеални части на ищеца, още повече, че в случая договорът не предвижда съвместно живеене на ответниците с прехвърлителя в едно жилище. По тези съображения въззивният съд е намерил за доказан по основание предявения по делото иск по чл. 59 от ЗЗД. Видно от така изложените решаващи мотиви към обжалваното въззивно решение, формулираният от страна на касаторите процесуалноправен въпрос е разрешен от въззивния съд, не в противоречие, а в пълно съответствие с цитираната по-горе практика на ВКС, посочена от жалбоподателите. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не е налице наведеното от жалбоподателите основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК; съдът намира, че не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 4 и чл. 81 от ГПК жалбоподателите-ответници дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ищеца – ответник по касационната жалба, претендираните и направени от него разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата му в производството пред настоящата съдебна инстанция, в размер 1 300 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение