Определение № 172 от 28.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2670/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 13376/19.05.2022г., подадена от Г. А. А. чрез процесуалния представител адв. И. М., против определение № 1022 от 20.04.2022г. по ч.гр.д.№ 940/2022 г. на Окръжен съд – Пловдив, Х състав, с което е потвърдено определение № 3253 от 27.03.2022г. по гр.д. № 2534/2022г. на Районен съд – Пловдив, X. граждански състав, с което е върната подадената от Г. А. А. искова молба с вх.№14953 от 23.02.2022г. и производството по гр.д.№2534/2022г. е прекратено. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е неправилно поради допуснати съществени нарушения на процесуалния закон. Твърди, че въззивният съд не се е произнесъл по основен за спора процесуален въпрос, поставен в частната жалба, а именно трябва ли да има изрично констатирани от съда нередовности на исковата молба, за отстраняването на които ищецът да е надлежно уведомен, за да може съдът да упражни правомощието си по чл. 129, ал. 3 ГПК и да върне исковата молба. Поддържа, че правната характеристика на обекта – дали той е самостоятелен обект в сграда или не, като императивно предопределена се определя от съда независимо от становищата на страните, като в случая изискването на първоинстанционния съд за навеждане на определени фактически и правни твърдения категорично излиза извън закрепеното в ГПК диспозитивно начало в гражданското съдопроизводство. Счита, че с указанията си първоинстанционният съд неправомерно се домогва да „допише“ предявената претенция съобразно своето виждане за очертания спор. Моли обжалваното определение и потвърденото с него определение на първоинстанционния съд да бъдат отменени и делото бъде върнато на първоинстанционния съд за разглеждане на спора по същество. В съдържащото се в жалбата изложение се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по следните правни въпроси от значение за правилното разрешаване на спора: 1.Даването на указания за въвеждането на допълнителни, посочени от съда правни и фактически твърдения, без посочване за отстраняването на какви нередовности на иска се дават тези указания, задоволява ли изискванията на чл. 129, ал. 2 ГПК и може ли като последица да се приложи правилото на чл. 129, ал. 3 ГПК; 2.Даването на указания за въвеждането на допълнителни, конкретно посочени от съда правни и фактически търдения, нарушава и дипсозитивното начало в процеса; 3.Правната характеристика „самостоятелен недвижим имот“ или „самостоятелен обект в сграда“ на определен недвижим имот, индивидуализиран с площ, граници, местонахождение и пр., за който се твърди да е придобит на конкретно правно основание, задължителен елемент от обстоятелствената част на иска ли е, т.е. представлява ли „обстоятелство“ по смисъла на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК или като императивно определено от закона правно качество на обекта, независимо от становището на ищеца/страните може да се определи от съда при решаване на делото по същество без да се наруши принципът на диспозитивното начало. Поддържа, че обжалваното определение противоречи на практиката на ВКС (определение по гр.д.№5389/2019г. на IV г.о. на ВКС), както и на разпоредбата на чл. 129 ГПК, поради което поддържа, че са налице основания за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поддържа също така, че обжалваното определение е и очевидно неправилно, като твърди, че въззивният съд се е произнесъл по законосъобразността на акт, който не съществува като е докладвал и разгледал нещо различно от мотивите на първоинстанционния съд. Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт на въззивния съд, с който е потвърдено първоинстанционно определение, преграждащо по-нататъшното развитие на производството (чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК). Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съдът приема следното: С подадената на 23.02.2022г. искова молба с вх.№14953 Г. А. А. е предявил срещу Д. Г. М. по реда на чл. 108 ЗС иск за предаване владението върху югозападната сутеренна стая, разположена в сутеренния етаж от триетажната със сутерен жилищна сграда в [населено място], [улица], като посочва, че този етаж е заснет в кадастралната карта на [населено място] като самостоятелен обект с идентификатор ............с предназначение „за склад“, с твърдението, че е придобил правото на собственост по наследство от своите родители Й. С. А., починала на 08.06.2017г. и Г. С. А., починал на 10.07.2017г., а последните – по силата на договор за покупко-продажба, сключен с н.а.№..., том ..., дело №.......от 21.02.1978г. Посочени са и границите на претендирания обект (стая): от юг- [улица], от запад-калканен зид, от север-коридор и от изток-собствената на ищеца югоизточна сутеренна стая. С разпореждане №4665 от 25.02.2022г., постановено от районния съдия, на ищеца Г. А. А. са дадени указания в едноседмичен срок от съобщението с писмена молба с препис за ответника да посочи: 1.дали придобитите две стаи и коридор представляват самостоятелен обект в сградата и ако не се твърди да представляват самостоятелен обект в сградата, да се посочи какво е тяхното предназначение и притежава ли ищецът друга собственост в сградата; 2.да опише имота съгласно действащата кадастрална карта; 3.да представи доказателства за размера на данъчната оценка, за което съдебно удостоверение ще бъде издадено след изпълнение на първото от дадените указания с оглед преценката на обекта, за който следва да се отнася; 4.да представи доказателства за внесена държавна такса в размер на 1% от данъчната оценка като приспадне внесените 50лв. И тъй като дадените с разпореждането указания не са били изпълнени, с определение №3253 от 27.03.2022г. първоинстанционният съд е върнал подадената от Г. А. А. искова молба и е прекратил производството по делото, като е изложил съображения, че обектът на правото на собственост и основанието, на което се твърди, че това право е придобито, следва да бъдат ясно индивидуализирани в исковата молба, тъй като следва да бъдат възпроизведени в диспозитива на съдебното решение и за тях се формира силата на пресъдено нещо. Посочено е също така, че тези въпроси не са по съществото на спора, защото подлежащите на доказване факти се определят от изложените от ищеца твърдения за възникването на неговите права и затова следва да е ясно заявено дали според ищеца процесните помещения представляват самостоятелен обект в сградата или не. В обжалваното определение въззивният съд е констатирал, че в исковата молба вещта, предмет на иска по чл. 108 ЗС е описана като югозападната сутеренна стая, част от две собствени стаи и коридор в южната част на сутерена, че са описани и границите на стаята, която е част от сутеренния етаж на сградата, който има идентификатор ............с предназначение „за склад“ без отделните стаи да имат отделни идентификатори, както и че според представеното копие от кадастралната карта за самостоятелен обект с идентификатор .............е видно, че същият представлява етаж първи от многофамилна жилищна сграда с неуточнена площ и собственост на различни лица. Изложени са съображения, че в исковата молба следва да е ясно заявено дали процесните помещения представляват самостоятелен обект в сградата или не, за да се изяснят подлежащите на доказване факти, което обаче ищецът е отказал да стори, подавайки отговор на искането на съда. Прието е, че е необходимо да се изясни част от какъв самостоятелен обект представлява реално обособената част от имота, която се претендира с иска по чл. 108 ЗС. Изложени са съображения, че виждането на ищеца, че това ще се изясни в хода на делото и при решаването му по същество може да е правилно от житейска гледна точка, но противоречи на правния принцип, визиран в чл. 6 ГПК за диспозитивното начало в гражданския процес, който изисква предметът на делото да се определя от страните по делото, а не от съда с акта му по съществото на делото. Посочено е, че въпросът за идентификацията на недвижимия имот, от който се претендира ревандикация на реална част, е част от предмета на делото и единственият, който може да го уточнява и въвежда в процеса е ищецът, а не съда в акта си по съществото на делото, доколкото в такъв случай предметът на делото ще се изясни окончателно и за първи път в съдебното решение, което ще наруши правото на защита на ответника с оглед действащите процесуални преклузии в ГПК. При така изложените от въззивния съд съображения и при посочените по-горе данни за съдържанието на исковата молба и на постановените от първоинстанционния съд актове, следва да се приеме, че е налице основание за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 280 ал. 1, т. 3 ГПК по първия, поставен в изложението правен въпрос. По така поставения въпрос настоящият състав приема, че съобщение с указания до ищеца по реда на чл. 129, ал. 1 ГПК може да бъде изпратено само ако е установено наличие на нередовности на подадената искова молба по смисъла на чл. 127, ал. 1 и чл. 128 ГПК, тъй като целта на тази разпоредба е привеждането на исковата молба в съответствие с изискванията на процесуалния закон, когато тези изисквания не са били спазени. И само ако исковата молба не съответства на установените в чл. 127, ал. 1 и чл. 128 ГПК изисквания, на ищеца са дадени ясни и точни указания за отстраняване на конкретно посочени нередовности на исковата молба и след получаването им в определения от съда срок тези указания не са били изпълнени, исковата молба може да бъде върната по реда на чл. 129, ал. 3 ГПК. Ако исковата молба отговаря на изискванията по чл. 127, ал. 1 и чл. 128 ГПК, указания до ищеца по реда на чл. 129, ал. 1 ГПК не следва да бъдат изпращани. Указания, които са свързани с предмета на доказване, съдът дава на ищеца в доклада по делото, но тези указания имат съвършено различна цел и са обвързани с различни правни последици от указанията, давани по реда на чл. 129, ал. 1 ГПК. Действително съдът е длъжен да определи предмета на делото (предмета, по който следва да се произнесе с решението) преди да пристъпи към изясняването на спора от фактическа страна, но според изискванията на процесуалния закон предметът на спора се определя с доклада по делото въз основа на твърденията, доводите и възраженията на страните, заявени своевременно в предвидените в ГПК преклузивни срокове, вкл. като бъдат взети предвид и поясненията и допълненията към исковата молба, направени от ищеца по реда на чл. 143, ал. 2 ГПК. Ако след подаването на отговора и направените по реда на чл. 143, ал. 2 ГПК пояснения и допълнения към исковата молба съдът счита, че е необходимо допълнително изясняване на определени факти от значение за спора, той може да постави въпроси на страните по реда на чл. 145, ал. 1 ГПК, като им укаже значението на тези факти по делото. И тук следва да се отбележи, че изясняването на имащите значение за спора факти по реда на чл. 145, ал. 1 ГПК следва да предхожда изготвянето на доклада по делото, за да могат и тези въпроси да бъдат включени в него. Както приема ВКС в своята практика, с оглед задължението на съда да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа страна, разпоредбата на чл. 146 ГПК задължава първоинстанционния съд да изготви доклад по делото, който трябва задължително да включва изясняване на обстоятелствата, от които произтичат претендираните права, правната квалификация на правата, насрещните права и възражения на ответника и признаваните от него права и обстоятелства, нуждаещите се от доказване факти и обстоятелства, указания за разпределение на доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти, както и указание за това кои от твърдените от страните факти се нуждаят от доказване, а те не сочат доказателства (решение №131/09.04.2014г. по гр.д.№6193/2013г. на ІV г.о. на ВКС и посочените в него съдебни актове). Когато някое от претендираните права или някое от направените възражения произтича от факт, който не се твърди в исковата молба или отговора и не е допълнен съгласно чл. 143, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен съгласно чл. 145, ал. 1 ГПК да постави на заинтересованата страна въпрос по този факт, като укаже значението му за претендираното право или направеното възражение. Съдът записва нейното изявление в протокола и дава указания според доказателствената тежест на заинтересованата страна, че не сочи доказателства за установяването или опровергаването на факта. Когато твърдените от някоя от страните факти са неконкретни, неясни или си противоречат, съдът указва на заинтересованата страна да ги изясни конкретизира или да отстрани противоречията в тях (решение №147/08.05.2014г. по гр.д.№5659/2013г. на ІV г.о. на ВКС). Освен това следва да се има предвид, че задълженията на първоинстанционния съд не се ограничават до посочването в доклада на тази част от правно релевантните факти, твърдения за които има в основанието на исковата молба и в обстоятелствената част на отговора, тъй като те може да са непълни. Законът задължава съда да посочи всички правно релевантни факти, от които произтичат претендираните права и направените възражения, тъй като страната може да не осъзнава, че определени факти, по които тя не е взела становище, са правно релевантни (решение №91/04.04.2019г. по гр.д.№3595/2018г. на IV г.о. на ВКС). В настоящия случай в нарушение на съдопроизводствените правила съдът е дал на ищеца указания без да посочи основанието, на което извършва това съдопроизводствено действие – в разпореждане №4665 от 25.02.2022г. не е посочено дали указанията се дават по реда на чл. 129, ал. 1 ГПК или на друго основание. Не е посочено също така констатирал ли е съдът нередовности на исковата молба и какви, както и дали даването на указанията по т.1 от разпореждането са свързани с такива нередовности (доколкото за останалите указания за представяне на доказателства за размера на данъчната оценка и за внасяне на дължима държавна такса би могло да се установи наличие на основание в разпоредбите на чл. 127, ал. 1, т. 3 ГПК и чл. 128, т. 2 ГПК, но изпълнението им съдът е обвързал от изпълнението на указанията, съдържащи се в т.1 и поради това срокът за изпълнението им не е започнал да тече). Не е съобразено също така, че твърденията, свързани с обстоятелството дали обектът на ревандикация представлява самостоятелен обект на право на собственост и на какво основание се претендира предаването на владението, се включват в предмета на делото и подлежат на уточняване по посочения по-горе ред, но нередовност на исковата молба по смисъла на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК е налице само ако в исковата молба липсват твърдения за основанието, на което се претендира правото на собственост и предаването на владението, както и ако обектът на ревандикация не е надлежно индивидуализиран. При това следва да се има предвид, че ако се претендира предаване владението на реална част от самостоятелен обект, притежаващ идентификатор по действаща кадастрална карта, в исковата молба следва да се индивидуализира както тази реална част, така и самостоятелният обект, в който тя е включена при посочване на неговия идентификатор, което в настоящия случая е сторено. Ако съдът приеме, че обстоятелството дали процесните помещения представляват самостоятелен обект, както и обстоятелството дали предявилото иска лице притежава и други обекти в същата сграда, са релевантни за спора, той следва да даде указания за посочването им в доклада по делото. По тези съображения следва да се приеме, че обжалваното определение и потвърденото с него определение на първоинстанционния съд са неправилни и следва да бъдат отменени като делото бъде върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по гр.д.№2534/2022г., вкл. свързаните с констатираните нередовности по определяне цената на иска и дължимата държавна такса, евентуално по реда на чл. 70, ал. 3 ГПК, каквото искане се съдържа и в исковата молба. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение