Определение № 108 от 05.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1169/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от адвокат Б. Ж. и допълнителна касационна жалба, подадена от адвокат К. М. - процесуални представители на В. И. К., срещу решение №17 от 14.01.2020г., постановено по в.т.д.№225/2019г. на Варненски апелативен съд, ТО, в частта му, с която е потвърдено решение №1/04.01.2019г., по т.д. №28/2018г. на Силистренски окръжен съд за осъждането на В. И. К., в качеството й на наследница на Ж. И. К., да заплати на „Банка ДСК” ЕАД, остатъка от неплатено задължение по договор за ипотечен кредит от 13.12.2006г. до следните присъдени с първоинстанционното решение суми: главница в размер на 36 925.94лв.; договорна лихва за периода 21.08.2009г. - 07.03.2018г. в размер на 10 322.74лв.; санкционираща лихва за периода 22.09.2009г. - 07.03.2018г. в размер на 471.82 лв. и заемни такси и разноски в размер на 564.80лв., ведно със законна лихва върху главницата от 36 925.94лв., считано от 08.03.2018г. до окончателното й заплащане.

В касационната жалба се подържа, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че в нарушение на принципите за диспозитивното начало и за равнопоставеност на страните в гражданския процес, въззивният съд е приел, че процесуалните норми му позволяват в хода на процеса да указва на ищеца да представи доказателства за кръга от наследници, чиито дял е бил увеличен след отказа от наследство на двете деца на длъжника по договора за кредит. Според касаторката съдът е следвало да отхвърли исковата претенция изцяло като недоказана поради пропуск от ищеца или евентуално да отхвърли иска за частта, съответна на квотата на преживелия наследодателя негов брат. Отделно се излагат доводи за необоснованост на изводите на съда, касаещи направеното възражение за погасителна давност като се твърди, че касаторката е била редовно уведомена за предсрочната изискуемост на кредита още през 2012г., от когато започва да тече давностния срок. Сочи се, че изявлението на кредитора за обявяване на кредита за предсрочно изискуем представлява едностранна сделка, която поражда своите правни последици без оглед насрещни изявления, което в случая, при който кредиторът се е снабдил със заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК, обуславя неотменимост на изявлението и невъзможност кредитът повторно да бъде обявен от кредитора за предсрочно изискуем. На последно място се твърди, че давността не е била прекъсната на основание чл.116, б.б ЗЗД, тъй като към момента на предявяване на иска, касаторката не е била отговорна за заплащане на целия дълг. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част, отхвърляне изцяло на предявения иск с присъждане на разноски в полза на касаторката за всички съдебни инстанции.

В допълнителната жалба (подадена в срока по чл.283 ГПК), се излагат съображения за неправилност на извода на въззивния състав за това, че счетоводните записвания в банката не са релевантни за спора дали кредитът е бил обявен за предсрочно изискуем пред 2012г., като се акцентира върху факта, че с извършената от ищеца счетоводна операция на 07.12.2009г. за начисляване на такса „предсрочна изискуемост“, считано от 20.11.2009г., банката е материализирала своето право да направи кредита предсрочно изискуем, което от своя страна обуславя датата 20.11.2009г. като начало на давностния срок. Отделно се излагат доводи за неправилност и недопустимост на решението относно размерите на дължимата главница, договорната възнаградителна лихва, санкциониращата лихва и таксите.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, приложено към касационната жалба, подадена от адв. Б. Ж., се поддържа наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 предл.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Извън твърдението за вероятна недопустимост на решението, в изложението са формулирани като значими за изхода на делото следните правни въпроси:

1. „ Допустимо ли е факти във връзка с приемането на наследството, вкл. и обуславящи размера на квотата от наследството за даден наследник, т. е. факти, от които произтича материалноправната легитимация на ответника по иска, да не бъдат част от обстоятелствата, на които се основава искът ?“

2. „Допустимо ли е фактът, който легитимира ответника по даден иск в материалноправно отношение, не само да не е наведен по исковата молба, но и да не е осъществен по време на първоинстанционното производство, а да се осъществи едва по време на въззивното производство ?“

3. „Има ли право ответникът по даден иск двете решения на инстанциите по същество в процеса да се постановяват въз основа на всички факти, които са от значение за възникване на материалното правоотношение – предмет на спора, съответно, има ли право ответникът да се защити срещу всяко едно твърдение на насрещната страна, от които зависи основателността на иска, вкл. и тези във връзка с наследяването, както в производството пред първоинстанционния съд, така и в производството пред въззивния съд ?“

4. „ Инициатива на ищеца ли следва да бъде снабдяването му с годни доказателства за доказване на легитимацията на ответника по иска, вкл. и провеждането на производството по чл.51 ЗН, или това е въпрос на приложение на императивна норма, поради което съдът е допустимо, вкл. и във въззивното производство, да указва на страната без искане от нейна страна да представя такива доказателства извън преклузивните срокове в процеса ?“

5. „ Допустимо ли е решението на първоинстанционния съд, което не е било легитимирано да отговаря по иска по време на това производство, ако да – има ли същото порок и възможно ли е при тези обстоятелства да бъде оставено в сила от въззивния съд поради настъпил по време на въззивното производство факт с материалноправни последици, легитимиращо тепърва ответника по иска ?“.

Твърди се, че така формулираните от касатора правни въпроси от №1 до №5, свързани с легитимацията на ответницата по иска, в качеството й на наследник на кредитополучателя, са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №127/10.01.2018г. по гр.д.№ 679/2017г. на ВКС, II г.о.; решение №173/11.10.2018г. по т.д.№2641/2017г. на ВКС, I т. о. и в решение №338/27.03.2018г. по гр.д.№706/2017г. на ВКС, IV г. о.

6. „Ако дадени изисквания на закона или приложение на закона, утвърдено с тълкувателно решение по съображения за осигуряване на право на защита на една от страните в процеса, не е осъществено, то има ли правен интерес насрещната страна в процеса да се позовава на това обстоятелство, за да обосновава осъществяване на изгодни за нея факти ?“

7. „ Ако кредитополучателят, вкл. и в качеството си на наследник на кредитополучателя, не оспорва получаването на изявлението на кредитора за предсрочна изискуемост на кредита, то допустимо ли е кредиторът впоследствие да се позовава на нарушени права на кредитополучателя, за да обосновава твърдение, че изявлението му за предсрочната изискуемост не е произвело действие ?“

8. „ Ако наследникът е получил изявление на кредитора, отправено до починалия наследодател, за предсрочната изискуемост на кредита и е възразил за погасяване на вземането по давност в производството по чл.51 ЗН, то допустимо ли е впоследствие да се приеме, че изявлението на кредитора не е произвело действие само защото нямало данни наследникът да го е прочел, но при данни, че го е получил ?“

Сочи се, че по въпросите от №6 до № 8, касаещи правния интерес да се възразява за нарушения на насрещната страна в процеса, е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като се излагат доводи, че отговорът на тези въпроси би допринесъл за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

9. „ Допустимо ли е кредиторът да прави разнопосочни изявления за предсрочна изискуемост на кредита във времето, за да обосновава твърдения за различни моменти, от които погасителната давност е започнала да тече?“

10. „ Може ли иск, предявен срещу дадено лице преди това лице да е придобило качеството на длъжник по дадено вземане, да прекъсне давността от момента на предявяването му, ако впоследствие същото лице придобие качеството на длъжник въз основа на факт, който се осъществява едва след като производството пред първата инстанция е приключило ?“

Поддържа се, че така формулираните въпроси №9 и №10 са решени в противоречие с решение №235/21.09.2012г. по гр.д.№1762/2011г. на ВКС, III г. о.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, приложено към допълнението на касационната жалба, подадена от адв.К. М., са формулирани като значими за изхода на делото следните правни въпроси:

1. „ Възражение за погасяване по давност на дълг /първият/ от /първия предсрочно изискуем/ кредит може да бъде направено във всеки един момент от длъжника при заявяване от кредитора на искане пред съд за плащане ?“. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с решение № 186/19.06.2013г. по гр.д №927/2012 г. на ВКС, IV г. о.

2. „ Релевантни ли са съответните счетоводни записи на банката за осъществяване и установяване статута на един кредит дали е редовен или е предсрочно изискуем, както и за установяване изпълнен ли е точно или не кредитния договор? Допустимо ли е банка едностранно да смени в редовен статута на предсрочно изискуем кредит, който не е бил обявен на длъжника, но е бил заявен в заповедно производство и в изпълнително производство като такъв, както и по-късно отново да го направи предсрочно изискуем и релевантни ли са за доказване на това нейно поведение служебните счетоводни операции по съответните банкови сметки – кредитна, разплащателна и др.?“. Според касаторката отговорът на този въпрос, би допринесъл за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

3. „ Дължат ли се по предсрочно изискуем кредит лихви, различни от законната, след датата на предсрочната изискуемост ?“. Сочи се, съдът е решил въпроса в противоречие с постановките в т.2 от ТР № 3/27.03.2019г. по тълк.д. №3/2017г. на ОСГТК на ВКС.

4. „ Допустимо ли е присъждане на договорна лихва по предсрочно изискуем кредит при условие, че договорът чрез ОУ е предвидил при просрочие на дължимо плащане върху целия кредит да се начислява санкционираща лихва, т. е. след първо просрочие не се дължи върху остатъка от кредита договорна, а само санкционираща лихва?“. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №67/30.07.2014г., по т.д.№1843/2013г. на ВКС II т.о. и решение №167/26.01.2012г. по т.д № 666/2010г. на ВКС, I т. о.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е представено писмено становище от „Банка ДСК“ ЕАД – [населено място].

Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, предл.2 ГПК, приема следното:

Касационната жалба и допълнителната касационна жалба са процесуално допустими – подадени са от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от Варненски апелативен съд е потвърдил решение №1/04.01.2019г., по т.д. №28/2018г. на Силистренски окръжен съд в частта му, с която В. И. К., в качеството й на наследница на Ж. И. К., е осъдена да заплати на „Банка ДСК” ЕАД, остатъка от неплатено задължение по договор за ипотечен кредит от 13.12.2006г., както следва: главница в размер на 36 925.94лв.; договорна лихва за периода 21.08.2009г. - 07.03.2018г. в размер на 10 322.74лв.; санкционираща лихва за периода 22.09.2009г. - 07.03.2018г. в размер на 471.82 лв. и заемни такси и разноски в размер на 564.80лв., ведно със законна лихва върху главницата от 36 925.94лв., считано от 08.03.2018г. до окончателното й заплащане. В останалата му част, с която въззивният съд е отменил частично първоинстанционното решение и е отхвърлил иска за дължима главница - за разликата от 36 925.94лв. до 40 948.92лв.; за договорна възнаградителна лихва - за разликата от 10 322.74лв. до 38 441.66лв; за санкционираща лихва - за разликата от 471.82лв. до 833.34лв. и за кредитни такси и разноски - за разликата от 564. 80лв. до 1 229.80лв., въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила.

Въззивният съд е приел за установено, че на 13.12.2006г. между ищеца „Банка ДСК” ЕАД и Ж. И. К. е бил сключен договор за ипотечен кредит в размер на 43 000лв. със срок за издължаване на кредита от 240 месеца, считано от датата на неговото усвояване, като кредита е усвоен изцяло еднократно на 18.12.2006г. На 15.12.2012г., поради непогасяване в срок на месечните погасителни вноски и допусната забава в плащанията над 90 дни, на основание т.20.2, раздел VII от ОУ към договора, ищецът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу длъжника и изпълнителен лист по чл.417 ГПК. Такива са били издадени на 18.12.2012г. по ч.гр.д. №2430/2012г. на РС Силистра и по молба на банката е било образувано изп. дело №41/2013г. по описа на СИС при PC Силистра.

Съдът е посочил, че след извършена справка ищецът е установил, че кредитополучателят Ж. К. е бил починал на 07.09.2008г. - преди подаване на заявлението по чл.417 от страна на „Банка ДСК“ ЕАД. Във връзка с горното, на 11.04.2013г. представител на банката е подал молба до РС Силистра за обезсилване на издадените в нейна полза заповед за изпълнение и изпълнителен лист. С определение от 17.04.2013г. по ч.гр.д.№2430/2012г. на PC Силистра, процесните изпълнителен лист и заповед за изпълнение са били обезсилени изцяло и производството по делото е прекратено, след което е било прекратено и изп. дело №41/2013г. по описа на СИС при PC Силистра.

В обжалваното решение е отразено, че от представеното удостоверение за наследници на кредитополучателя Ж. К. е видно, че същият е починал на 07.09.2008г. като негови наследници по закон са В. И. К. - негова съпруга, И. Ж. В. и Т. Ж. К. - негови дъщеря и син. Въз основа на молба от 02.08.2016г. на „Банка ДСК“ ЕАД по чл.51, ал.1 ЗН е било образувано гр.д. №1152/2016г. на РС Силистра, по което е установено, че дъщерята и синът на Ж. К. са се отказали от наследството на баща си и отказите им са вписани в особената книга на PC Силистра. Съпругата на кредитополучателя и ответница по настоящото производство - В. К., е заявила, че приема наследството, което е вписано в специалната книга на съда.

Във връзка с възражението на ответницата досежно обема на отговорността й в качеството на наследник по закон на кредитополучателя Ж. К., обосновано с приложение на правилото на чл.53 ЗН и с твърдението, че предприетият отказ на низходящите на наследодателя не увеличава наследствената квота на преживелия съпруг доколкото починалият има жив брат - С. К., въззивният състав е посочил, че съгласно чл.53 ЗН частта на отреклия се или на оня, който е изгубил правото да приеме наследството, уголемява дяловете на останалите наследници. Позовавайки се на разясненията, дадени в ТР №148/10.12.1986г., на ОСГК на ВС, съдът е посочил, че отказът от наследство на всички наследници от първи ред, има за правна последица създаване на наследствено правоприемство спрямо останалите редове. В конкретния случай, отказът от наследство от децата и отказът от наследство от наследниците по чл.8 ЗН – т.е неговия брат, обуславя наследяване от преживялата съпруга при условията на чл.9, ал.2 ЗН.

В обжалваното решение е отразено, че нормите на чл.60, ал.1 и чл. 53 ЗН имат императивен характер като в конкретния случай, приложението им обуславя пасивната материалноправна легитимация на ответницата. Посочено е, че при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване (ТР № 1 от 9.12.2013г. на ВКС по тълк.д.№1/2013г. ОСГТК на ВКС). С оглед на изложеното въззивният съд е обосновал постановеното от него определение № 487/08.07.2018г., с което е допълнил доклада по делото с указания ищецът да ангажира доказателства за наследствената квота на ответницата с оглед приложение на императивното правило на чл.60, ал.1 ЗН, включващо и указание, че при наличие на приели наследството братя и сестри на починалото лице, страната следва да представи доказателства за продължителността на брака между наследодателя и ответницата до откриване на наследството.

Въззивният състав е приел, че ответницата В. К. следва да се счита за единствен наследник по закон на кредитополучателя, респ. за единствена материалноправно легитимирана да отговяра за изпълнението на кредитния дълг в цялост, на основание чл.60, ал.1 ЗН, тъй като в хода на въззивното производство преживелият брат С. К. също се е отказал от наследството и неговият отказ уголемява дела на ответницата на основание чл. 53 ЗН. Съдът е изложил доводи за неоснователност на възражението на въззивницата, че отказът от наследството обуславя уголемяването на дела й, единствено, ако същата приеме частта на отреклия се.

Въззивният състав е приел, че от доказателствата по делото се установява, че първото, достигнало до знанието на ответницата изявление за предсрочна изискуемост, е отправено от ищцовата банка с нотариална покана, получена от В. К. на 09.01.2018г, съобразно изричните й признания в заявление до банката, входирано с вх.№17.01.2018г. Имайки предвид, че за периода от 2016г. до датата на завеждане на иска ответницата не е заплащала дължимите вноски по погасителния план (които ответницата като единствена наследница дължи на съответния падеж съобразно договорните клаузи - в този смисъл решение №63/29.07.2019г. по т.д №1528/2018г. на ВКС, II т. о.), съдът е обосновал извода, че в случая са били налице предпоставките за надлежно упражнено от кредитора право да трансформира дълга в предсрочно изискуем, считано от 09.01.2018г.

Позовавайки се на създадената практика на ВКС по приложението на чл.60, ал.2 ЗКИ и чл.235, ал.2 и ал.3 ГПК ( ТР №4/18.06.2014г. по тълк.д. №4/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение №198/18.01.2019г. по т.д №193/2018г. на ВКС, I т. о.), съдът е посочил, че предсрочната изискуемост настъпва с едностранно волеизявление на кредитора, което обаче трябва да е достигнало до знанието на пасивно задължената страна, както и че простото обявяване на предсрочната изискуемост в правния мир не е достатъчно за настъпване на преобразуващия й ефект. В тази връзка съдът е изложил издчерпателно съображения за неоснователност на твърдението на въззивницата, че е била уведомена за предсрочната изискуемост още в хода на заведеното изпълнително производство през 2013г., когато по отношение на починалия й съпруг са предприети принудителни действия за изискуем в цялост кредитен дълг.

Въззивният състав е посочил, че поканата за доброволно изпълнение до длъжника Ж. К. е била върната в цялост със саморъчно изявление на адв. К.М. от 15.02.2013г., че лицето е починало през 2008г. Според съда приобщените по делото доказателства не установяват обявяване на предсрочната изискуемост по отношение на универсалния правоприемник, тъй като липсват каквито и да доказателства за осъществено фактическо връчване. Съдът е акцентирал върху факта, че кредиторът не разполага с потвърждаване на получаването на писма със съдържание на волеизявление за предсрочна изискуемост, а без такова обратно удостоверяване кредиторът не е можел да узнае, че действително длъжниците му са вече уведомени и да приложи последиците от отправено към тях изявление. Отделно от изложеното, според апелативният състав, връчването на издадената заповед за изпълнение на длъжника и на поканата за доброволно изпълнение не би могло да се приравни на обявяване на предсрочната изискуемост, тъй като и двата документа не изхождат от кредитора и не съдържат волеизявление в посочения смисъл.

Съдът не е споделил твърденията на ответницата, че изявлението й за уведомяване в хода на производството следва да се счита за признание на неизгоден факт със съответното процесуално доказателствено значение, посочвайки че преценката за това дали твърдян факт е изгоден или неизгоден за страната се извършва според конкретиката на казуса като в конкретния случай ответницата се домогва да докаже, че предсрочата изискуемост е надлежно обявена, която позиция обслужва защитната й теза за погасяване по давност на претенциите. На последно място според въззивния състав нямат релевантно значение осъществените от банката счетоводни записвания, респ. счетоводното отчитане на дълга като предсрочно изискуем или обратно, доколкото счетоводните записвания не са елемент от фактическия състав на предсрочната изискуемост и нямат релевантно значение за спора.

За да приеме, че претенцията за главния дълг е основателна до размер на сумата 36 925.94лв., въззивният състав е отразил, че претендираният дълг е предсрочно изискуем, считано от 09.01.2018г. като в него се включват падежирали вноски, считано от 18.09.2009г. до 09.01.2018г., както и предсрочно изискуема главница. Изложил е съображения за неоснователност на възражението за изтекла погасителна давност след 18.03.2103г. за предсрочно изискуемата главница и по отношение на вече падежиралите вноски от същата.

Позовавайки се на формираната трайна практика на ВКС (решение №28/05.04.2012г. по гр.д.№523/2011г. на ВКС, III г.о., решение № 38/26.03.2019г. по т.д.№1157/2018г на ВКС, ІІ т.о.), съдът е посочил, че разсрочването на части от усвоения кредит на отделни погасителни вноски не превръща главницата в периодично платима и за нея остава приложим общият петгодишен давностен срок по чл.110 ЗЗД като с оглед критериите на чл.114, ал.1 ЗЗД, по всеки от падежите следва да се отчита началото на давностните срокове и давността тече отделно за всяка падежирала анюитетна вноска от датата, на която плащането е било дължимо (решение №90/31.03.2014г. по гр.д.№6629/2013г. ва ВКС IV г. о.). Имайки предвид, че исковата молба е предявена на 08.03.2018г., с което е прекъснато течението на погасителната давност по отношение на всички анюитетни вноски от главницата, дължими след 08.03.2013г., съдът е обосновал извода, че съгласно чл.116 б.”б” ЗЗД, респ. вземането за падежирали анюитетни вноски до посочената дата е погасено по давност като дължимият непогасен остатък от главното задължение, изчислен служебно от съда, при приспадане на вноските за главница за периода от 18.09.2009г. до 08.03.2013г. по погасителния план, възлиза на 36 925.94лв.

Въззивният състав е посочил, че претенцията на банката за възнаградителна лихва е частично основателна. Приел е за основателно възражението за давност за възнаградителна лихва, съставляваща част от анюитетните вноски до 08.03.2015г., тъй като вземането за лихви се погасява в тригодищен срок по арг. от чл. 111, б.“в“ ЗЗД. Позозавайки се на разясненията, дадени в ТР №3/27.03.2019г. по т.д.№3/2017г на ОСГТК на ВКС, въззивният състав е посочил, че уговорената възнаградителна лихва е дължима единствено (в случая за периода 08.03.2015г. – 09.01.2018г.), т.е. за просрочените и изискуеми месечни анюитетни до датата на предсрочна изискуемост (възнаградителните лихви съставляват цена на финансовата услуга, начислявана според срока на предоставеното ползване), но възнаградителна лихва върху предсрочно изискуемия дълг не следва да се начислява поради отпадане преимуществата на срока, съответно и на правото на ползване на кредита занапред. Приемайки, че клаузата на чл.6 от договора във връзка с чл.8.1 и чл.9.1 от ОУ (съобразно която банката има право едностранно да променя базовия лихвен процент, съставляващ компонент за формиране на възнаградителната лихва), е неравноправна, въззивният състав е посочил, че величината на дълга следва да се определи според пълвоначалните уговорки на страните - лихвен процент по кредита от 8,99%, което съобразно заключението на ССЕ на вещото лице Б. Банков и служебните изчисления на съда, обуславя дължим размер на възнаградителна лихва за периода 08.03.2015г. – 09.01.2018г. от 10 322.74лв.

Апелативният състав е приел, че претенцията за наказателни лихви е основателна до размер на сумата от 471.82лв. (непогасената част от вземането за периода след 08.03.2015г. съобразно служебните изчисления), посочвайки, че съгласно чл.20.1 от ОУ при просрочие от страна на кредитополучателя на изплащането на главницата, банката начислява и събира в допълнение към договорената възнаградителна лихва и наказателна надбавка над нея в размер на 3 пункта. Според съда клаузата за наказателна надбавка има характер на договорна неустойка, санкционираща забавеното плащане на главницата от кредитополучателя и доколкото се касае за лихва като вид договорно обезщетение, то възражението на ответника за погасяване на задължението с краткия 3-годишен срок се явява основателно – чл.111, б.“б“ ЗЗД.

Въззивният състав е приел за основателна претенцията за дължими такси за управление на кредита до размер на сумата от 285лв. Посочил е, че таксите за управление на кредита съставляват част от общите разходи по същия (чл.58, ал.1 ЗКИ като съобразно клаузите на чл.11 от договора и разпоредбите на ОУ, с което кредитополучателят е бил запознат, задължението е в размер на 95лв. годишно. Съдът е приел, че взимането се погасява с кратката тригодишна давност (арг. чл.111, б."в" ЗЗД ), поради което възражението за изтекла давност е основателно за периода до 08.03.2015г. Що се отнася до претендираните разходи за подновяване на ипотеката, въззивният съд е приел, че претенцията е основателна за сумата 279.80лв. като е посочил, че задължението е предвидено в договора и с оглед заключението на вещото лице С. разходите за подновяване на ипотеката (чиито размер и извършване не са оспорени), са фактически извършени през м.12.2016г.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касаторката основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Не е налице твърдяната в допълнителната касационна жалба, подадена от адвокат К. М., вероятна недопустимост на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, предл.2 ГПК в частта му, с която са потвърдени присъдените от окръжния съд разходи за подновяване на ипотеката. С исковата молба банката е претендирала заемни такси общо в размер на 1229.80лв., които видно от заключението на вещото лице С. С. по извършената пред първата инстанция съдебно-счетоводна експертиза, включват такса за управление на кредит в размер на 950лв. и такса за подновяване на срока на ипотеката в размер на 279.80лв. От изложеното следва, че таксата за подновяване на ипотеката е включена от ищеца в предмета на спора като заемна такса, поради което с нейното присъждане (както първата инстанция, така и въззивната), не са постановили решения по непредявен иск.

Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Нито един от въпросите в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, изготвено от адвокат Б. Ж., групирани като въпроси от №1 до №5, ( възпроизведени дословно в мотивите на настоящото определение - л.2 и л.3 ), не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. На първо място следва да се има предвид, че част от въпросите, свързаните с оплакването за липса на материалноправна легитимация на ответницата, са зададени неясно (въпроси №3, №4 и №5), като въпросите се отнасят едновременно до правата на страните в процеса на защита и до процесуалните правомощия на въззивния съд. На второ място въпросите №1, №2, №3 и №5 са формулирани като общотеоретични, без да е отчетена спецификата на правните норми, свързани с наследяването по закон и съответно със спецификата на правоотношенията, резултат от приложението на тези норми. Както е посочил въззивния съд, нормите на чл.60, ал.1 ЗН, чл.53 ЗН, чл.9, ал.2 ЗН са императивни и съдът е длъжен, включително и в хода на въззивното производство, да се съобрази с действията на наследниците по приемане, респ. по отказ от наследството. В тази връзка поставените въпроси (доколкото могат да се приемат и като въпроси, касаещи правомощията на въззивния съд по събиране на доказателства), не са решени в противоречие с практиката на ВКС и не са основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В случая въззивният състав съобразно указанията в т.1 от ТР №1/9.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, е следвало да приложи императивните материалноправни норми на ЗН, регламентиращи наследяването по закон и да се съобрази с настъпилите в хода на производството, релевантни за пасивната легитимация на ответницата обстоятелства. Дадените от апелативния съд служебно указания на ищеца за представяне на доказателства, в случая са свързани с обезпечаване правилното приложение на императивните норми, което е допустимо с оглед разясненията, дадени в т.2 абзац 2 от ТР №1/9.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС. На последно място следва да се отбележи, че практиката, на която се позовава касаторката (решение №127/10.01.2018г. по гр.д.№ 679/2017г. на ВКС, II г.о.; решение №173/11.10.2018г. по т.д.№2641/2017г. на ВКС, I т.о. и решение №338 от 27.03.2018г. по гр.д.№706/2017г. на ВКС, IV г. о.), не е относима към спорните въпроси, свързани с попълването на делото с доказателства относно наследяването.

Не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение с оглед въпросите от №6 до №8 в изложението, представено от адв. Б. Ж. ( възпроизведени в мотивите на настоящото определение - л.3 ). От една страна въпросите следват логиката, изложена в касационната жалба, а не тази на въззивния съд, обективирана в мотивите на въззивното решение. Въпросите не са значими за конкретния правен спор, тъй като въззивният състав изчерпателно е изложил мотиви защо приема, че от доказателствата по делото не се установява, че ответницата е била редовно уведомена за обявената от банката през 2012г. предсрочна изискуемост на кредита, включително чрез получаване на покана за доброволно изпълнение по образуваното през 2013г. (впоследствие прекратено) изпълнително производство. От друга страна въпросите са пряко обусловени от конкретните обстоятелства по делото и от конкретните действия на страните по спора и като такива не биха могли да обосноват принципни отговори от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

По аналогични съображения не може да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение във връзка с поставения въпрос от адвокат Ж. под №9 (посочен в мотивите на настоящото определение - л.3 ), касаещ началната дата на погасителната давност. Въпросът не е значим за конкретния правен спор доколкото съдът не е приел, че по отношение на ответницата кредиторът е правил разнопосочни изявления за предсрочна изискуемост на кредита във времето, за да обосновава твърдения за различни моменти, от които погасителната давност е започнала да тече. Напротив, както бе посочено по-горе, съдът приема, че при липсата на редовно уведомяване на ответницата като необходимо условие съобразно разясненията, дадени в ТР №4/18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС, извършеното от банката през 2012г. обявяване на кредита за предсрочно изискуем, не е породило целяното правно действие (едностранно изменение на договора), от което следва, че претенциите на банката се основават единствено и еднопосочно на твърденията в исковата молба, предмет на настоящото производство.

Що се отнася до въпрос №10 (цитиран в мотивите на настоящото определение - л.4), относно наличието или липсата на основание по чл.116, б.б ЗЗД за прекъсването на давността по отношение на приелия наследството длъжник в случай, че в хода на производството друг наследник по закон се откаже от наследството, следва да се има предвид, че въпросът не е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №235/21.09.2012г. по гр.д.№1762/2011г. на ВКС, III г. о. (на което се позовава касаторката), тъй като осъдителният иск на банката е предявен срещу длъжник, който е пасивно легитимиран да отговаря (изцяло или отчасти) за задълженията на своя наследодател.

Не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК въпрос №1, поставен в изложението, изготвено от адвокат К. М., ( възпроизведен в мотивите на настоящото определение - л.4). Въпросът не е значим за конкретния правен спор по смисъла на разясненията, дадени в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС с оглед решаващия извод на въззивния състав, че договорът за кредит не е бил обявен за предсрочно изискуем през 2012г. и че същият е продължил своето действие по отношение на наследника (в случая на съпругата) на починалия длъжник. Доколкото съдът е приел, че ответницата не е била редовно уведомена за предходното обявяване на кредита за предсрочно изискуем и отделно не е била страна в заповедното производство, непрецизно формулираният въпрос няма отношение към решаващите мотиви на въззивното решение.

Въпросите под №2 в изложението на адвокат М. ( посочени на л.4 от настоящото определение), не могат да обосноват допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Въпросите не са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като няма спор нито в теорията, нито в съдебната практика, че счетоводните записи на банката не са елемент от фактическия състав на предсрочната изискуемост и като такива не могат да послужат като доказателства за установяване на факта, че кредитът е бил законосъобразно обявен за предсрочно изискуем.

Въпрос №3 ( посочен на л.4 от мотивите на определението ), относно това дали се дължат по предсрочно изискуем кредит лихви, различни от законната, след датата на предсрочната изискуемост, не е коректно зададен и не е значим за правния спор, тъй като въззивният състав не е присъдил договорна лихва след датата на предсрочната изискуемост (съдът изрично е посочил, че присъжда възнаградителна лихва за периода от 08.03.2015г. до 09.01.2018г.).

Не може да обоснове допускане на касация на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК и въпросът под №4 ( цитиран на л.4 от настоящото определение). Съобразявайки се с основателността на възражението за изтекла тригодишна погасителна давност и с извода си, че предпоставките за надлежно упражнено от кредитора право да трансформира дълга в предсрочно изискуем, са били налице, считано от 09.01.2018г., въззивният състав е присъдил възнаградителна лихва и санкционна лихва единствено за периода от 08.03.2015г. до 09.01.2018г. Допустимостта за присъждане на възнаградителна лихва и на санкционна лихва за забава преди обявяване на кредита за предсрочно изискуем (т.е по време на действие на договора), произтича от клаузите на договора и ОУ към него, както и от разпоредбите на чл.60, ал.2, т.2 и т.3 ЗКИ, и не се изключва с разясненията, дадени в т.2 от ТР №3/27.03.2019г. по тълк.д.№3/2017г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които длъжникът не дължи други лихви (извън законната лихва за забава върху главницата) след обявяването на кредита за предсрочно изискуем, а за периода до настъпване на предсрочна изискуемост размерът на вземането се определя по действалия до този момент погасителен план, съответно според клаузите на договора преди изменението му.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,