Определение № 262 от 07.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 514/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Титан БКС“ЕООД срещу решение №345/22.11.2022г. по т.д.№430/2022 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение №20/17.04.2022г. по т.д.№51/2021г. по описа на Окръжен съд Шумен, с което е отхвърлен предявеният от дружеството срещу Г. С. Г. иск по чл.92 ал.1 ЗЗД- за присъждане на неустойка в размер на 310 000 лв., съгласно сключеното между страните споразумение от 13.03.2018г.

В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт, поради допуснати от съда нарушения на материалния закон и процесуалните правила и поради необоснованост. Касаторът счита,че при постановяването на обжалваното решение съдът не е приложил правилно разпоредбата на чл.20 ЗЗД и вместо да търси действителната воля на страните, изразена в споразумението, е изменил същата, при това – без да изложи мотиви, въз основа на които да е достигнал до изводите си. Касаторът поддържа,че действителната воля на страните, произтичаща от споразумението и разменената между страните кореспонденция, е включвала и пораждането на задължение за ответника да прекрати освен изпълнителните и граждански производства, също и обезпечителните такива. Сочи,че ответникът е недобросъвестна страна по правоотношението, тъй като не само не е поискал отмяна на допуснатите в негова полза обезпечения, но и умишлено е осуетил производствата по отмяна, инициирани по молби на касатора, обжалвайки съдебните актове. Счита,че въззивният съд напълно е игнорирал липсата на възражение от страна на ответника за забава на кредитора и, приемайки,че е налице договорно неизпълнение от страна на дружеството, е допуснал нарушение на диспозитивното начало, постановявайки решението си въз основа на преклудирани и невъведени в процеса възражения. По тези съображения касаторът прави искане за отмяна на решението на ВАпС с произнасяне по същество за уважаване на предявения от него иск и присъждане на неустойката в претендирания от него размер, ведно с направените по делото разноски.

В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът твърди,че решението на апелативния съд противоречи на практиката на ВКС /т.19 от ТР №1 по гр.д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС,решение по гр.д.№777/10г. на ВКС, решение по т.д.№23/13г. на ВКС, решение по гр.д.№641/19г. на ІV г.о. на ВКС, решение по г.д.№1673/14г. на ІV г.о. на ВКС, решение по гр.д.№290/10г. на ІV г.о. на ВКС/, а разглеждането на касационната му жалба ще допринесе за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по въпросите:

1. Изгубило ли е значението си ТР №1, постановено по гр.д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС, в частност т.19 от него, с което ВКС приема,че въззивният съд при постановяването на решението си следва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща, поради това тя не може направо да потвърди фактическите и правните констатации на първата инстанция като запише в мотивите на решението си,че те са законосъобразни и обосновани или да препратибланкетно към мотивите на първоинстанционния съд?; 2.Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви в съдебното решение или може да препрати бланкетно към мотивите на първоинстанционния съд?; 3.Нищожно или очевидно неправилно е въззивното решение, когато същото не излага мотиви, а само препраща към решението на първоинстанционния съд, което страда от порок – липса на мотиви или мотиви, които не обсъждат всички факти и обстоятелства, възражения и твърдения на страните така, както изисква чл.236 ал.2 ГПК?; 4.При тълкуване волята на страните съдът следва ли да изложи мотиви досежно начина, по който е приложил критериите, въз основа на които е извършил тълкуване на договорните клаузи, респективно за формираните от него правни изводи?; 5.При тълкуването на неясни клаузи следва ли да се има предвид при какви обстоятелства е сключено споразумението, какви са отношенията между страните към момента на подписването му и целения от тях резултат, който ще настъпи в правния мир на всяка от страните, както и поведението им след сключването му, които обстоятелства водят до цялостно изясняване на действителната воля на страните? Като самостоятелно основание за допускане на касация страната се позовава на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, като твърди,че обжалваното решение е очевидно неправилно, която предпоставка обосновава с доводи за липса на мотиви, тежко нарушение на закона, грубо нарушение на правилата на формалната логика, научните и опитните правила при тълкуването на споразумението между страните.

Ответникът Г. С. Г., в представен чрез процесуалния му представител писмен отговор, е изразил становище за липса на обосновани от касатора предпоставки за допускане на обжалваното въззивно решение до касационен контрол, а по същество – за правилност на постановения съдебен акт.Претендира присъждане на направените от него за настоящото производство разноски.

Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.

При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:

За да постанови решението си Варненски апелативен съд е приел за безспорно, че на 13.03.2018г. страните по делото са сключили споразумение във връзка с водени между тях съдебни и изпълнителни дела,като с него е прието,че с изплащането на сумата 310 000 лв. при посочените в чл.3 и чл.4 условия и заплащане на разноските по водените изпълнителни дела от страна на „Титан БКС“ЕООД, всички финансови взаимоотношения във връзка с прекратеното членство в дружеството на Г. Г. и дейността му като управител на дружеството,ще се считат за изцяло уредени. Посочил е,че след преценка на клаузите на споразумението една спрямо друга, съобразно правилата за тълкуване на договорите, формулирани в чл.20 ЗЗД, намира,че уговорената в тежест на ответника Г. в чл.12 от споразумението неустойка от 310 000 лв. урежда единствено последиците от неизпълнение на задължението му по чл.3 за представяне пред „Интернешънъл Асет Банк“АД на изрично посочените в тази клауза документи в определените в чл.4 срокове.Съдът е констатирал като неоспорени от страните факти,че на 20.04.2018г. и на 23.04.2018г. с постановления на ЧСИ са прекратени образуваните по молба на ответника две изпълнителни производства срещу дружеството, а на 30.04.2018г. /в предвидения в чл.4 от споразумението срок/ Г. е представил пред банката посочените в чл.3 документи, в резултат на което дължимата му от дружеството сума от 310 000 лв. /уговорена като платима чрез банката въз основа на банков кредит/ му е била платена. Въз основа на тези факти съдът е намерил,че поетите от ответника със споразумението задължения са били изпълнени изцяло. За неоснователно е намерил твърдението на ищцовото дружество,че ответникът е поел задължение да вдигне и всички наложени в тежест на дружеството обезпечителни мерки /две възбрани по т.д.№34/16г. и по т.д.№397/16г. – и двете по описа на ШОС/.За да направи този извод съдът се е позовал на клаузата на чл.9 от споразумението, в която е предвидено задължение на дружеството да предприеме необходимите мерки за прекратяване на всички висящи съдебни производства, образувани срещу Г. Г. или по които „Титан БКС“ЕООД е страна и именно в изпълнение на това си задължение, за което не е бил предвиден срок, дружеството е инициирало производствата по отмяна на наложените обезпечителни мерки по двете търговски дела. От това е направил извод,че липсата на предприети от ответника действия за отмяна на наложените обезпечителни мерки не представлява неизпълнение на договорно задължение, пораждащо право на насрещната страна за уговорената неустойка, тъй като такова не е било поето със споразумението; липсва и задължение за въздържане от обжалване на съдебното определение за отмяна на мерките, поради което това действие на ответника също не би могло да ангажира отговорността му за неустойка, още повече,че обжалваното от него определение по едно от делата е било потвърдено от въззивната инстанция. По –нататък съставът на апелативния съд е развил съображения, че дори да се приеме,че за последния е съществувало задължение да не препятства ищеца при предприемането на действията му за отмяна на обезпечителните мерки, към момента на обжалването „Титан БКС“ЕООД не е бил изпълнил изцяло и в срок поетите от него задължения по чл.8 от споразумението да заплати разноските по изпълнителните дела, поради което, като неизправна страна, не може да претендира неустойка от насрещната такава. В заключение съдът е направил извод за неоснователност на предявения иск,като е препратил и към мотивите на първата инстанция в същия смисъл.

Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице сочените от касатора предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК въвежда общ и допълнителни критерии за допустимост,които следва да са конкретно посочени и обосновани в отделно писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК към касационната жалба. В изложението касаторът следва да е формулирал конкретен процесуално-правен или материално-правен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл по обуславящ крайния резултат по спора начин. Със задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, изрично се посочва,че правният въпрос следва да е от значение за изхода на делото, което означава същият да е бил включен в предмета на спора с твърденията или възраженията на страните и даденото по него разрешение именно да е мотивирало крайния извод на съда по конкретното дело. Доколкото именно въпросът определя рамките,в които се извършва селекцията,с оглед спазване принципа на равнопоставеност между страните и състезателното начало,касационният съд не може да извежда правния въпрос нито от текста на изложението,нито от твърденията и оплакванията в самата касационна жалба,а само да го конкретизира, обобщава и квалифицира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело е достатъчно основание за недопускането на касационното обжалване,без да се разглеждат съпътстващо сочените допълнителни основания по чл.280 ал.1 т.т.1-3 ГПК.

Първият въпрос не осъществява общата предпоставка за допустимост, тъй като не е бил въведен в предмета на спора и по него няма изрично произнасяне на въззивния съд в смисъл на отречена приложимост на постановките на соченото във въпроса тълкувателно решение. Доколкото е свързан с твърдението на касатора, че дадените в него разрешения не са били съобразени от въззивния съд, въпросът би бил релевантен само при наличието на съответна формулировка, кореспондираща с оплакването за допуснато при решаването на делото процесуално нарушение.

Това изискване е изпълнено със следващия процесуално-правен въпрос, който касае задължението на въззивната инстанция, като инстанция по същество, при решаването на спора да изложи самостоятелни мотиви по предмета му, като извърши преценка на доказателствата при съобразяване твърденията, доводите и възраженията на страните. Не се констатира противоречие както със сочената от касатора практика на ВКС, така и в служебно известната на състава такава, обективирана в решение № 324/22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на ІV г. о., решение № 92/22.02.2011 г. по гр. д. № 1863/2010 г. на ІV г. о., решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ІІ т. о., решение № 22/02.07.2019 г. по т. д. № 587/2018 г. на І т. о. и решение № 18/09.03.2018 г. по т. д. № 1512/2017 г. на І т. о. и др. При постановяване на решението си въззивният съд е препратил, съобразно предоставената му с разпоредбата на чл. 272 ГПК процесуална възможност, към мотивите на първоинстанционното решение, но само в допълнение на вече предходно изложени от него собствени мотиви за неоснователност на осъдителния иск на „Титан БКС“ЕООД. От мотивите към въззивното решение е видно, че въззивният съд е извършил самостоятелна решаваща дейност като инстанция по съществото на правния спор и е формирал свои правни и фактически изводи по спора след съвкупна преценка на счетените за относими доказателства /каквито са споразумението, приемателно-предавателния протокол за предаване на изпълнителни листове и оригинали на записи на заповед от Г. на „Интернешънъл Асет банк“АД и съдебните актове по делата, посочени в него/.Произнесъл се е по доводите на ищеца-въззивник в производството пред апелативния съд за наличие на неизпълнено задължение на ответника да „вдигне“ всички наложени обезпечителни мерки по т.д.№34/16г. и по т.д.№397/16г. по описа на ШОС, след като е анализирал клаузите на сключеното споразумение, в които не е установил да е изрично уговорено такова задължение, нито такова да произтича непряко от тях. Доказателства за разменена между страните преддоговорна кореспонденция не се констатират в кориците на делото, поради което наведеното в касационната жалба твърдение,че съдът не я е съобразил, е фактологически невярно. Правилна ли е преценката на доказателствата и на направените от въззивния съд изводи са въпроси, които не са предмет на производството по чл. 288 ГПК. След като съдът е процедирал при обосноваване на решението си съгласно практиката на ВКС, липсва основание въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК по поставения втори въпрос. Наличието на съдебна практика, в съответствие с която е постановеното решение на въззивния съд е достатъчно основание за постановяване на отказ за достъп и в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.

Третият въпрос, аналогично на първия, не може да бъде приет за обуславящ изхода на спора при разрешаването му от въззивната инстанция. Начинът, по който е формулиран, го прави основан на собствени твърдения на касатора за липса на изложени от състава мотиви, а питането с него е за характера на такова въззивно решение, което не отговаря на изискването за относимост на въпроса към конкретни решаващи мотиви на въззива. Поради това с този въпрос също не е обоснована общата предпоставка за допустимост на обжалването пред ВКС.

Последните два въпроса, които се свеждат до въпроса как следва да се извършва тълкуването от съда на неясни клаузи в договорите, са релевантни, тъй като са относими към приложението на чл.20 ЗЗД, на която разпоредба съдът се е позовал при изясняване действителната воля на страните. Тълкуването, което същият е извършил, не влиза в противоречие с установеното в сочената от касатора практика на ВКС,нито с тази, известна на настоящия съдебен състав, която еднозначно и непротиворечиво приема, че на тълкуване по реда на чл. 20 ЗЗД подлежи само неясната договорна клауза и тази, по която е налице спор между страните, като съдът при тази своя дейност, която е обективна, се съобразява с изявената, а не с предполагаемата воля на страните и не може да подмени нейното съдържание; тълкуването се извършва съобразно посочения в чл.20 ЗЗД начин, като отделните уговорки се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, без да се подменя формираната при сключването на договора и обективирана в съдържанието му воля на договарящите. В т.см. по т. д. № 761/2008 г. на І т. о.; решение по т. д. № 523/2008 г. на II т. о., решение по гр. д. № 222/2009 г. на ІV г. о.; решение по гр. д. № 856/2009 г. на ІV г. о.; решение по гр. д. № 420/2009 г. на ІV г. о.; решение по т. д. № 939/2009 г. на I т. о; решение по гр. д. № 856/2009 г. на IV гр. о.; решение по т. д. № 218/2012 г. на II т. о.; решение по т. д. № 1843/2013 г. на II т. о.; решение по гр. д. № 6126/2013 г. на ІV г. о.; решение по гр. д. № 6886/2013 г. на ІІІ г. о.; решение по гр. д. № 1673/2014 г. на ІV г. о.; решение по т. д. № 1704/2015 г. на I т. о.; решение по гр. д. № 4088/2017 г. на III г. о.; решение по т. д. № 1883/2018 г. на I т. о. и др.

В съответствие с тази практика въззивният съд е тълкувал клаузата на чл.12 от споразумението между страните, на която е основана претенцията на ищеца, според чийто текст „в случай,че Г. С. Г. не изпълни кое да е от вменените му задължения, не прекрати упоменатите изпълнителни и граждански производства … дължи на „Титан БСК"ЕО“Д неустойка в размер на 310 000 лв.“. За да приеме,че тази клауза не включва задължение на ответника да поиска вдигане на наложените по т.д.№34/16г. и т.д.№397/16г. по описа на ШОС възбрани /чието конкретно неизпълнение ищецът е заявил като основание за претендиране на неустойката с исковата молба/, въззивният съд е посочил,че такова задължение не му е вменено изрично с нито една от клаузите на споразумението; че ответникът е поел единствено задължение да представи пред банката изпълнителните листове, въз основа на които са били образувани изпълнителните дела /след прекратяването им, съответно/, както и оригинали на записи на заповед, издадени в негова полза, което задължение същият е изпълнил в определения в споразумението срок; че с клаузата на чл.9 страните са вменили в задължение на дружеството, а не на ответника, да предприеме необходимите мерки за прекратяване на всички висящи съдебни производства /включително граждански такива/,по които „Титан БКС“ЕООД е страна, като именно в изпълнение на това си задължение дружеството е поискало от съда по посочените търговски дела /иначе приключили с влезли в сила решения/ отмяна на наложените обезпечителни мерки. Касаторът не сочи конкретна клауза от споразумението, която въззивният съд да не е съобразил при извършеното тълкуване за установяване на предпоставките за възникване на отговорността на ответника за неустойка, и която клауза би могла да обоснове извод,че съдът е подменил волята на страните, а се позовава конкретно на тази по чл.12, но пряк извод за уговаряне с нея на твърдяното от касатора задължение на ответника не произтича от прочита на съдържанието й. Липсата на противоречие с приетите от съдебната практика на ВКС критерии за тълкуване на договорната клауза на чл.12 от страна на въззивния съд при решаването на делото е основание да бъде отречена приложимостта на допълнителния селективен критерий на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, а наличието на установена непротиворечива практика на ВКС по въпроса, в съответствие с която е и даденото от него разрешение на поставения в изложението въпрос, само по себе си изключва хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.

Решението на въззивния съд не може да бъде квалифицирано и като очевидно неправилно. Константна е практиката на ВКС и по прилагането на това самостоятелно основание за допускане на касационния контрол на въззивните решения, според която, за да бъде прието за осъществено, следва да е налице такъв съществен порок на съдебното решение, който да е установим още с първоначалния му прочит, като например съдът да е основал изводите си на отменен закон или да е приложил действащия такъв в обратния му смисъл; да не е изложил никакви мотиви или изложените такива да са в очевиден разрез с правилата на формалната логика и др. под. Наведените от касатора във връзка с това основание съображения само преповтарят съдебната практика на ВКС, но не обосновават нито една от примерно изброените в нея хипотези на очевидна неправилност и следователно не могат да бъдат отнесени към разпоредбата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, доколкото по характера си представляват оплаквания за неправилно тълкуване на клаузите на споразумението, които попадат в приложното поле на чл.281 ГПК и по които в настоящата фаза на касационното производство съставът не може да се произнася.

Изложеното дава основание на настоящия състав да постанови отказ за допускане на касационна проверка за законосъобразност на атакуваното пред Върховен касационен съд въззивно решение.

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касационната жалба направените от него разноски за производството, представляващи платено в брой адвокатско възнаграждение в размер на 8650 лв.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Второ търговско отделение