Определение № 190 от 17.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3710/2020 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца Г. С. Г. и касационна жалба на ответника Прокуратурата на Република България (ПРБ) срещу решение № 86/31.07.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 264/2020 г. на Пловдивския апелативен съд (ПАС). С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 384/24.03.2020 г. по гр. дело № 2554/2019 г. на Пловдивския окръжен съд (ПОС), като краен резултат, ответната ПРБ е осъдена, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ, да заплати на ищеца сумата 20 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на воденото срещу него н.о.х.д. № 1235/2015 г. на ПОС, по което е бил оправдан с влязла в сила присъда, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 18.09.2018 г. до окончателното ѝ изплащане, като искът е отхвърлен за разликата над сумата 20 000 лв. до пълния му предявен размер от 100 000 лв.; в тежест на ответната ПРБ са възложени и разноски по делото. Ищецът Г. Г. обжалва въззивното решение в отхвърлителната част, а ответната ПРБ – в осъдителната. И двете касационни жалби са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. И в двете жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана част, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост при определянето на размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. И двете страни не са подали отговор на касационната жалба на насрещната страна. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищеца Г. Г., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички допустими и относими към предмета на спора доказателства в тяхната цялост в мотивите си и да формира изводите си след съвкупната им преценка, респ. – следва ли да изложи собствени мотиви, след като обсъди всички доказателства и доводите на страните по делото; 2) следва ли определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, релевантни за точното приложение на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при предявен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ; и 3) за пряката причинна връзка между незаконното обвинение и подлежащите на обезщетение вреди при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост по реда и смисъла на чл. 52 от ЗЗД. Касаторът-ищец навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд разрешил тези въпроси в противоречие с решение № 50/02.04.2020 г. по гр. дело № 2375/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 233/13.01.2020 г. по гр. дело № 1482/2019 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 262/16.01.2020 г. по гр. дело № 1861/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 230/11.02.2013 г. по т. дело № 1090/2011 г. на ІІ-ро т. отд. на ВКС и решение № 503/16.01.2013 г. по гр. дело № 168/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответната ПРБ, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани подобни по смисъл правни въпроси по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, а именно: 1) за определяне на размера на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД; и 2) за правилното разбиране значението на вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и на вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания за определянето на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост. Жалбоподателят-ответник също навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешен от въззивния съд в противоречие с т. 11 (II) от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, решение № 95/29.04.2015 г. по гр. дело № 5462/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 276/06.11.2017 г. по гр. дело № 106/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 439/14.12.2012 г. по гр. дело № 1730/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице така наведените от страните основания за допускане на касационното обжалване. За да уважи предявения по делото иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ за сумата 20 000 лв. и за да го отхвърли за разликата до 100 000 лв., въззивният съд е приел следното: Приел е за безспорни между страните и установени от писмените доказателства по делото следните обстоятелства: На 14.05.2011 г. ищецът е бил привлечен като обвиняем по досъдебното производство и по отношение на него е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, която след изтичане на едногодишния срок е била заменена с „гаранция”. С Постановление от 03.11.2014 г. прокуратурата е прекратила частично наказателното производство спрямо ищеца, а по останалите обвинения през месец юли 2015 г. е образувано съдебното производство, което е приключило с оправдателна за ищеца присъда; последната е влязла в сила на 18.09.2018 г., когато е потвърдена с решение на ВКС. Въз основа обсъдените и кредитирани от него свидетелски показания по делото, по отношение процесните неимуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на повдигнатото и водено срещу него наказателно преследване, апелативният съд е приел за установено следното: Преди наказателното дело ищецът е бил социален и контактен човек, а след като излязъл от ареста се променил, отдръпнал се, стигнал до изолация. Негови приятели и познати също се отдръпнали от него заради наказателното дело. Пак поради същата причина, след излизането от ареста ищецът не могъл да си намери работа; пропаднало и плануваното и организирано заминаване за Великобритания, където той възнамерявал да започне работа; заминала само съпругата му, а впоследствие – и синът му. По време на престоя в ареста при ищеца се появили здравословни проблеми – сложен му е стенд на сърцето, а впоследствие е развил и диабет. Въззивният съд е изложил съображения, че обезщетението за неимуществени вреди, претърпени в резултат на незаконно повдигнато и поддържано обвинение, приключило с оправдателна присъда, се определя от съда, съблюдавайки принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Позовавайки се на практиката на ВКС, апелативният съд е посочил, че понятието „справедливост“, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Приел е, че такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца; такива правно-релевантни обстоятелства – критерии за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: тежестта на повдигнатото обвинение; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и пр. Изхождайки от тези принципни съображения, въззивният съд е приел, че в случая ищецът е претърпял обичайните вреди за лице, обвинено в извършване на престъпление, като притеснение, стрес, несигурност, социална изолация, страх от осъждане. Изтъкнал е и че тези неимуществени вреди не се нуждаят от пълно и главно доказване, доколкото са очевидни и са налице във всеки един случай на незаконно водено наказателно производство, приключило с оправдателна присъда, и са в безспорна причинно-следствена връзка с последното. Съдът е изтъкнал още, че