Определение № 60613 от 03.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 156/2021 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника Д. К. К. от [населено място] чрез процесуален представител адв. Г. Г. К. срещу решение № 67 от 02.09.2020 г. по в. т. дело № 119/2020 г. на Апелативен съд Бургас, Търговско отделение, с което е потвърдено решение № 26 от 10.04.2020 г. по т. дело № 97/2019 г. на Окръжен съд Бургас и „Арго транспорт 1“ ЕООД и Д. К. К. са осъдени да заплатят на „Банка ДСК“ АД сума в размер 720 лв. – юрисконсултско възнаграждение. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт „Арго транспорт 1“ ЕООД и Д. К. К. са осъдени да заплатят солидарно на „Експресбанк“ АД /сега „Банка ДСК“ АД – правоприемник на „Експресбанк“ АД/ сума в общ размер 24 036,11 лв., от която 19 984,54 лв. представлява главница, 3 875,91 лв. – лихва за просрочие за периода от 19.11.2016 г. до 22.02.2019 г., и 175,66 лв. – такси за обслужване на сметка, по договор за банков кредит на оборотни средства – Партньор № 39 от 20.03.2015 г. и анекс № 1 към него от 20.05.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 25.02.2019 г. до окончателното плащане, както и сумата 961,45 лв. – разноски за първоинстанционното производство. Предвид обстоятелството, че касационната жалба е подадена от Д. К. К. като физическо лице, но не и като представител на „Арго транспорт 1“ ЕООД, настоящият съдебен състав приема, че същата е подадена срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която са уважени исковете срещу ответника Д. К. К..

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Поддържа становище, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. Може ли съдът при квалификацията на иска да промени вида на търсената защита от ищеца, т. е. от установителен в осъдителен иск, и налице ли е противоречие с принципа на равнопоставеност на страните в процеса и служебното начало в съдопроизводството? –

2. Какъв следва да бъде обхватът на извършената от съда преценка на събрания по делото доказателствен материал? - противоречие с решение № 216/04.01.2011 г. по т. д. № 87/2010 г. на ВКС, ТК, 2 т. о.

3. От кой момент започва да тече давностният срок по отношение на спорните вземания – от датата на окончателния падеж по договора за кредит или от падежа на всяка поредна вноска по погасителен план? – по посочения въпрос касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Ответникът „Банка ДСК“ АД, [населено място] /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител главен юрисконсулт Д. И. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по следните съображения: касаторът не е обосновал наличието на предвидените в чл. 280 ГПК предпоставки; поставените въпроси са общи, първият въпрос няма отношение нито с фактологията и действията на съда, нито с правните му изводи; липсва идентичност между третия въпрос и Тълкувателно дело № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС, както и възражението за изтекла погасителна давност е преклудирано и е недопустимо да се прави за първи път в касационното производство; въззивният съд не е бил длъжен да извършва служебна проверка за неравноправни клаузи, тъй като касаторът – ответник не попада в обхвата на понятието „потребител“ поради това, че е в тесни професионални /функционални/ връзки с кредитополучателя.

Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, изложени са касационни основания по чл. 281 ГПК и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите и взе предвид данните по делото, приема следното:

Въззивният съд съобразно правомощието си по чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционното решение и по този начин ги е направил свои собствени. В този смисъл е приел за установено, че между ищеца „Експресбанк“ АД, от една страна, и от друга страна „Арго Транспорт 1“ ЕООД като кредитополучател и Д. К. К. като съдлъжник е сключен договор за кредит за оборотни средства – Партньор № 39 от 20.03.2015 г., ищецът е изпълнил задължението си като е предоставил на „Арго Транспорт 1“ ЕООД договорената сума в размер 33 000 лв., същата е била усвоена и уговореният срок за погасяване на кредита е 120 месеца, считано от датата на усвояване – 30.03.2015 г. Съдебният състав е възприел констатацията на първоинстанционния съд, че съдлъжникът Д. К. /настоящ касатор/ е управител и едноличен собственик на капитала на кредитополучателя „Арго Транспорт 1“ ЕООД.

Въззивната инстанция е посочила, че при преценката на основателността на иска за претендираната главница се съобразява с уточнителната молба вх. № 17737/11.11.2019 г. и взема предвид изцяло настъпилия на 19.03.2017 г. падеж, анекс № 1 от 20.05.2016 г., с който усвоената главница е намалена от 33 000 лв. на 23 233 лв., погасителния план и дължимостта на неплатена главница в размер 19 984,54 лв., установено въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза.

Предвид направеното с молбата от 11.11.2019 г. уточнение по отношение на претендираната лихва за забава за периода 16.11.2016 г. – 22.02.2019 г., съдебният състав се е позовал на заключението на съдебно-счетоводната експертиза и е приел, че лихвата за просрочие на вноските за посочения период е в размер 3 875,91 лв., а дължимата неплатена такса за обслужване на сметка е в размер 175,66 лв.

Въззивната инстанция е посочила, че възраженията по т. 3 от въззивната жалба за неравноправни клаузи не са конкретизирани, поради което са необосновани.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, предвид поддържаното в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия посочен процесуалноправен въпрос е неоснователен, тъй като не отговаря на основната предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК. С исковата молба не е предявен установителен иск, а осъдителен за заплащане на неиздължената част от главницата по процесния договор за кредит за оборотни средства, поради което въпросът е ирелевантен.

Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Бургас за проверка на неговата допустимост съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Според константната практика на ВКС едно съдебно решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Съгласно ППВС № 1/10.11.1985 г. съдът е длъжен да разгледа иска на предявеното основание и когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание, т. е. разгледал е иск, който не е предявен и не е разгледал предявения, постановеното решение е недопустимо. В Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ВКС, ОСГК е посочено, че дейността на въззивната инстанция има за предмет разрешаване на материалноправния спор, произнасяне по спорния предмет на делото, който предмет се въвежда с исковата молба. Предмет на делото е спорното материално право, индивидуализирано от ищеца с основанието и петитума на иска. В постоянната си и непротиворечива съдебна практика ВКС приема, че ищецът е длъжен в исковата молба да посочи фактическите обстоятелства, на които се основава иска и които позволяват да се индивидуализира твърдяното от него субективно право или правоотношение, чиято защита претендира. Задължение на съда е да определи правното основание на иска въз основа на изложените в исковата молба фактически основания и петитум. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание.

В конкретния случай съдът не е постановил решение по непредявен иск, нито по иск, различен от предявения, а се е произнесъл по предявения осъдителен иск за заплащане на непогасена главница по процесния договор за кредит за оборотни средства, лихва за забава за посочен период и непогасена такса за обслужване на сметка съответно в рамките на посочените размери, като се е съобразил с направеното с молба вх. № 17737/11.11.2019 г. уточнение на исковата молба. С посочената молба не е предявен друг иск, нито е направено недопустимо изменение на иска. Присъждането на останалата част от главницата поради изцяло настъпил падеж съгласно договора за кредит и погасителния план не съставлява недопустимо изменение на основанието на иска, съответно произнасяне по непредявен иск, в хипотезата на заявена с исковата молба претенция за заплащане на останалата част от главницата по договор за кредит поради предсрочна изискуемост. Касае се до вземания, възникнали на едно и също основание - договора за кредит, поради което първоначалното позоваване в исковата молба на предсрочната изискуемост не е определящо за основанието на иска по чл. 430 ТЗ, а с уточнителната молба, в която е посочена датата на настъпилия краен падеж, не е направено недопустимо изменение на иска.

Посоченият от касатора втори процесуалноправен въпрос „какъв следва да бъде обхватът на извършената от съда преценка на събрания по делото доказателствен материал“ е релевантен, тъй като е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Въпросът е свързан с оплакването, че съдебният състав не е съобразил наличието на анатоцизъм, нито бездействието на банката в продължение на две години, което е довело до утежняване положението на длъжника с по-високи лихвени проценти, такси и вноски, нито е анализирал посочените от ответника /настоящ касатор/ неравноправни клаузи в договора.

По отношение на този въпрос не е осъществена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото същият не е решен и съдът не е процедирал в противоречие с константната практика на ВКС. Съгласно трайната практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства и др./, въззивният съд е длъжен да изложи мотиви като обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания и поддържани в отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК доводи всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства в тяхната съвкупност, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В посочения смисъл е константната съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК и множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК. В конкретния случай въззивната инстанция съобразно правомощията си по чл. 272 ГПК е препратила към мотивите на първоинстанционното решение и в същото време е обсъдила относимите доказателства в тяхната съвкупност, възражения и доводи на страните в пределите, очертани с отговора на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК, въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК.

Необсъждането на възражението за недължимост на претендираните суми поради наличието на анатоцизъм и поради бездействие на банката в продължение на две години, което според касатора е довело до утежняване положението на длъжника с по-високи лихвени проценти, такси и вноски, не е в противоречие с практиката на ВКС, тъй като нито в отговора на исковата молба в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, нито във въззивната жалба е релевирано посоченото възражение.

Обстоятелството, че въззивният съд не е извършил преценка дали посочените от ответника клаузи от договора и Общите условия, касаещи формиране на лихвите и едностранната промяна на лихвения процент, са неравноправни, не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно константната практика на ВКС /решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 232/05.01.2017 г. по т. д. № 2416/2015 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 188/15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 142/01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 199/21.01.2019 г. по т. д. № 460/2018 г. на ВКС, ТК, I т. о. и др./ и Съда на Европейския съюз / дело С-243/08, решение от 04.06.2009 г., Pannon GSM Zrt. срещу Erzs йbet Sustiknй Gyхrfi; дело С-397/11, решение от 30.05.2013 г., Erika J хrцs срещу Aegon Magyarorsz бg Hitel Zrt.; дело С-472/11, решение от 21.02.2013 г., Banif Plus Bank Zrt срещу Csaba Csipai и Vikt уria Csipai; дело С-488/11, решение от 30.05.2013 г., Dirk Frederik Asbeek Brusse и Katarina de Man Garabito срещу Jahani BV и др./, съдът, разглеждащ правния спор /както първоинстанционният, така и въззивният съд/, е длъжен да следи служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор. Когато се касае до разпоредба, включена в ОУ към договор за кредит, сключен между търговец и потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП, регламентираща едностранно увеличение на договорената възнаградителна лихва /лихвения процент/ без да е посочен ясен и обективен механизъм, без да са установени към момента на сключване на договора методиката и математическият алгоритъм за начина на формиране на изменението на договорения лихвен процент, въззивният съд е длъжен служебно да провери дали са налице фактически и правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клаузата по смисъла на чл. 143 ЗЗП. Нормите на ЗЗП относно материята на неравноправния характер на клаузи в потребителски договори са повелителни.

Контрол на неравноправния характер на договорните клаузи в потребителски договор с оглед на разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори се извършва, когато ползвателят притежава качеството на потребител. В посочения смисъл и относно тълкуване на понятието „потребител“ е константната практика на СЕС - дело C-110/14, решение от 03.09.2015 г., Horațiu Ovidiu Costea срещу SC Volksbank Rom вnia SA; дело C-74/15, определение от 19.11.2015 г., Dumitru Tarc гu, Ileana Tarcгu срещу Banca Comerc ialг Intesa Sanpaolo Romвnia SA и др.; дело С-348/14, решение от 09.07.2015 г., Maria Bucura срещу SC Bancpost SA; дело С-537/13, решение от 15.01.2015 г., Birut л Рiba срещу Ar ыnas Devлnas; дело С-498/16, решение от 25.01.2018 г., Maximilian Schrems срещу Facebook Ireland Limited; дело С-590/17, решение от 21.03.2019 г., Henri Pouvin и Marie Dijoux срещу Electricit й de France /EDF/ и др. Следователно преценка за неравноправния характер на клаузите в договора за кредит и ОУ към него не се извършва, ако кредитополучателят, респективно съдлъжникът или поръчителят не са потребители по смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП, аналогичен чл. 2, б. „б“ от Директива 93/13/ЕИО. В конкретния случай въззивният съд е възприел изложените в решението на Окръжен съд Бургас мотиви, в които е направена констатацията, че съдлъжникът Д. К. /настоящ касатор/ е управител и едноличен собственик на капитала на кредитополучателя „Арго Транспорт 1“ ЕООД. Договорът за кредит за оборотни средства е сключен между „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД, от една страна, и от друга страна „Арго“ ЕООД като кредитополучател и Д. К. К. като съдлъжник за осигуряване на оборотен капитал за финансиране на стопанската дейност на кредитополучателя и за рефинансиране на два оборотни кредита на дружеството в „Райфайзенбанк“ ЕАД. При установените данни, че Д. К. е действал за цели, които попадат в рамките на упражняваната от него дейност по занятие, и че между него и търговското дружество – кредитополучател има връзка от функционално естество /Д. К. е едноличен собственик на капитала и управител на дружеството/ за въззивния съд не е съществувало задължение да извършва преценка дали посочените от ответника /настоящ касатор/ клаузи са неравноправни. Поради изложените съображения, като не е направил преценка за неравноправност на посочените от ответника по иска договорни клаузи по смисъла на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП, съдебният въззивен състав не се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС.

Неоснователен е и доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по третия формулиран правен въпрос. Въпросът е материалноправен, но същият не отговаря на основния селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Съдебният състав не се е произнесъл нито по отношение на погасителната давност, предвидена в чл. 110 и сл. ЗЗД, нито по отношение на срока по чл. 147 ЗЗД, поради което въпросът е ирелевантен.

Предвид липсата на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Апелативен съд Бургас. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника по касационната жалба юрисконсултско възнаграждение в размер 200 лв.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение