Определение № 1009 от 28.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 2034/2024 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „Водоснабдяване и канализация – Шумен“ ООД, [населено място] чрез процесуален представител адвокат А. М. срещу решение № 153 от 26.05.2024 г. по в. т. дело № 494/2023 г. на Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 260001 от 26.05.2023 г. по т. дело № 3/2019 г. на Окръжен съд – Шумен и „Водоснабдяване и канализация - Шумен“ ООД е осъдено да заплати на Ар Ти Ай Файнанс ГмБХ /с предишно наименование „КМГ холдинг“ ГмБХ/, регистрирано в Германия и вписано в Търговския регистър, раздел Б на районен съд Щендал под № HRB 30960, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сума в размер 30 000 лв., представляваща направени във въззивното производство разноски.

С потвърдения първоинстанционен съдебен акт „Водоснабдяване и канализация - Шумен“ ООД е осъдено да заплати на „Ар Ти Ай Файнанс“ ГмБХ сумата 780 317,40 лв., от които главница в общ размер 722 516,16 лв., представляваща сбор на дължимите за периода 10.01.2016 г.-10.12.2016 г. 12 месечни вноски, съставляващи част от дължимото възнаграждение от 6 069 135,73 лв. по сключения между „Водоснабдяване и канализация – Шумен“ ООД и консорциум ДЗЗД „СМ Секисуи Европа“, Булстат[ЕИК] договор за изпълнение на рехабилитация на водопроводи от водоснабдителната система на [населено място] по договор с гарантиран резултат от 08.01.2013 г. и сумата 57 801,24 лв., представляваща неустойка за забава върху дължимите за периода 10.01.2016 г. – 10.12.2016 г. 12 месечни вноски, ведно със законната лихва за забава върху дължимите за периода 10.01.2016 г. – 10.12.2016 г. 12 месечни вноски от датата на завеждане на исковата молба до датата на окончателното заплащане на месечните вноски и сумата 56 856,33 лв., представляваща направени от ищеца разноски по делото.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, както и решението е очевидно неправилно:

1. Следва ли да се приеме, че търговските дружества се прекратяват с обявяването им в несъстоятелност по силата на закона - чл. 252, ал. 1, т. 3 ТЗ за акционерните дружества /АД/, чл. 93, т. 3 ТЗ за събирателните дружества /СД/, чл. 154, ал. 1, т. 4 ТЗ за дружествата с ограничена отговорност /ООД/, без да е необходимо прекратяването да бъде обективирано в диспозитива на съдебното решение по чл. 711 ТЗ, без да е необходимо производството по несъстоятелност да е приключило с решение по чл. 735 ТЗ, както и без да е нужно заличаването на правния субект?

2. С оглед сходността на правните последици от прекратяването на търговско дружество поради обявяването му в несъстоятелност и поставянето на физическо лице под запрещение по отношение на ограничената им правосубектност, може ли да се приеме, че по отношение на договор за консорциум/гражданско дружество, състоящо се от установения в чл. 357 ЗЗД минимален брой съдружници - 2 /двама/, са налице предпоставките да бъде приложена по аналогия разпоредбата на чл. 363, б. „в“ ЗЗД и следва ли да се тълкува, че с обявяването в несъстоятелност и прекратяването ex lege на единия от съдружниците, консорциумът/гражданското дружество се прекратява по силата на закона?

3. Допустимо ли е да се приеме, че от момента на обявяването на дружеството-съдружник в несъстоятелност и прекратяването на консорциума/гражданското дружество ex lege отпада и активната кредиторова солидарност по отношение на вземанията на консорциума/гражданското дружество, представляващи обща собственост на последното?

4. Към кой момент следва да се приеме за прекратен ex lege консорциум/гражданско дружество, състоящо се от установения в чл. 357 ЗЗД минимален брой съдружници - 2 /двама/, единият от които е обявено в несъстоятелност търговско дружество?

5. Следва ли да се приеме, че всяка договорка за изплащане на дължимо възнаграждение по договор за изработка на изпълнител консорциум/гражданско дружество, се приравнява автоматично на договорка за активна кредиторова солидарност в полза на лицата - съдружници в консорциума/гражданското дружество?

6. Доколкото вземането за възнаграждение представлява обща собственост на съдружниците в консорциум/гражданско дружество, дял от която може да се получи само при излизане на съдружник от консорциума/дружеството или при прекратяването му, следва ли да се приеме, че за подобно вземане са приложими правилата на чл. 129 ЗЗД, отнасящи се до неделимите задължения?

7. Следва ли да се приеме, че извеждането на активна кредиторова солидарност по тълкувателен път по отношение на вземане с предмет - неделимо задължение /в случая - възнаграждението по договора/, противоречи на разпоредбата на чл. 129 ЗЗД, изрично изключваща приложимостта на правилата за солидарните задължения по отношение на предмета на неделимо задължение?

8. Следва ли да се приеме, че от момента на прекратяване на търговско дружество поради обявяването му в несъстоятелност, прекратяване на дейността на дружеството и прекратяването на правомощията на органите му автоматично по силата на чл. 41 ЗЗД се прекратяват занапред и направените от прекратеното дружество упълномощителни сделки?

9. Задължен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди всички наведени от ответника доводи и възражения?

Касаторът счита, че разрешаването на въпроси №№ 1, 2, 3 и 4 е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предвид липсата на задължителна съдебна практика. Твърди, че въпроси №№ 5, 6 и 7 са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 76/16.07.2019 г. по т. дело № 849/2019 г. на ВКС, ТК, І т. о. Същевременно сочи, че нееднозначно и в голяма степен в противоречие с тази практика на ВКС е решение № 50171/09.01.2023 г. по т. дело № 1738/2021 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., с което поддържа в условията на евентуалност искане за допускане на касационния контрол на обжалвания въззивен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Относно въпрос № 8 касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а по отношение на въпрос № 9 поддържа приложимост на допълнителния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 8/19.01.2018 г. по т .д. № 2435/2016 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 38/08.06.2016 г. по т. д. № 799/2015 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. На самостоятелно основание касаторът моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението поради очевидната му неправилност - чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Ответникът Ар Ти Ай Файнанс ГмбХ /с предишни наименования КМГ Холдинг ГмбХ и Секисуи СПР Европа ГмбХ/, Германия чрез процесуален представител адвокат Е. Д. оспорва касационната жалба, поддържа становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, релевира доводи за правилност на решението и претендира присъждане на направените разноски.

Третото лице помагач „Строителна механизация“ АД /н./ не изразява становище по касационната жалба.

Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК от процесуално-легитимирана страна, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и взе предвид данните по делото, приема следното:

Въззивният съд е приел, че на 11.09.2012 г. между ищеца /ответник по касационната жалба/ „Ар ти ай файнанс“ ГмБХ /с тогавашно наименование „Секисуи СПР Европа“ ГмБХ/ и „Строителна механизация“ АД, ЕИК[ЕИК] е сключено споразумение на основание чл. 357 ЗЗД за обединяване на стопанската им дейност под наименование на консорциума ДЗЗД „СМ Секисуи Европа“; на 08.01.2013 г. между консорциума и ответника по исковете /настоящ касатор/ - оператор на водоснабдителната мрежа е сключен договор за обществена поръчка – поетапно изпълнение на рехабилитация на водопроводи от водоснабдителната система на [населено място] срещу възнаграждение в общ размер 6 069 135,73 лв.; със споразумение от 31.03.2014 г. страните по договора са се съгласили заплащането на вноските по възнаграждение на изпълнителя да се отложи и да започне от м. януари 2015 г., но още първите 12 месечни вноски не са били заплатени и са били присъдени по т. дело № 67/2017 г. на Окръжен съд – Шумен.

Съдебният състав е изложил съображения, че предвид влязлото в сила решение № 80 от 26.07.2018 г. по т. дело № 67/2017 г. на Окръжен съд – Шумен по предявения от ищеца частичен иск, зачита формираната сила на пресъдено нещо по отношение на правопораждащите процесното спорно материално право факти, а именно: наличието на валидно възникнало облигационно отношение въз основа на сключения между консорциума „СМ Секисуи Европа“ и ответника „Водоснабдяване и канализация - Шумен” ООД договор за изработка за изпълнение на рехабилитация на водопроводи от водоснабдителната система на Шумен по договор с гарантиран резултат; извършването на възложената с договора работа и приемането й, както и постигането на определения с него стопански резултат; размера на договореното с ответника възнаграждение, начина и сроковете за неговото заплащане; наличието на уговорка за плащане на неустойка и предпоставките за заплащането й; валидността на договора за учредяване на консорциум и наличието на активна легитимация на всеки един от съдружниците в него да претендира изпълнение по договора за изработка. Счел е, че в настоящото производство са преклудирани правоизключващите и правоунищожаващи възражения на ответника срещу правопораждащите правно релевантни факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното право, каквито са възраженията по действителността на договора и изпълнението на работата от консорциума, които не се поддържат във въззивната жалба.

Поддържаното във въззивното производство възражение на ответника за липса на активна процесуална и материалноправна легитимация на ищцовото дружество да претендира вземането по договора за рехабилитация на водопроводната мрежа в пълния претендиран размер поради обявяване на „Строителна механизация“ АД /съдружник в консорциума/ в несъстоятелност е прието за неоснователно по аргументи, изводими от правната същност на консорциума, както и от разпоредбите на чл. 252, ал. 1, т. 3 ТЗ, чл. 711 и чл. 735 ТЗ. Посочено е, че консорциумът представлява обединение на търговски дружества във формата на избрано от тях търговско дружество или гражданско дружество съгласно чл. 276 ТЗ, като в конкретния случай консорциум „СМ Секисуи Европа“ е учреден от две правосубектни дружества /юридически лица/ като гражданско дружество по ЗЗД.

Въззивният съд е изложил, че към момента на постановяване на въззивното решение съдружникът „Строителна механизация“ АД /н./ не е заличен от Търговския регистър с решение по чл. 735 ТЗ и продължава да съществува в правния мир. Решенията по чл. 630, чл. 632 ТЗ и чл. 711 ТЗ не водят до прекратяване на дружеството, предвид тяхното съдържание. Разпоредбата на чл. 252, ал. 1, т. 3 ТЗ, която визира само едно от основанията за прекратяване на АД, също не обуславя преустановяване на съществуването му с откриване на производството по несъстоятелност. Обявената несъстоятелност на съдружник в консорциума не предпоставя заличаването му в правния мир, нито изгубването на неговата правосубектност, респективно не се отразява върху процесуалната му и материалноправна легитимация по предявения иск. Единствената промяна, до която води обявената несъстоятелност, е свързана с представителството на дружеството в несъстоятелност, правомощията на чиито органи са прекратени, а търговецът продължава да извършва дейността си, като се представлява от синдика съобразно правомощията му по чл. 658 ТЗ.

Решаващият съдебен състав е счел, че по делото не са установени основания за прекратяване на консорциума нито съгласно приложимите разпоредби на ЗЗД, нито съобразно клаузите от договора за учредяването му. Позовал се е на клаузата на т. 8.4 от договора, съгласно която, ако срещу някой от членовете е открито производство по несъстоятелност или прекрати съществуването си или не е в състояние да изпълни договорните задължения, консорциумът поема задължение да завърши работите по договора. Констатирал е завършване на възложената работа и приемането й от възложителя много преди промяната в правния статус на един от съдружниците в гражданското дружество. Предвид изложеното въззивната инстанция е направила извод за неоснователност на възражението на ответника по исковата молба /въззивник и настоящ касатор/, че с обявяването на несъстоятелността на съдружника в консорциума той бива заличен от правния мир, което от своя страна води до прекратяване на договора за консорциум.

Неоснователността на възражението на ответника по исковата молба, че с обявяване несъстоятелността на „Строителна механизация“ АД и прекратяване на гражданското дружество по право ищецът е загубил качеството си на водещ съдружник и не е материалноправно легитимиран да предяви искове за вземане, което не му принадлежи изцяло, и тъй като не е доказал размера на дела си, то и предявеният от него иск се явява недоказан, е аргументирана с липсата на правосубектност на „СМ Секисуи Европа“ и със запазената юридическа самостоятелност на обвързаните с многостранна сделка сдружили се в дружество по ЗЗД търговци. Въззивният съд се е позовал на чл. 10 от договора и е приел, че се касае за възникнала активна солидарност, при която всеки от съдружниците в ДЗЗД „СМ Секисуи Европа“, който може да се легитимира като съдружник към момента на договарянето с възложителя на поръчката, разполага и с активна легитимация да претендира изпълнение като активно солидарен кредитор. Направил е извод, че доколкото процесната обществена поръчка е била завършена и приета от възложителя, то бъдещата обща стопанска дейност на съдружниците в консорциума се изчерпва с получаване на насрещната престация - възнаграждение на изпълнителя, в който смисъл ищецът се явява активно материалноправно легитимиран да претендира заплащане на цялото възнаграждение по договора.

Предвид основателността на главния иск въззивната инстанция е приела за основателна и акцесорната претенция за неустойка.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираните от касатора в изложението към касационната жалба въпроси № 1, № 2, № 3 и № 4 са основани на развитата от касатора теза, но невъзприета от въззивната инстанция, че с откриването на производство по несъстоятелност се прекратява търговското дружество, което има за правни последици прекратяване на гражданското дружество, загуба на правосубектност и отпадане на уговорената в договора активна солидарност. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд – Варна по тези въпроси е неоснователен, тъй като не е осъществено твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В конкретния случай посочените хипотези не са налице. Доводът за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт поради съществуване на противоречива практика по прилагането на чл. 252, ал. 1, т. 3 ТЗ е неоснователен, доколкото касаторът не е посочил влезли в сила решения на първоинстанционни и въззивни съдилища или на ВКС, в които въпросите са противоречиво разрешени, а е изброил решение на Върховен административен съд и определение на Окръжен съд – Враца. Настоящият съдебен състав счита, че правната уредба на несъстоятелността на търговските дружества относно правните последици на всеки от актовете на съда – за откриване на производството по несъстоятелност, за прекратяване на дейността на дружеството, за прекратяване на производството по несъстоятелност и за заличаване на търговеца, е ясна и непротиворечива. В константната практика на гражданските съдилища и на ВКС се приема, че търговското дружество престава да съществува в правния мир едва със заличаването му от Търговския регистър, а терминът „прекратяване на търговското дружество“, употребен от законодателя, включително в разпоредбата на чл. 252, ал. 1, т. 3 ТЗ при обявяване на дружеството в несъстоятелност не е равнозначен на загуба на правосубектността му. Дружеството в несъстоятелност ще бъде прекратено и заличено с решението по чл. 735, ал. 1 ТЗ в случаите, когато масата на несъстоятелността е изчерпана и са останали неизплатени вземания на кредитори. Ако са удовлетворени всички кредитори и е останало имущество, дружеството не се заличава. Нито в съдържанието на решението по чл. 711 ТЗ, нито в решението по чл. 632, ал. 1 ТЗ е включено прекратяване на търговското дружество. В посочения смисъл е решение № 789/15.12.2005 г. по гр. д. № 427/2005 г. на ВКС, ТК, I т. о. Наличието на съдебна практика, в съответствие с която са правните изводи във въззивното решение, дава основание на настоящия съдебен състав да заключи, че не е налице допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Във връзка с втория правен въпрос следва да се отбележи също, че смъртта или запрещението на един от съдружниците е посочена в чл. 363, б. „в“ ЗЗД като основание за прекратяване на гражданското дружество с оглед загубата на правоспособност или дееспособност, като разпоредбата е диспозитивна – в договора може да се уговори друго. В конкретния случай в договора за гражданско дружество е уговорено, че ако срещу някой от членовете на консорциума е открито производство по несъстоятелност, или прекрати съществуването си поради някаква причина, или не е в състояние да изпълни договорните си задължения, консорциумът чрез другите членове изразява съгласие и поема задължението да завърши работите, които несъстоятелният или прекратилият дейността си член не може да завърши. Въззивният съд се е позовал на клаузата на т. 8.4. от договора за учредяване на консорциума. Несъгласието на касатора с направените от въззивната инстанция фактически и правни изводи по посочените два правни въпроса и направените относно тях оплаквания представляват касационни основания по смисъла на чл. 281 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Посочените от касатора в изложението въпроси № 5, № 6 и № 7 и № 8 не отговарят на общата процесуална предпоставка за допускане на касационно обжалване, предвидена в чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не съответстват на мотивите на въззивното решение. Съдебният състав не е приел, че всяка уговорка за изплащане на дължимо възнаграждение по договор за изработка на изпълнител - консорциум/гражданско дружество, се приравнява автоматично на уговорка за активна кредиторова солидарност по отношение на съдружниците в него. Въззивният съд не е излагал съображения дали насрещното парично задължение на възложителя е неделимо, за да се приложат правилата на пасивната солидарност съгласно чл. 129, ал. 2 ЗЗД, нито дали заплащането на уговореното възнаграждение трябва да се предаде на всички кредитори общо съгласно чл. 129, ал. 1 ЗЗД. От друга страна, преценката дали в договора за изработка е уговорена активна солидарност е обусловена от конкретните договорни клаузи. В случая обаче въпросът за възникнала активна солидарност по договора за изработка е разрешен между страните с влязлото в сила решение № 50112 от 06.01.2023 г. по т. дело № 2499/2019 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., с което е формирана сила на пресъдено нещо по правопораждащите факти съгласно т. 2 на Тълкувателно решение № 3/2016 от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС и която въззивният съд е зачел.

Неоснователен е и доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочения в изложението процесуалноправен въпрос № 9. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и множество решения по чл. 290 ГПК /напр. решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други/ непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В конкретния случай въззивната инстанция в съответствие с константната практика е извършила преценка на относимите доказателства, произнесла се е своевременно въведените възражения и релевирани доводи. Несъгласието на касатора с установената фактическа обстановка и направени изводи не обосновават допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а направените в тази насока оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Неоснователен е и релевираният довод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Обжалваният въззивен съдебен акт не е очевидно неправилен, тъй като не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалваното решение като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание.

Предвид изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Апелативен съд – Варна. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника по касационната жалба сума в размер 33 059,52 лв., представляваща платено адвокатско възнаграждение за касационното производство. Релевираното от касатора възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност е неоснователно, предвид фактическата и правна сложност на делото.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, ТК, състав на Второ отделение