Определение № 28 от 27.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3554/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 12570/16.07.2021 г., подадена от Р. К. П., чрез адвокат К. Н., срещу решение № 672 от 18.06.2021 г. по гр. д. № 20211000500910/2021 г. на Апелативен съд – София в частта, с която въззивният съд е отменил решение № 261703 от 9.12.2020 г. по гр. д. № 6394/2019 г. на Софийски градски съд в частта, с която „Софийска вода“ АД е осъдено да заплати на Р. К. П., на основание чл. 49 ЗЗД, обезщетение за неимуществени вреди от попадане на 10.01.2018 г. в необезопасена шахта в [населено място], на бул. „Д-р П. Д.“ № *, за разликата над 34 000 лв. до 40 000 лв., ведно със законната лихва от 10.01.2018 г. до изплащането, и този иск е отхвърлен за сумата от 6 000 лв., както и в частта, с която първоинстанционното решение е потвърдено в частта му за отхвърляне на същия иск за сумата над 40 000 лв. до пълния предявен размер от 50 000 лв. Въззивният съд е съобразил, че предявеният иск има за предмет компенсирането на претърпените от ищцата вреди, причинени от виновно, противоправно поведение на лица, на които ответникът е възложил работа. Визирал е, че съгласно чл. 49 ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Съгласно ППВС № 7/1958 г. отговорността по чл. 49 ЗЗД е за чужди виновни противоправни действия, тя ангажира отговорността на възложителя за вреди, причинени от изпълнителя на работата, и по характер е безвиновна, обезпечителна и се поражда при наличието на вреди, причинени на пострадалия от лице, на което отговорният по реда на чл. 49 ЗЗД е възложил изпълнението на работа. В случая твърденията на ищцата са, че на 10.01.2018 г., около 18.30 ч., при отиване на пазар в химермаркет „Била” в[жк], [населено място], паркирала лекия си автомобил на бул. „Д-р П. Д.”, в непосредствена близост до входа на хипермаркета. Тръгнала към хипермаркета и на около 1 метър от тротоара попаднала в дупка на шахта, непокрита от капак. Шахтата била кръгла, капакът бил отместен, което не се забелязвало. В резултат на пропадането получила счупване на дясна глезенна става на крака. Постъпила на лечение във ВМА, където била извършена операция, като й била направена репозиция със семитубуларна плака, като били поставени освен плаката и винтове. Търпяла изключително интензивни болки и страдания, защото освен счупването претърпяла и три тежки операции, подмяна на плаката, което я обездвижило за около 1 година, в който период не можела да се обслужва сама, като болките продължавали и към предявяването на иска. Апелативен съд – София е приел, че са налице предпоставките по чл. 49 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответника. Установено е, че шахтата, в която е настъпил инцидентът, се поддържа от него и представлява върхова ревизионна шахта на уличен канал. Увреждането е настъпило в резултат на установено противоправно бездействие на служители на ответника по отношение на задължението да поддържат обезопасени шахтите. Шахтата е част от канализационната и водопроводната мрежа, които мрежи са публична общинска собственост, като Столична община ги е предоставила на концесия съобразно Закона за концесиите на „Софийска вода“ АД. По делото не се установява обстоятелство, освобождаващо ответника от отговорност в конкретния случай за увреждането, претърпяно от ищцата вследствие пропадане в необезопасена шахта. Относно справедливия размер на обезщетението, спорен и за двете страни, въззивният съд е взел предвид заключението на изготвената съдебномедицинска експертиза, като компетентно и обективно, както и приложените медицински документи, от които се установява, че на 10.01.2018 г. Р. П. е получила: фрактура в долната част на подбедрицата (от типа „Пилон“), с полуизкълчване на дясната глезенна става. Този вид фрактура налага провеждане на оперативно лечение, тъй като освен фрактурата на долната част на десния голям пищял, се получава и разрушаване на ставната повърхност на глезенната става, фрактура на външния глезен и полуизкълчване на глезенната става. По своя медико-биологичен характер този вид счупване е трайно затруднение на движенията на десния долен крайник за срок по-дълъг от 30 дни, в случая до 1 година. Спешна помощ и болнично лечение ищцата е получила във ВМА, където постъпила с голям оток, деформация, невъзможност да движи дясната глезенна става и да стъпва. Извършени са били хематологични, рентгенови, ехографски изследвания и консултации с хирург, ортопед, интернист и анестезиолог. На 11.01.2018 г. П. е била оперирана чрез открито (кръвно) наместване на фрактурата и скрепяване на костните фрагменти с метална семитубуларна плака и винтове. Включена е била инфузионна, антибиотична, седативна и обезболяваща терапия. Изписана е от болницата на 24.01.2018 г., като лечението й е продължило амбулаторно с предписани обезболяващи лекарства. В периода от 26.02.2018 г. до 1.03.2018 г. е провела ново болнично и оперативно лечение във ВМА, като на 27.02.2018 г. е изваден супрасиндесмалният (напречният) винт от десния голям пищял. След изписването от болницата лечението на ищцата е продължило амбулаторно с рехабилитация, но без натоварване на десния крак. След 6 месеца лечение, при едни от проведените контролни прегледи е било установено порочно зарастване на фрактурата. За тази цел, в периода от 17.07.2018 г. до 1.08.2018 г., П. е била приета за ново болнично и оперативно лечение. На 23.07.2018 г. е извършено отстраняване на металната остеосинтеза, провеждане на нова репозиция на фрактурата и е поставена нова метална остеосинтеза - тубуларна плака и винтове. Включена е инфузионна, антибиотична и обезболяваща терапия. След изписване от болницата лечението е продължило амбулаторно с назначени контролни прегледи и предписани обезболяващи лекарства. Според заключението на СМЕ общо лечебният и възстановителен период при ищцата е продължил 1 година, като през него тя е търпяла болки и страдания. Най-интензивни болките са били през първите 2 седмици след всяка от извършените три костни операции. През останалите периоди болките са били само периодично явяващи се, поради което са ползвани обезболяващи средства. Постепенно болките са намалили интензивността си и са отзвучали. Процесното счупване е протекло по различен начин от обикновения, като е довело до общо обездвижване на ищцата около 7 месеца, през който период тя е била задължена да се придвижва с помощта на патерици и без пълното натоварване на десния крак, което е свързано със затруднения при обслужването и в ежедневието. При изслушването си в открито съдебно заседание вещото лице е пояснило, че на П. впоследствие е направена още една операция за отстраняване на остеосинтезата, като тя е претърпяла общо четири операции, всичките правени по един разрез, като е останал един груб линеен белег около 8-9 см. Въззивният е кредитирал и показанията на бащата на ищцата, които са в същия смисъл. Съдът е приел, че при така установените увреждане, четирите операции, интензивни болки първите две седмици и след всяка операция, както и при раздвижването, възстановителен период от една година, нуждата от чужда помощ, променения стереотип, съпоставени с възрастта на ищцата - 39 години към деня на инцидента, обществено-икономическите условия и съдебната практика по сходни случаи, справедливо се явява обезщетение от 40 000 лв. По-голямо обезщетение не би било обосновано предвид факта, че пострадалата е възстановена, няма трайни последици за физическото й здраве, няма данни да е имало извънредно психологическо отражение. По-ниско обезщетение не би било справедливо предвид дългия възстановителен период и четирите операции. По спорния въпрос за приноса на пострадалата Апелативен съд - София е изложил, че от доказателствата по делото се установява, че шахтата, в която е пропаднала Р. П., е в затревена площ между тротоарите на бул. „Д-р П. Д.“ и [улица]. При движението си към хипермаркета, след слизането си от автомобила, ищцата е била пешеходец съобразно определението на чл. 107, ал. 1 ЗДвП. Съгласно чл. 108, ал. 1 от закона пешеходците са длъжни да се движат по тротоара или банкета на пътното платно. Съгласно чл. 36, ал. 2 от Наредбата за изграждане, поддържане и опазване на зелената система на СО, приета с Решение № 950 по Протокол № 120 от 11.10.2007 г. на СОС, е забранено ходенето по тревните масиви. Според съда, като е преминала през тревата вместо по тротоара, каквато възможност е имала, Р. П. е допринесла за вредоносния резултат. Ето защо е намерил, че обезщетението от 40 000 лв. следва да се намали с 15 %, на колкото е определил приноса по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, предвид неизпълнението на задължения от страна на ответника и несъобразяването с правила от страна на пострадалата. Или, като краен резултат, на П. се полага сума в размер на 34 000 лв., ведно със законната лихва от деня на увредата. Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че въззивният съд е приложил неправилно чл. 52 и чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Сочи се, че доколкото размерът на присъденото обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане в конкретния случай не е обусловен единствено от спецификата на установените по делото факти, а от различно спрямо даденото в т. 11 от ППВС № 4/1968 г. тълкуване на чл. 52 ЗЗД, то е налице противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Визира се и ППВС № 17/1963 г., като жалбоподателката счита, че атакуваното решение му противоречи по въпроса за съпричиняването. От насрещната страна не е постъпил отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е формулиран въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а единствено е визирано противоречие на обжалваното решение с приетото в ППВС № 4/1968 г. и № 17/1963 г., както и са наведени други оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не подлежат на разглеждане в производството по чл. 288 ГПК. Освен това в случая не е налице противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г. и с приетото в т. 11, а именно, че при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. В конкретния казус въззивният съд е съобразил и отразил в постановения акт всички установени по делото обстоятелства, имащи отношение към размера на дължимото се на Р. П. обезщетение. Апелативен съд – София е съобразил и постановките на ППВС № 17/18.11.1963 г., т. 7 по въпроса дали пострадалата е допринесла с поведението си за настъпването на претърпените от нея вреди. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо. Същото не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,