за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, във всеки един конкретен случай следва да бъдат преценявани и така нараречените специфични вреди, които в случая ищецът твърди да са: влошеното му здравословно състояние, медийното отразяване на воденото против него наказателно производство, невъзможността да си намери работа. В тази връзка въззивният съд е приел, че по делото е установено, че за воденото наказателно производство против ищеца е имало публична разгласа, както и че след излизането му от ареста, поради знанието, че против него се води наказателно преследване, той е останал без работа. Относно влошеното здравословно състояние на ищеца, съдът е приел, че то се установява и от двете приети по делото епикризи (освен от показанията на свидетелите), доколкото по време същото съвпада с престоя му в ареста и периода на воденото наказателно производство, и може да се свърже именно с последното и с негативните преживявания, породени от него. За определянето размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е съобразенил и продължителността на наказателното производство – 7 години и 4 месеца – общо досъдебната и съдебната фаза, като е приел, че този срок е извън всяко понятие за разумен такъв. Съдът е съобразил при определяне размера на обезщетението и че по отношение на ищеца е взета най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража“ за период от една година; съобразил е и тежестта на повдигнатото срещу ищеца обвинение – за тежко умишлено престъпление. Съобразявайки всичко гореизложено, апелативният съд е намерил, че обезщетение в размер 20 000 лв. е адекватна компенсация на претърпените от ищеца неимуществени вреди в резултат от незаконно воденото против него наказателно производство, поради което е приел, че предявеният по делото иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ е основателен и доказан до този размер от 20 000 лв. По тези съображения и намирайки за неоснователно възражението на ответната ПРБ за изтекла погасителна давност, въззивният съд като краен резултат е изменил първоинстанционното решение, с което искът е бил уважен до размер от 10 000 лв., като с въззивното решение е осъдил ответната ПРБ да заплати на ищеца още 10 000 лв. Настоящият състав на ВКС намира, че с така постановеното въззивно решение, ПАС е разрешил петте формулирани от страните по делото правни въпроса, които (както вече беше посочено) се припокриват по съдържание и смисъл помежду си, в съответствие с трайно установената задължителна практика на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 4/23.12.1968 г. и ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и с основаната на тях, богата практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, каквито са и решенията, посочени от двамата жалбоподатели (решение № 50/02.04.2020 г. по гр. дело № 2375/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 233/13.01.2020 г. по гр. дело № 1482/2019 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 262/16.01.2020 г. по гр. дело № 1861/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 95/29.04.2015 г. по гр. дело № 5462/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 276/06.11.2017 г. по гр. дело № 106/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 439/14.12.2012 г. по гр. дело № 1730/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС). В обобщение, тази многобройна константна практика на ВКС приема следното: Вредата и причинно-следствената връзка между нея и неправомерното поведение са елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане, като обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от деликта, включително – от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ. Конкретно при иска за обезщетение на вреди от този деликт, не е необходимо ищецът да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, което е незаконно обвинено в извършването на престъпление и е оправдано, като: стрес и притеснения от повдигнатото обвинение и за развитието на наказателното производство, страх от несправедливо осъждане и налагане на наказание по НК, негативни изживявания и чувство за онеправданост от наложените мерки за неотклонение (особено при задържане), накърняване на чувството за собствено достойнство, за справедливост и на самооценката на лицето, както и на доверието му в държавността. Това е така, защото тези вреди и причинната връзка между тях и незаконното наказателно преследване са очевидни и те са налице във всички случаи, при които по делото е установено, че ищецът е оправдан с влязла в сила присъда. При условията на пълно главно доказване следва да се установят всички останали вреди (които – в противовес на посочените обичайни и типични такива, практиката често определя като „специфични“) и причинната връзка между тях и незаконното наказателно преследване, приключило с оправдаването на ищеца. Понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано със задължителната преценка от съда на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства поначало са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ такива правно-релевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: Тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления – умишлени или по непредпазливост; дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден. Продължителността на наказателното производство срещу ищеца, включително дали същата надхвърля или не разумните срокове за провеждането му. Вида и продължителността на взетата мярка за неотклонение, както и другите наложени на ищеца ограничения. Всички останали конкретни обстоятелства, установени по делото, които сочат на това, как и по какъв начин процесното незаконно наказателно преследване се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и обществено-икономическите условия и стандарта на живот страната, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да води до неоснователно обогатяване на ищеца, поради което не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди. Последните са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори някои от тях – еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло. Видно от цитираните по-горе мотиви към обжалваното въззивно решение, приетото там, както вече беше посочено, е в съответствие с така установената, константна (включително задължителна) практика на ВС и ВКС, а не е в противоречие с нея, както неоснователно поддържат и двамата касатори по делото. В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не е налице наведеното от жалбоподателите основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК; съдът не намира и основание по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Разноски за настоящото производство пред ВКС се претендират единствено с касационната жалба на ищеца, като предвид недопускането на касационното обжалване и по нея, такива не следва да се присъждат. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение